За една полезна, но повече теоретична дискусия

Защо за разлика от Западна Европа у нас ислямизма трудно ще проникне

Тези дни в печата припламна интересна дискусия *. Любопитното в нея бе изведено в статията на Огнян Минчев „Нашият потенциал на опитни зайчета се изчерпа”.. Една от стрелите в нея е към „групата либерално мислещи хора”, която предпочита да има опоненти Сидеров, Расате и последователите им”. Би могло да се каже, че след тази кратка дискусия у нас е налице първият смислен сблъсък извън досега познатия ни контекст. (.либерали и националисти). И сблъсъка е между „мултикултурните либерали” и противниците на мултикултурализма. Той, разбира се, е доста закъснял.
Но освен, че е закъснял, той е така да се каже доста опредметен. И дори подозрително, актуален.
Преди, обаче да си кажа мнението, съм длъжен да каже следното. Нито имам емпиричните наблюдения на Антонина Желязкова, нито тези на Мишо Иванов, нито на който и да е изкушен от темата. Още по-малко пък имам подготовката и професионалния поглед на Огнян Минчев по въпроса. Мога да кажа само

, че съм християнин и повече интуитивен противник на мултикултурализма. По простата причина, че дълбоко вярвам в секуларизацията и едновременно с това плодносната симбиоза между християнство и капитализъм. И, че в крайна сметка либералната демокрация и пазарната икономика са в непреодолима колизия с традиционните общества на исляма. Или поне със салафизма (Шариа и Джихад).
Това, обаче не ми пречи да гледам различно, що се отнася до нашия си двор и да отбележа следните многозначителни факти.
Първо. Докато Европа е подложена на истинска инвазия и e реална перспективата от това големи градове като Кьолн, Амстердам, Мальмо и Париж * през идните две-три десетилетия да се превърнат в големи мюсюлмански центрове, у нас този въпрос не е актуален. Българските турци, с които живеем от векове са коренно население, интегрирано, ако не днес то поне в близкото ни минало. Като казвам интегрирано, имам предвид и културно и едва ли е необходимо тук да цитирам един Йордан Йовков, например. Едва ли в друга европейска страна извън Балканите имат такъв дълъг опит в съвместното съжителство с етноси, изповядващи исляма.
Другата причина е, че българските турци живеят компактно и са здраво уседнали в конкретни райони на страната. Няма данни да има наплив от тях към големите градове освен в търсене на сезонна работа за препитание.
Тук е мястото да отбележа, че опасността от радикалния ислям е свързано главно с миграцията. С рязкото потапяне в чужда културна среда и стремеж на попадналите в нея да противостоят „интегрирайки” се по свой начин. Така да се групово, на религиозен и следователно културен принцип. Не друг, а един от теоретиците на мултикултурализма френския политолог Оливие Роа нарича младите джихадистите в Европа детериториализирани, т.е. хора без собствена територия и връзка с обществото, в което живеят. У нас такъв феномен не се наблюдава.
Второ. Българските турци са сунити (има и малко алиани на Североизток), изповядват традиционен ислям и живеят компактно. Онзи, които познава селата и бита на българските турци по Делиормана и Кърджалийско, може да потвърди, че проникването на радикален ислям би било изключително трудно. Да не кажа невъзможно. Именно заради компактността и здравата връзка с родното място, обичаите и традициите.
В този смисъл, съм повече от оптимист. Смятам, че можем да приемем българските турци за естествен вал, за естествена стена срещу радикалния ислям. Такава, каквато не може да изгради нито една страна в Европа в близост до своите граници.
Трето. Спора между „мултукултурните либерали” и привържениците на „гражданската демокрация” би могъл да се води, но на много хлъзгав терен. Да не кажа много опасен терен. Не заради събитията от 70-те и 80-те години и така наречения „възродителен процес”. А най-вече, заради последователно осъществената и вградена в българското законодателство нова визия за етносите на Българската комунистическа партия. Би било интересно, даже забавно да чуем някои от представителите на некомунистическата опозиция и на днешната десница да претендира за участие в изработването на така наречения етнически модел у нас. Практиката през годините ме кара да се съмнявам, все пак кое е по-доброто. Дали модела на румънците и етническото представителство в парламента (включително и на българския етнос) или пък произвеждането на управляема етническа партия. При това затънала в корупция и съмнителни връзки с тайните служби на комунистическия режим.
Що се отнася до процеса в Пазарджик и до българите-мохамедани, не се наемам да твърдя какво е истинското състояние на нещата. По принцип знам, че проникването на радикален ислям в тази общност би могло да стане да доста по-лесно, отколкото сред българските турци. Но това е само една теоретична постановка. Онова, което ми прави впечатление е липсата на какъвто и да е интерес в този момент на българските журналисти към застрашените райони на страната. Както и липсата на журналистически раследвания в тази посока. А този факт не може да не буди известни съмнения.
В заключение бих искал да кажа, че според мене засега сме мултиетническо, но не и мултикултурно общество. И сме доста далеч от актуалния проблем на Европа. В случай, че осъзнаем тази проста истина, може и да погледнем по-спокойно на нещата.
Имаме нужда от спокойствие в това отношение. Не казвам, че трябва да пренебрегваме опасността, но пък и не трябва да дърпаме опашката на дявола ***.
В разбичканата ни държавица, нещата лесно може да излязат извън контрол.
И най-лошото е, че този случай виновни няма да има. За разлика от насилствената асимицилация на турци, цигани и българо-мохамадени, за която вината е ясно адресирана.
--------
* Огнян Минчев, „Колко е лесно либерално да гледаш от "Раковски" към Родопите”, Антонина Желязково, Изгубени в либерализма”, Огнян Минчев: „Нашият потенциал на опитни зайчета се изчерпа”.
** Прогнозата е на  Алекс Алексиев
*** По израза на Веселина Седларска, само че с  обратното му значение. Статията можете да видите тук.

 Снимка: Изгубената България, семейство български турци, изселници от 1948 година.

В този блог не се използва пълния член. Изключение са единствено заглавията, заради това, че се цитират и често пъти служат за отправка към текста.
Автора не накърнява никому правата.
Напротив. Той е радетел за въвеждането на дублетната форма.