За десети януари 1997 от първо лице

­Събота е и няма кой да ме покани в ресторанта на Чифлиджанов, както през далечната 1998 година, когато празнувахме­ първата годишнина от януарските събития.  Отвън бяха лимузините на министрите, вътре  в ъгъла до врата шофьорите и охраната, а край голямата правоъгълна маса – отборът. Церемониалмайстер, както по време на шествията през януари отново беше Петър Георгиев /Пепи Шарана/. Както се казва в приказките и аз бях там и аз ядох и пих... И не само това, но и седяхме до сутринта. А някъде по обед от новините разбрах, че един от сътрапезниците ни, вицепремиера Евгени Бакърджиев е отсъствал от заседанието на Министерския съвет поради заболяване. Ех, славни времена бяха, най-вероятно ще възкликнат една особена категория седесари, за които миналото е властта ! А не площадите с препълнени хора. И не например Васко, моят комшия в „Младост” 1-А, таксиметров шофьор, който в студените януарски дни разнасяше с ладата си чай и возеше бъдещите депутати и министри. Умря без време човека и в мизерия, както си му е реда. Месеци следнего се помина и жена му, момичетата му, връстнички на дъщеря му останаха сами в апартамента. И сега си имам един свидетел по-малко за случилото се на 10-ти срещу 11 януари.
Та сега, 12 години след събитията, докато пия ракията и отливам за Васко и много други знайни и незнайни, два въпроса ми се въртят в главата:
Защо нахлуването в парламента стана откъм най-трудно достъпното място – Северния вход ?
Защо отнесоха боя наколкостотинте студенти и най-вече ученици от Испанската гимназия.
Но нека преди всичко внеса малко яснота по отношение на събитията .Първо трябва да поясня, че на 10 януари пред парламента бяха насрочени два митинга – единият на Градския съвет на СДС, другият н Обединение „Промяна”. Първият бе на площада от към „Св. Александър Невски”. За него отговаряше гореспоменатият Пепи Георгиев,. За втория, съгласно заявката до общината – моя милост. Общото ръководство се осъществяваше от Обединения протестен щаб, съответно от Евгени Бакърджиев.
Задачата бе ясна: да подкрепим декларацията на СДС, внесена в пленарна зала. Неофициално си знаехме, че трябва да затворим всички подстъпи към парламента. Така и стана.
От страна на „Промяна” мога да кажа, че организацията беше перфектна – разполагахме Лада, синя, както си му е реда.  С мощни говорители, безжичен микрофон, няколко души куриери и охрана, мобилни телефони, възможности и за радиовръзка. Допълнително подсилваха възможносттите ни и таксиметровите шофьори, които си бяха съставна организация на „Промяна”. Колата /по-късно, набедена за радиокола на Дарик Радио/ разположихме непосредствено пред главния вход на парламента. Освен Дарик, пускахме дискове с хитовете на СДС,  а често се налагаше да се включвам с информация или импровизации за скандиране. Още от самото начало отчетохме фактът, че сме от към най-уязвимата страна на парламента – главният вход. Както знаете мястото е твърде широко, стълбите лесно преодолими, вратите няколко, въобще трудно се възпира тълпа на такъв широк фронт. Усетих го на гърба си някъде в късния следобед, когато множеството се втурна напред и полицията се оттегли от главния ход.  Успяхме да ги спрем по чудо. Или по-точно заради една моя грешка. По радиото съобщиха резултата от гласуването, но го схванах превратно и се разкрещях в микрофона „По-бе-да!”. Множеството се поколеба и това бе достатъчно да овладеем положението. Група младежи, обаче ни взеха за провокатори и буквално вдигнаха ладата на ръце, но охраната се намеси бързо.. Ситуацията се изостри малко по-късно, когато наблизо хвърлиха газ. Но и тогава някак си ни се размина.. Малко по-късно излезе Костов и му дадохме безжичния микрофон, после новоизбрания президент Петър Стоянов , а вече накрая току-що пристигналия от летището, все още действащият президент Желю Желев
Защо ви разказвам всичко това ? Ами защото макар и оборудвани и добре подготвени, макар и с радиокола и охрана, с таксита на разположение, издаянихме на магия. Около парламента наистина вреше и кипеше и страстите бяха нажежени до червено. Къде с предливост, къде с малко късмет, до инцидент откъм площада не се стигна.
От другата страна, обаче – ни кола, ни комендант, ни охрана. Ела вълко, изяж ме! Който не вярва нека отвори кадрите от нахлуването и да ги изгледа внимателно.  Така че парламентът бе успешно атакуван  /от неизвестни и до днес/ от към най-трудно достъпното място с една единствена врата и тясно предверие. И до ден днешен си мисля, че част от отбора, т.е. Евгени Бакърджиев, Пепи Шарана и Георги Хубенов, бог да го прости, през него ден не си свършиха работата. Ако разбира се изобщо са имали намерения да я вършат.

Не я свършиха и по-късно, когато стана 22,00 часа и хората на площада се стопиха.
Последната инструкция, която получих от Евгени беше да стоим, независимо от часа, т.е. докато в парламента има още депутати. А, както знаете и по тогавашния и по сегашния закон за митингите, след 22,00 вече си извън закона. Час по-късно, към 23 часа, се понесоха слуховете, че към София пътуват камиони с тежковъоръжени полицаи от провинцията. Към полунощ вече бях сам в колата с шофьорът Велчо и нямах връзка, нито по телефона нито чрез куриерите, които пращах да издирват някой от ръководството на СДС. След полунощ около парламента, главно на площада, имаше не повече от 500-600 ученици и студенти. Обикалях с колата, наглеждах какво става, но не предприемах нищо. Сега си мисля, че не е трябвало да чакам, каквото и да е нареждане. Че се малко усилия можехме да изтеглим младежите улица към улица „Иван Шишман”, където полицаите нямаше трудно щяха да се разгърнат. Другото беше да ги призова да се разотидат до следващия ден. Не направих нито едното, нито другото. Следвах инструкците. Не знам в колко часа беше, но от към градинката пред Университета притичаха двама младежи с разкървавени лица. Полицията бе тръгнала насам от Народната библиотека. Придвижихме се към кръстовището на Ректората, завихм към Университетата и тогава чухме тетенът от удари на палки в щитовете. Към нас тичаше плътна маса от полицаи с шлемове и щитове. Качихме набързо журналист от Нова телевизия, за да не го пребият, заключихме вратите и дадохме заден ход. Настигнаха ни на кръстовището и заудряха с щитове по капака на колата. Продължихме на заден ход и се озовахме в мелето от полицаи и младежи. Пространството пред парламента беше идеална място за побой на много над малцина. Полицаите се разгърнаха без проблеми и размахаха палки на всички страни. Не спирах да говоря от радиоуредбата, но призивите ми, разбира се бяха напълно излишни. Не успях да изляза от колата. Спряха ме. И до ден днешен ме е срам, че седях защитен вътре, докато навън биеха децата. Както и да е, боят свърши работа.  На другия ден София бе по-гневна от всякога.
Година по-късно отидох на конференция на управлявашата партия – Съюз на демократичните сили. Направо не можах да повярвам на очите си, когато видях във фоайето на НДК, до статуята – Ладата от 11 януари. Вътре във фойето, цяла целеничка. Изложена като пред бинго зала. С белезите от палки по капака.
Да се смееш ли, да плачеш ли.