Трябва ли да мразим, за да се справим *

За радикалната реформа във фундамента на държавата, обявена от Рефортаторския блок

В тази част за адресата на предложенията, а в следващата – за конкретиката

Нямам никакво съмнение, че тъкмо на Реформаторския блок му отива да представи идеи за радикална реформа в правосъдието и вътрешния ред. Ако не в друго, то поне в това отношение от ДСБ винаги са били последователни. През своето недълго съществуване сходни идеи бяха неведнъж извеждани на преден план и в Движение „България на гражданите“. Не се съмнявам също така в компетентността и добрите намерения на хората от Гражданския съвет. Спор няма, че че тяхната визия, макар и радикална не надхвърля правомощията на едно обикновено народно събрание. От тук нататък, обаче започват проблемите. В общи линии те са два. Първият е така да се каже технологичен и е въпрос на подход в онова, което наричаме политика. Вторият, предмет на следващата част на тази публукицаия, е свързан с конкретиката на самите предложения. А така също и с едно не съвсем продуктивно съотнасяне на понятието „Правосъдие и вътрешен ред“, с което борави Европа към безподобния нашенски институционален батак.

Един пропуснат урок, за който още не е късно

Има нещо, което не достига на иначе смисленото послание на Реформаторския блок. И това е отговорът на въпросите: кой, кога, по какъв начин ? Този въпрос не би съществува, ако в платформата ставаше дума за управленски мерки и за всичко онова, което в правомощието на едно бъдещо правителство с участието или под знака на Реформаторския блок. В случая, обаче става дума за „ радикална реформа във фундамента на държавата“. И съответно за сериозни конституционни промени. Изминалите години, показаха ясно, че старата десница не разграничаваше ясно „реформата във фундамента“ от управленските дейности, та макар и реформаторски, присъщи на едно мнозинство и неговото правителство. Кой знае защо тя не се доверяваше на реалностите и се държеше така, все едно бившата комунистическа партия е у мантинелата. И дето се вика, всеки момент ще се разпадне сред руините на съграденото от нея. Днес пред Реформаторския блок стои същият проблем. Вярно, визията, изразена в „Чисти ръце“ и радикална съдебна реформа“ е камък, и то тежък в градината на онова, което наричаме олигархия. Но и друг път се е случвало, тя да бъде замеряна по този начин. Къде по-глобално, например с едни „24 идеи, които ще променят България“, къде с по-конкретни предложения, пак в областта на съдебната реформа. Нейната реакция през годините винаги е била една и съща – едва уловим ескиваж и никакво намерение да се отправи в своя червен ъгъл. Следва затишие и дебатът увисва във въздуха. А когато няма дебат за фундамента, познайте на кого му е широко около врата. Редно е след толкова години да се запитаме: а защо се получава така ?

А преговори зад „фасадата“, все пак винаги е имало

И тук опираме до въпроса: трябва ли да се преговаря с опонента ? За „фундамента“ имам предвид. Трябва ли да се преговаря, ако насреща имаме ретроградна по своята същност партия, която упорито пази статуквото ? През годините най-често отговорът е бил – не, не трябва. В резултат на което винаги са оставали съмнения за театър на сенките зад „фасадата“. В други случаи, пък театърът е бил класически, но за сметка на това не толкова достъпен за простосмъртните. Например разговорите около промените на Конституцията през периода 2004-2006, протекли най-вече под прикритието на парламентарната процедура. И довели до нескопосаните в по-голямата си част промени в Конституцията, които определено устройваха упраляващото към онова време червено-царско мнозинство.

Две хипотези – една щастлива и една печеливша

Нека сега разгледаме по-подробно тази позиция -- никакви преговори с комунистите. Дори и когато става дума за институциите. Вземем ли това решение, автоматично се задължаваме пред избирателите за крупна изборна победа. Победа, която ще ни донесе така необходимото конституционно мнозинство от 180 народни представители. Или хайде, ако не това, то поне приемливо съотношение на силите и състав на парламента, който ще позволи провеждането на успешни преговори и съответно „реформа във фундамента“. Със цялата непредвимост на един такъв процес. Такъв поглед към нещата, разбира се, е нереалистичен. Казано в кръга на шегата, той е възможен, ако е налице някое от следните обстоятелства или пък съвкупност от тях: ако Сергей Станишев бъде хванат в магазин да краде бебешки дрешки, ако Бойко Борисов бъде забелязан на камерен концерт в зала „България“, ако Лютви Местан да се озове основен лектор на таен семинар на скинхедс, ако Волен Сидеров да осинови сирийско дете от бежанско семейство. Съществува и още една хипотеза. И тя е в следното: нашите предложения са адресирани към всички. Включително към БСП,ГЕРБ, ДПС и (о, ужас) „Атака“. Но пък те не искат да разговаряме по тези важни за държавата и обществото проблеми. И тази теза не е състоятелна. Не за друго, а защото в момента, който си заявил готовност да преговаряш по тези въпроси, които са извън текущата политика, ти вече си поставил опонентите под натиск. И съответно общественото мнение и вътре и извън страната, непременно ще засили този натиск до максимума. Толкова, колкото е необходимо ясната визия за решение на проблемите и моралното предимство да свърщи своето. Дори в редиците на опонентите. Уви! Сред демократичната общност у нас, този иначе прагматичен подход никога не е имал определена тежест. Ние, българските демократи сме далеч по-големи антикомунисти от покойния висок и дългонос французин. Онзи, същият, който в краа на 50-те години си позволи да включи комунисти в своето правителство. И по този начин да плати неособено висока цена за новата Конституция на Франция и Петата република.

По истински случай

За да илюстрирам казаното до тук, ще поема риска да дам един съвсем необичаен пример. По-точно случка от преди няколко месеца. През юли, броени дни след като излезе първият (и струва ми се най-важен) документ на протеста – „Харта 2013“, проведох интересен разговор с един стар познат. Той не е просто е поддръжник на тройната коалиция, а човек с пряк достъп до Сергей Станишев. Бързо опровергах тезата му (вероятно не само негова), че в документа липсват послания, по които може да се води диалог. Изведох въпросните предложения – пет на брой * *, подчертах ги и му ги изпратих на мейла. Моят познат бе искрено учуден. Това ли било то! Още по-голямо бе учудването му на следващия ден. По-точно след като вече ги бе връчил в неформална среща лично на лидера на БСП и бе срещнал насреща категоричен отказ. При това, изразен доста емоционално. В случая не съм утешавал моя познат.. Защото знам за какво става дума. За самите устои на един политически ред, скъп на всяко горещо комунистическо сърце. Щяха ли да изглеждат така нещата, ако поканата за диалог по тези пет точки бе дощла от протеста? При това покана, обвързана с неизбежното – оставка на кабинета и предсрочни избори. Ама, ще кажете, нищо нямаше да стане, щяхме да срещнем същият категоричен отказ. А сега не го ли срещаме, да попитам аз на свой ред ? При това без предимствата на един дебат, от който те непрекъснато и много успешно бягат .

Без изключение

След всичко това, едва ли е необходимо да казвам, че най-неприятният сценарий за олигархията е един хубав ден, една демократична и влиятелна политическа организация, да адресира своите предложения за институционални реформи към всички политически партии. Без изключение. Към всички български граждани. Без изключение. Да призове всички без изключение, за една невиждано сложна кауза в най-новата история на България. Това би направила всяка партия, в която и да европейска страна. Заговори ли за значими консттуционни промени, тя непременно ще се обърне към всички останали.. Това е закон божи. Още повече, пък в нашенската от трудна по-трудна ситуация. И най-важното: ние не можем и не бива да мразим онези, които определяме като комунисти. Не можем да мразим и онези, които преди няколко дни бяха докарани с автобуси в центъра на столицата. Не можем за мразим никого. Ние, можем и трябва да мразим измамата. И онзи политически и обществен ред, който подозрително много прилича на нещо, което вече сме живели.

Има един самотник, там, на върха на държавата

Впрочем, има един човек в държавата, който с поредица от граждански срещи, всячески се старае да очертая главното поле на дебата.. И по възможност да придърпа политическите партии тъкмо към това поле. Хлъзгаво за едни и стабилна опорна точка – за други. Засега той е самотен на върха на държавата.
И, струва ми се, не бива да го оставяме дълго в това положение.

--------------------------

* Перифраза на прочутото есе на Елинор Рузвелт, написано през 1944 г., в навечерието на десанта на американските войници в Нормандия. В него, авторката съветва настоятелно американските момчетата да мразят не своите германиски връстници, а нацистката система, които ги лишава от свобода и човешки облик.

** Петте предложения за реформи са ясно формулирани в Хартата. Те са в следните области: 1) полицейските и специалните служби 2) управлението на публичните средства 3) защита на медийната свобода 4) законодателни предложения за укрепването на независимостта на съдебната власт