Дописки, приписки, разкази за хора, случки и събития

Моралната революция и Прехода, който чака в засада

Изгубени между оригинала и фалшификата – част 3

Или за това как бе предовратено правосъдието. И още: кой издаде четата

Морална революция! – написаха онзи ден студентите на фасадата на Ректората. За революцията мога да предположа, но виж за морала ми e интересно какво мислите ? Интересно ми е също така, как се отнасят в настоящия момент студентите, към една прочута фраза на Имануил Кант, върху която често пишат курсови работи: „Звездното небе над главите ни и моралния закон вътре в нас изпълват ума с все по-ново и нарастващо възхищение и трепет, колкото по-често и по-продължително размишляваме над това.“ ? Със сигурност е по начин, различен Въпросите, разбира се, са риторични. Първо, те са дълбоко лични. Ако ми бъде позволено да перифразирам една известна мисъл на Албер Камю ¹ и да я отнеса към времето, в което живеем – усещането за моралния закон вътре във всеки от нас може да ни порази на завоя на някоя улица. В обществен план, това усещане, без да губи своята екзистенциална същност, има свойството да се предава по индукция. Обърнато навън, към обществения ред, към безобразието, коцентрирано във въпроса КОЙ(?), то се превръща в императив, основан на „елементарния принцип на честността, според който хора, които не са задължени да спазват един закон, нямат правото да налагат закон на други хора.“ ² Казано простичко – олигархията. Живеем в лъжа – това е най-важното, което ни казват ранобудните студенти. Но този призив трябва да има своето рационално продължение. Отхвърляйки лъжата в морален план, ние няма да започнем да живеем без нея, едва ли не още утре. Тя трябва да бъде разнищена. За да не бъде повторена.

Да повдигнем малко завесата
 

Категории: 

Протестът и процесът

 

Улицата сви знамената. За по-добри дни. Или пък за по-лоши. (Както искайте разбирайте онова, което се задава след изборите. ) Протестиращите спечелиха, но още не са го разбрали. Знаят го едни други хора, на които това им е работата, да знаят. Да кажем, че е наясно с това пищещият тези редове. Не защото работа му е да знае. А по причина, че действителността е негодна за прочит, а пък бъдещето не се не научава само с четене. Това, последното, в случай че ми бъде позволено да перифразирам един лондонски денди и пройдоха от по-миналия век.
Най-важното, което научих, докато бяха част от улицата (за ужас на мнозина мои приятели) е, че зад привидната бъркотия, винаги има някаква невидима сила, която подрежда някои неща в главите на хората. И оставя някакво послание, което те следват за дълго. То не винаги е истината. Така например, през далечната 1990 година, ключовата дума бе неутралното демокрация, а не истинското -- свобода. По-късно, през зимата на 1997 година, слоганът бе „ново начало” . И Европа като възможност да се справим със собствената си безпътица. Преди броени дни, пък по софийските улици видях един многозначителен плакат „Това не е протест, това е процес”. Този път улицата ни изненада с нещо невиждано и нечувано през годините на прехода.


Какво се случи в главите на хората

Тя издигна издигна глас за Велико народно събрание, заговори за промени в властта, за отзоваване на депутатите, за граждански квоти и за още ред други искания, чийто прицел не може да определим като социален. Въпреки противоречията в тези искания, въпреки стряскащите призиви за национализация, нещо прищрака в главите на хората. А то е, че след много години, най-сетне те направиха връзката между насъщния от една страна и от друга – непостижимите до скоро абстракции – Конституция, държава, право, закон, изобщо власт.

Категории: 

Невинноста ни се сломи ІІ

(продължение на един неотдавнашен забързан коментар по темата)

И рекъл бях: "Аз няма веч да плача
за тежките на тоз народ беди!"
Ожесточен, пощада му не рачих:
"Да тегли - думах с яд, - нал тъй мъжди.
 

„Жестокостта ми се сломи”, П.Р. Славейков
 

Помните ли дядо Славейковото „Жестокостта ми се сломи” ? Вгледайте се в жалбата на народния поет и се запитайте какво общо има съвременникът с този начин на съпреживяване на народната съдба ? За да ви улесня ще ви припомня, че само до преди месеци по кръчмите и вечер пред телевизора вървеше безкрайният рефрен за овчедушието и покорствота на този народ. И още: почти садистичното удоволствие, с което обикновено задълбавахме в народопсихологията (не вярвам да спрем някога) в близкото и дори в най-далечното минало.
Тъкмо на другия полюс отидоха нещата, когато „спящият воин” , по израза на дядо Словейков, внезапно се събуди и разноликото множество се изля на улиците. Протестите дойдоха изневиделица, от нищото, на което приписвахме нещо тъмно, робско и покорно. И мнозина се сепнаха, пропускайки покрай ушите си смайващите призиви за нов обществен договор. И напук на довчерашните си поплаци, провидяха в случващото се бунта на жакерията.
Впрочем това трескаво хвърляне от единия на другия полюс не е толкова просто за обяснение. Със сигурност ще сбъркаме, ако го отдадем единствено на промислени страхове за демократичните институции и евентуални рецидиви от близкото минало . Нещата са далеч по-дълбоки, отколкото си ги мислим.
 

Колко далеч можем да стигнем
 

Нека погледнем на тях и от една друга страна. Нека проследим и едно друго основание за гнусливото отношение към улицата. То започва от това, че някъде в годините на прехода мнозина от нас стигнаха до невъзможното, но иначе непоклатимо убеждение, че абстракциите общество, държава, Конституция не са по силите на онези, които обикновено наричаме обикновени хора (без извинение за тафтологията). Ако продължим логиката на подобен тип мислене, неизбежно ще стигнем до извода, че на същите тези обикновени хора не им е съдено да потвърдят с разум, онова, което вече е разписано и тържествено прогласено в най-високо стоящите норми, на които се крепи едно демократично общество. Ако това наистина е така, следва едно много опасно продължение.

Категории: