Стратегия с часовников механизъм ІІ

Истината и само истината….

С понятието п о л и т и ч е с к а  к о р е к т н о с т обикновено обозначаваме либералния възглед по сексуални, расови и екологични въпроси. В случай, че влезете в политиката, много бързо ще разберете, че известна ловкост в това отношение и заобикалянето на остри противоречия, вместо да търсите тяхното решение, ви носи несравним комфорт.
 

За едно друго измерение на „политическата коректност“
 

Без никакво усилие, бихме могли да прехвърлим това понятие в сферата на отношенията в една държава, в която миналото е все още непрочетено, а бъдещето – предовратено. Нашата държава, имам предвид. Става дума, разбира се за лицемерие. Всеобщо и дори в някаква степен желано лицемерие. Не сте ли чули някой да казва – хайде, стига толкова, не ви ли омръзна за говорите и пишете за комунизъм, дайте ни най-вече някакво спокойствие и визия за бъдещето. Ще рече човек, че трябва да бъде търпеливи, внимателни и деликатни не само към един обагрен в червено „етнос“, но също така да пазим неговите традиции, култура, идея за народност и държава. Нали трябва да сме първите балами, ако смятаме, че комунизмът това е преди всичко и най-вече една ретроградна политическа партия, откровено почитаща съветската окупация на България и превратът на 9-ти септември 1944 г. и.т.н. ? Или пък освен в нея, да го привидим също така в бронзовите и каменни монументални недоразумения, с които е осеяна страната ни ? Или пък да разглеждаме прословутите мрежи на прехода и ченгетата като тема сама за себе си ?

Защо в случая не помислим за главното, а именно -- че комунизмът и комунистическото наследство е трайно и дълбоко вградено не къде да е, а в българските институции ? Институции, които все ден божи ден възпроизвеждат предпоставената още в онези далечни времена изначална раздяла между граждани, между общество и държава.
Резултатите от тази „политическа коректност“ са плачевни. Отворете, например прословутия Закон за досиетата и ще разберете – защо. Никъде в него няма изходна постановка, от която да стане ясно каква есъщността и престъпния характер на някогашните комунистически тайни служби. Най-важното основание, от което следва оповестяването публично на принадлежността към тях и съответно моралното осъждане.
Както знаем този пропуск е добре дошъл за токмаците, които над път и под път, бродейки като привидения из медиите се тупат в гърдите, че за работили за Родината. А не за Партията и за чужда държава—бившия СССР.

Не е ли удивителен също така фактът, че въпреки действащия закон, който обявява комунистическия режим за престъпен, в коридорите на Министерския съвет, наред с портретите на Стефан Стамболов и Димитър Петков, виси и този на Георги Димитров. Човекът предал Родината и благословил избиването на нейния културен и политически елит.
Не, не е прав дядо Славейков с неговото „Не сме народ, а мърша !“. Мършата е мъртва или пък загниваща плът, а нашето лицемерие пращи от здраве и дори в някаква степен и жизнеутвърждаващо.
 

В къщата на обесения не се говори за въже

Колкото и изкусително и да е човек да задълбае в горните разсъждения и дори да ги свърже с някои наши народопсихологически особености, все пак темата ни е съдебната власт и съдебната реформа. А тя е достатъчно нагледен пример за тази своеобразна „политическа коректност“.
Ето, например миналата и по-миналата година си скъсахме гърлата да викаме по софийските улици – „Мафия?“ и „Червени боклуци!“. Включително и пред съдебната палата. Едва ли измежду протестиращите (примерно сегашният правосъден министър Христо Иванов, сегашните ключови фигури в управлението – Радан Кънев, Найден Зеленогорски, Петър Москов, хайде и моя милост в по-скромната роля на парламентарен секретар в министерството на отбраната ) e имало някой толкова наивен, че мафията е родена и откърмена във времето на управлението на Орешарски.
Защо тогава днес бързо-бързо се върнахме към тази своеобразната коректност, за която стана дума по-горе ? Кого ще обидим и какви все пак са рисковете, ако кажем прав текст, проблемите, свързани с българското правосъдие (и не само с него) ? И в крайна сметка – какъв е смисълът да подреждаме „къщичката“, правейки се, че не забелязваме скелета в гардероба ?
Не е толкова трудно, даже никак не е трудно, особено за изкушените от темата, включително хората изследващи темата за реформата на университетско и научно равнище, да констатират фактът, че българското правосъдие е предовратено. При това още в първите години на прехода и с приемането и утвърждаването (при това на най-високо равнище -- Конституцията) на устройството на съдебната власт и отношението и с другите две власти. И те го правят. Някои от тях в прав текст и „политически некоректно“. Други по-задълбочено с езика на науката и научния апарат.
Така например, моят приятел, младият конституционалист д-р Атанас Славов, който сега е съветник на правосъдния министър Христо Иванов, публикува преди време една прекрасна статия: „Незавършеният опит: Върховенството на правото и Конституцията от 1991 г.“  Тя е пример за това как един добър анализ, дори със своите вътрешни противоречия, може да те провокира към размишления по въпроса. При това от различни гледни точки и отчитайки куп фактори. Ключов момент в неговото изследване е констатацията, че все пак Конституцията, в частност устройството на съдебната власт и взаимоотношениятоа и с другите власти е някакъв вид модернизационно усилие. Но усилие, резултатът от което е един "абстрактен модел на разделение на властите, продукт на на съвсем различен социокултурен и политически контекст, който трябва да приложен в едно общество, в което липсват устойчива демократична традиция и активни социални актьори, които да разпознават своите интереси в прилагането на този модел.“* 
Не съм изследовател, нямам нищо общо с науката, но в качеството си на свидетел на процесите в началото на 90-те, в частен разговор с него си позволих да изразя едно свое несъгласие. И то е в два основни пункта.
Първият е, че според деянието на „бащите на Конституцията“ е умишлено и съзнателно разчетен подход за имитация на модернизация и заедно с това пренасянето на „традиционното“, т.е. на комунистическата визия за право и закон. Следователно и за съдебна власт, която е мислена като част от държавния апарат, като подчинена в политическо отношение и институционално организирана така че да раздава справедливост по целесъобразност. Вторият е, че така създаденият конституционен модел вече е огромно препятствие пред същинската модернизация. И на практика е факторът, който ограничава пространството на гражданите, за да отвори място за прословутите мрежи на ченгесарския преход и на неговите икономически агенти.

Защо дебатът е ялов

Но може би ще попитате: а какъв е смисъла да се връщаме в миналото ? Какъв е смисъла, ако посочим с пръст пъкления и предумишлен план от началото на 90-те, който днес наричаме подмяна или пък фасада ? Все едно.
Смисълът, в този случай едничката истина. Истината за това кога, как и защо ни е сполетяла бедата и какви са нейните мащаби. Само така може да бъде призован гражданинът и само така може да бъде ефективен обществения дебат. Включително реформата и нейните проекции в бъдеще време.
 Защото, кажете ми --има ли по-голяма бедна за един народ и едно общесвото, ако неговите устои, ако държавността са изначално и необратимо поразена ? Има ли по-голяма опасност от една грижливо замаскирана и установена като норма комунистическа визия за властта, в частност съдебната. При това бетонирана с безумното творение, наречено Велико народно събрание. Кой реформатор не би се стреснал от една такава реалност и отсвръхтрудната задача да бъде развързан този сложен властови възел ? И, ако всичко е точно така, защо не кажем публично и на висок глас ? 
Нека, обаче оставим специалистите и политиците да разсъждават върху тези огромни проблеми. Нека слезем по-надолу, сред гражданите, които са най-важния фактор и на които би трябвало да се уповаваме. Неслучайно, в предходния мониторингов доклад на ЕК бе поставен акцент именно върху гражданите и тяхната готовност за социално действие.
И така, какви са възможните последици от „политическо коректното“ говорене по отношение на днешното състояние на българското правосъдие. По-точно какво сочи моя скромен и емпиричен опит в това отношение.
Има една група граждани, и тя никак не е малка, която съвършено наивно смята, че в съдебната система трябва да се извършат мащабни кадрови промени, за да бъдат решени проблемите. С една дума – да се отстранят корумпираните и тези, които се поставят в услуга на политиците.
Има друга група (включително част от предходната), която е склонна да приеме виждането, че законите ни са добри, но за съжаление не се спазват.
В обществото битува също така мнението, че случаят със съдебната власт и правораздаването е плод на недостатъчен демократичен опит и попътни „грешки на растежа“. Ерго, виновни са всички политици през годините на прехода. Те че са виновни, виновни са. Но все пак, кой би имал куражът хем да изпълнява своите обещания в рамките на текущото управление, хем да кърти фундамента. Т.е. онова, върху, което стъпил и от което произтича легитимността на неговите политически и управленски дейности ?
Бих могъл да спомена и още една, за съжаление немалка група в обществото, която отпраща проблемите с правосъдието към демокрацията като такава. Видите ли – това е демокрацията –слободия и корупция. И съответно – няма отърване.
Е, питам ви сега: как бихме могли да търсим широка обществена подкрепа за съдебната реформа при толкова много различни гледни точки към проблема ?
И не е ли по-добре да кажем истината ? Цялата истина, както се казва в съдебните зали.
Разбира се, че е по-добре да говорим в прав текст. И не само това. По-същество проблемът със съдебната власт е преди всичко политически, а не управленски. В този смисъл е необходимо и силно политическо говорене, ако искаме гражданите да откликнат. Не че те нямат интуиция, не че не са готови да подкрепят реформата. Но очевидно, онова, което липсва в момента информирана политическа подкрепа. Стимулирана на първо място от политиците и управленците, които са длъжни да кажа истината за размерите на бедата.

Деликатната страна въпроса

Разбира се, това, което нарекох „политическа коректност“ е продиктувана от едно важно основание. И то е, че в тази сложна ситуация, в която пребивава българското общество е необходимо търсенето на широк консенсус и между гражданите, и между тяхното политическо представителство за реализиране на реформите.  Тъкмо този е и подходът, що се отнася до Стратегията, предложена от правителството и гласувана със завидно мнозинство в Народното събрание.
В случая, обаче, имам известни съмнение дали този деликатен подход ще даде необходимите резултати. Още повече, че в предходната част се постарах да изложа аргументи върху това, че реформата е преди всичко властова. И съответно съдебната власт не може да бъде реформирана сама по себе си, а само в контекста на разделението на властите. Не за друго, а защото всяко прибавяне или пък отнемане на компентеции на една от трите власти, рефлектира незабавно върху две. И разбира се изисква реципрочни промени и в тях.

Най-накрая – питам се , дали пък пък така търсеният консенсус в обществото и сред неговото политическо представителство няма да бъде постигнат по-лесно и няма да има по-траен характер, ако бъде загърбена „политическата коректност“. ? Ако се очертаят ясно контурите на бедата, която ни е сполетяла. Ако и без това уплашените напоследък политици бъдат стреснати още малко ? Кой знае, може би пък този уплах един ден да проработи.
------
След всичко това е редно да кажа собствената си позиция. Изразявал съм неведнъж в този блог, а когато съм имал възможност и на публични форуми. Има съм и аз моите илюзии и надежда, че колкото и трудна да е тази реформа, все пак при наличието на едно силно мотивирано управление, нещата могат да се случат. Сега ме обхваща страх. Страх от възможен провал. Страх, че мафията, здраво барикадирана вътре в съдебната система и поддръжката на пресметливи политици, има ресурс, за да провали реформата. Случи ли се този провал, ефектът ще бъде далеч по-силен от предишни провали. Още повече, че съдебната реформа е основен и изключително важен обозначителен белег на днешното управление.
Дано да съм лош пророк. И този сценарий да не се сбъдне.
Но признавам – надеждата ми в това отношение е твърде крехка.