Включете и държавата в кръга на запозрените за убийството на кмета Янко Янков

Необходима ни е власт, която създава среда за развитие, а не такава, която преразпределя дефицити — отбелязва вчера в своя политически дневник Димитър Аврамов. Поводът е убийството на кмета на Елин Пелин. Също така вчера, в “Дневник” се появи непубликуван разговор с Янко Янков. В него има един любопитен детайл — при встъпването си в длъжност кметът заварил около 15 000 дка общинска земя и успял да я докара до около 40 000 дка след люта битка с Министерството на земеделието и горите. Е ,нека продължим от тук темата за властта и преразпределянето на дефицитите.

Ще започна с един въпрос: знае ли някой колко е богата българската държава, т.е. какви са размерите и каква е пазарната стойност на публичната държавна и на частната държавна собственост, с която се разпорежда центъра, т.е. правителството и съответно ведомствата ? Не, разбира се. У нас няма такава статистика — гарантирам ви. Знаем на колко възлизат богатството на Васко Черепа, например, но не и на държавата. И тук не става за дума за онези 21 /ужасно много/ права на изключителна собственост, които са прокламирани в чл. 18 на Конституцията — плажове, гори и паркове с национално значение, подземни богатства и пр. и пр. Става дума най-вече за собственост, която в нормалните страни най-често е собственост на общините или пък на частни лица. Колко селскостопанска /пък и земя в регулация/ притежава Министерството на земеделието и горите, щом само в границите на община Елин Пелин има хиляди декара ? Може ли някой да каже ? Трудна работа. Спокойно обаче, можем да предположим, че става дума за милиони, а може би за десетки милиони декара. И това, разбира се е валидно и за другите министерства и ведомства, що се отнася до земя, сгради, инфраструктура, съоръжения, природни ресурси и пр. Можем само да предполагаме с какви възможности да трампи ресурси срещу политическо влияние и лични облага разполага бюрокрацията у нас.

Във всеки случай, битката на кмета на Елин Пелин с Министерството на земеделието и гори не е изолиран случай, а по скоро правило. Едва ли има община от всичките 264 на територията на страната, която да не е водила или да не води дела с цел да си върне полагащата и се собственост. В София, например от години тече чудноват спор, съдебен разбира се, между Столичната община и Областната управа за езерото “Ариана” и прилежащата му част от Борисовата градина. Ексик му на българското правителството езеро ! Но, както сме свидетели ,всички живеещи на територията на този голям европейски град, държавата не си го дава. Както не си дава и НДК, чийто принципал е ту Министерството на икономиката, ту Министерството на културата. Както не си дава и хилядите декари земя покрай столичния околовръстен път. Както не си дава пристанищата /на крайморските общини, например/ или пък печата, с който подпечатва моряшките паспорти.

Но не е въпросът в това какво дава и какво не дава държавата. Нито пък в нейните 21 на брой изключителни права по Конституция, с които бием всякакви рекорди сред останалите ни партньори в Европейския съюз. Въпросът е в това, че местното самоуправление, че общините водят неравна борба с правителството. Въпросът е в това, че моделът на управление /самоуправление/ у нас е: едно правителство и 264 общини, коя от коя по- различна като човешки ресурси, географско положение и природни дадености. А такъв смешен модел в Европа няма. Направете справка и вижте дали в Европа има страна, която да няма поне две нива на местно самоуправление /като излючим, разбира се държавите-джуджета/. Няма. Ние сме единствената. Естествено е, че при отсъствието на второ ниво на местно самоуправление, всичко — иннфраструктура, съоръжения, земя, социални и образователни институти и пр., което по правило не може да бъде собственост на една община, тъй като има регионално значение, принадлежи на центъра и се управлява от областната управа.

Искам да кажа, че картината би била съвсем различна, ако в България имаше второ ниво на местно самоуправление. Например 6-7 области, с избираем областен парламент, със собствен бюджет, с ясно разпределение на правомощията и функциите между региона и отделните съставни общини. Всъщност това е и децентрализацията, която бе препоръчана на бившите източноевропейски страни още в резолюция 1096/96 на ПАСЕ. В една или друга степен всички я направиха. Без България. Ще кажете случайност ? Не. Няма случайност в тази игра. Потвърди го преди 2-3 години председателя на БСП Сергей Станишев, който в отговор на предложението на СДС за втори ниво на местно самоуправление, отговори публично: Вие какво, искате да федерализирате България ли ?

Та, поне засега, кметовете в България ще се оглеждат във всички посоки, преди да решат да се опънат на централната власт. Защото принципът” бог високо ,цар далеко” е валиден и днес. Защото българските кметове или поне съвестните от тях, са разпънати между областния управител и съветниците в общината. А много често тук интересите съвпадат. По партийна линия, разбира се. И при всички правителства. Искам да кажа, че когато се убиват кметове в България, държавата /държавните мъже/ не е и не може да бъде извън обсега на заподозрените. Никой не действа без протекция в държавата, в която без съмнение политическата класа е свързана с организираната престъпност.