На масата на Румяна

“Когато отида там горе, ще запазя една голяма маса да сме пак заедно”. Така през 1995 г. Румяна Узунова, вече тежко болна, намира сили да иронизира дори болестта си. 

Медиапул, 17 април 2007

Няма кой друг да го каже това, освен Румяна, мисля си днес. На нейния рожден ден. И си представям как го е подхвърлила между другото, присвивайки леко кавказки си очи. Сигурно по-тъжни, отколкото ги познавам.

Но тогава, в деня, в който с Марко Ганчев и съпругата му стоим на изхода на външни линии на летище София. Не мога по-никакъв начин да си я представя. Ще бъда с червена шапчица, казва ми тя предния телефона. Не зная, обаче, че ще бъде и с роклята с генералски еполети. И дори само по тази причина няма да е една от върволицата пътници, пристигащи с с полета от Мюнхен. Умирам от срам, когато една висока * и леко прегърбена жена оставя чантата и тръгва към нас. Най-засмяният, най-лъчезарният, най-елегантният генерал в рокля, който съм виждал през живота си. Казвам от срам, тъй като вече 35-годишен, в този момент рева като дете. По-късно разбирам, че не съм само аз. Виждам сълзи в очите на хората около мене. Преди всичко и най-вече наши сънародници от Делиормана и Кърджалийски окръг. И чувам едно “Къзъм, къзъм…”, което шептят отвсякъде забрадени възрастни жени. И Волен е там. И не вика: шшшт, кой там нарушава закона за българския език ?!

После в шкодичката на Марко Ганчев, на път към Новотела се превиваме от смях. Защото суматохата вече бе започнала. Сигурен съм, че някой ден, на нейната маса, едно от нещата, за които ще си спомним, ще бъдат трите oтчета на летището. Там бяха за последно заедно. По-късно съдбата ги отпрати по неведоми пътища. Къде господни, къде не толкова. И сега ги виждам — стоят един до друг. Като аптекарски шишета. Като емблема на времето :Христофор Събев, Иван Амбарев и Георги Гелеменов. Разколникa, Блудният син и бъдещият пастир **  на обладани от бесове свине, преди да се юрнат към реката. И тримата с раса и епатрахили. И тримата застинали като мимове, с протегнати ръце. Ръце, в които до преди малко е имало по ред на номерата: кандилница, погача и похлупци със сол. И някой, който тича, така че на развяната му абичка бешлици да броиш, както би казал Захари Стоянов. О, боже, ама наистина ли ! — залива се от смях Румяна в колата. По-късно щяхме да разберем, че заповедта е била на всяка цена да се предоврати посрещането на Румяна с хляб и сол. Без при това да се стигне до инциденти, разпоредил там някой, Митьо или Цвятко. Най-простото решение е било трима подрастващи цивилни изкуствоведи *** е да грабнат от ръцете на свещениците съответните пособия и да побегнат. Така и стана. 
——– 
Със сигурност, когато се видим на голямата маса, ще стане дума и за 10 септември 1989 година, по онова време празник на МВР. И съответно на ДС. Два дни преди това, една нощ с лада-та на отец Иван Бонев слизаме през Балкана от Велико Търново към Стара Загора, когато у  Негово светейшество**** за кой ли път заговоря християнското, милозливото. И казва той по едно време леко заеквайки: “Абе, дребен — така си ми вика и до днес — много ги измъчихме напоследък тия от ДС. Няма да могат да си отпразнуват празника като хората.” Съгласявам се начаса с него. На следващата нощ казвам на Румяна за самарянския пристъп на отчето и за желанието му да ги оставим на мира поне на 15 септември. На 14-ти вечерта, Румяна произвежда новината. Веднага след емисията на новините на “Свободна Европа” в предаването “Факти, събития, коментари” с леко разтреперан глас, явно едва сдържайки смеха си, тя съобщава, че независимите сдружения /Клубовете, Подкрепа, Независимото дружество, Екогласнос и пр./ обявяват еднодневен едностранен мораториум върху всички свои всички прояви в страната. За да могат органите да отпразнуват като хората. Не вярвам на ушите си, но телефонът вече звъни. Тя е. И не и до смях. “Бързо, бързо, върти телефоните, утре не трябва да има нищо — нито събирания, нито декларации, абсолютно нищо — казва ми тя нещо от този род.” И наистина, на другия ден в РСЕ няма новини от България. Румяна периодично и с подчертано равен глас съобщава за мораториума. Късно вечерта на 15-те се чуваме и говорим дълго. По точно се забавляваме. Отмаряме. Като след добре свършена работа. Онези, които слушат вече са наясно че ДС не бива да бъде вземана на сериозно, че страшните тайни служби на Живков могат да бъдат осмяни. Че можем да им се подиграем в очите. На другия ден има проблем с връзките. И с Мюнхен, и с Марсилия и с Лондон. Щрак, щрак, щрак — и така при все опит да избереш или пък да те изберат, както разбирам по-късно от Румяна. Сега пък някой от тях се забавлява. Каруцарски, естествено. 
———- 
Най-вероятно на онази голямата маса ще бъде и Христофор. Пак без кандилница. И без бялото архиепископско було. /Както е известно там, в божия свят, всички сме равни./ Сигурно няма да се сдържи и ще благослови масата. Но този път няма да каже т а к а  н а р е ч е н а т а  маса…

…Та още преди да потегли за София, Румяна намила по телефона на всички ни — дайте нещо, измислете нещо, направете нещо по време на Екофорума, важно е. Какво, какво, какво...? — нахвърляме няколко неща. Едно от тях е панrхида за жертвите на комунизма. В църквата в кв. Хаджи Димитър. Софиянци живват, изсипва се много народ. И цивилни, разбира се — колкото щете. Задачката на Христофор: по някое време да благослови нововъзникналите сдружения. И идва, както се казва идва сюблимният момент. Отецът вдига трите пръста: “И да благослови Бог, така наречения ***** Комитет за защита на духовните ценности… така наречения профсъюз “Подкрепа”, така наречената Екогласност и.т.н. Изприщват ни се ушите. Цивилните покрай нас — ухилени. А след малко попът завтаря: “…така наречената “Подкрепа”, така наречената…… И така, дор три пъти. Какво беше това, пита по-късно Румяна. Ми, дръпнал го един от цивилните и му казал, че не бива да поменава сдруженията. Светиня му, естествено се запънал. Тогава го питали дали е чувал отец Попйелушко. Да, чувал бил. Не нищо не знаеш, казали му — не той се , а ние му драснахме кибрита. Попът не кандисвал и се заформила мини кръгла маса. Дошъл и консенсусът. Може да ги спомене, но ако сложи отпред едно “така наречените”.

Да се смееш ли, да плачеш ли ! Ние, с Румяна се смяхме. Откъде да знаем, че думите на Христофор били пророчески.

И все пак, надявам се, че на тази голяма маса, сред всеобщата суматоха и веселие, ще има едно ъгълче, където ще можем за малко да се усамотим с нея. За да и кажа: Руми, благодаря ти ! — За какво, ще попита тя ?

— За това, че днес по-малко ме е срам. И за себе си, и за всички нас. За това, че макар и за малко, бяхме хора.

И мъже, дори. 
————————————————- 
* То и името и такова — узун на турски значи дълъг, висок. 
** Някой от нас сигурно помните, че след периода, през който  ходеше с бръснати глава и офицески бричове, отец Гелеменов се захвана със свиневъдство
*** Цивилни изкуствоведи по онова време бе нарицателно. Подрастващите, бяха новото поколение. Ячки костюмирани момчета, почти тинейджъри, появили се в навечерието на 10 ноември. По-късно бяха и в градинката на “Кристал”. Още по-късно си направиха СИК и ВИС. 
****Може да ви се види богохулно, но аз съм негов мирянин. И за мене патриаршеската катедрала е построения собственоръчно от него параклис в Барселона, където бе прокуден в средата на 90-те някогашния кърджалийски епархийски наместник.

*****Израз, който задължителното предхождаше наименованието на някое от неформалните сдружения, ако случайно се наложеше да бъде употребено, например в “Работническо дело”, “Труд”, “Народна младеж” или някое друго издание на БКП.