Дописки, приписки, разкази за хора, случки и събития

Дати

Като сме безделници, да не сме без празници

(популярен лаф в Софийския университет през 80-те)

Първи октомври не е съвсем обикновен ден. 9 празника, от тях четири международни и пет български, никак не са малко. Както казват в „Труд” и „24 часа”, днес да почерпят:
Зенитчиците в зенитно-ракетните дивизиони в БА. Заради това, че братушките са им държали ръцете на копчето на пусковата установка в далечен Казахстан през далечната 1960 година.
Курсантите от Академията на МВР, която не иска да се нарече Полицейска академия, заради една популярна в близкото минало комедия.
 

Няма безплатни празници в нашата история

Всеки празник е изстрадан. Слава богу, в случая, за разлика от Съединението и последвалата Сръбско-българска война, през 1908 година нещата минават мирно и тихо. Но, както знаем безплатни обяди няма. Нито в живота, нито в историята. Затова току-що оповестената самостоятелна държава *задлъжнява скоропостижно. Това става с Руско-турския договор от март 1909, последван от споразумения на царството с двете страни по договора. В случая става дума за нещо като цесия. Тъй като Османската империя има финансови претенции към България, Русия приспада 82 млн от вземанията си от Османската империя вследствие на войната от 1877-1878 година. И ги прехвърля на България. Така задлъжняваме към Руската империя за срок от 75 години.
За онова време парите никак не са малко. Различни източници цитират сумата в златни лева или във франкове.

Как трябва да гледаме на датата 9-ти септември

(едно лично мнение )

През далечната 1994 година, няколко дни преди 9-ти септември, на шестия етаж на „Раковска” 134 имаше разгорещен спор. Като как да отвърнем на предизвикателството на комунистите, които се готвеха да празнуват 50-годишнината от съветската инвазия и установяването на престъпния комунистически режим у нас. По-възрастните, групирани в току-що създадения комитет „Съединение” настояваха за шествие в памет на жертвите, а друга част, да кажем по-младите, държахме за по-различен поглед към събитието. Не се разбрахме и съответно се разделихме. Едните отидоха на шествие, а другите на бившия площад „9-ти септември”.
В онова мрачно мулташко-берово време, когато страха бе плъзнал отново, на площада се край опънатия боксов ринг с олимпийски размера се събраха 5-6 хиляди ентусиасти. За да видят съвсем импровизирания спектакъл „Шума табло шоу” и да поиграят табла в очакване на съобщението за преврата. В очакване бе и Босия. Седнал насред ринга, с гугла и с реквизитна манлихера, безмълвен пред радиопарата от 40-те, в очакване на вестта от София. После пристигна четата на Латинка Петрова с камион, покрит с брезент. След нея отрядите на Васко Кръпката и на Радко Дишлиев (бог да го прости).

Денят на убийците *

(за съдбата на едно мое есе и за още нещо ** )

Покрай неотдавнашните спорове около учебниците по история, никой не се сети, че сме го закъсали здраво не само с по-далечното, но и със съвсем близкото минало. Любопитен съм един ден някой историк, или по-добре писател, да направи сравнение между България през 60-те години на 18 век и същия период сто години-късно. Бедна ви е фантазията колко български вестници и списания*** са излизали в Цариград и са се разпространявали по Дунавския вилает, в Тракия и Македония. Да не говорим за периодиката в съседните страни – Букурещ, Белград и дори в Германия – Лайпциг. В случая, отново ще видим съществена разлика – българина е търгувал свободно в границите на империята. Дори извън нея. Освен това и тогава, както и днес той е пращал децата си да учат в странство – в Германия, във Франция, в Русия. На всичкото отгоре, дори ако се е гърчеел или турчеел, българина го е правел по своя воля, т..е никой не го е заставял със сила да променя име, вяра и народност.
Но аз се отплеснах. Думата ми бе за друго.

Съединението – отвън и отвътре

Познавам много патриоти. Толкова много, че ако тръгна да пиша имената им по асфалта от Западен парк на изток, сигурно ще стигна до Ихтиман. Да си патриот, както знаем значи да обичаш Родината си. Твърде малко от тези, които познавам си остават само с любовта. Почти винаги тя, така да се каже минава през омразата. Къде срещу турците, къде срещу евреите, а в някои случаи дори срещу американците. За някои дори може се каже, че после Русия, обичат най-много Отечеството си.
Но днес е празник, а природата на празника е демократична. Заслужил, незаслужил, лош или добър – празнуваш. Празнуват и държавниците ни. От стените в кабинетите им всеки ги ден ги гледа Васил Левски, но никогай Захарий Стоянов. Не знам защо.
Що се отнася до мене, мисля, че в патриотизма задължително има малко тъга. Понякога дори и самоирония. И тогава чувството си е истинско. Иронията и тъгата можете да намерите, например у Тончо Жечев. Когато в едно от есетата си в „Българския Великден или страстите български” описва един епизод от Съединението. По-точно натирянето на Гаврил Кръстевич от Голямоконарската дружина на Чардафон Велики. От едната страна на файтона върви самият войвода, а другата с извадена сабя годеницата му Делка Шилова. Картината е и тъжна и весела. С една дума нашенска.
А междувременно се сещам, че тези дни разгърнах Устава на Източна Румелия, издание на „Хр.Г.Данов” от 1879 година. В него е цялата нормативна уредба на областта, която е е "под прямата политическа и военна власт на Н.В. Султана”, както е записано в чл. 1. Честно казано завидях им на тези българи. И а организацията на администрация, и за тази на съдебната власт и за още много други неща. По ирония на съдбата, днес уж сме свободни и обединени, но пък уредбата ни нещо куца.

Наздраве на цивилните!

Айде бе! Направо не е за вярване, че сега, докато си пия мастиката, някъде, може би в резиденция „Бояна” 27 юли, пожаро-интелигентите вече са отворили уискито. Не заради успешният край на разследването на атентата в Бургас. А най-вече по причина, че днес правителството става на три години. И кво от това ? Аз навършвам 59, а те само три години. Тамън време за пясък, кофичка и лопатка. Даже още е рано за игра на стражари и апаши.
Впрочем, сетих да се документирам какви са ги ръсили на този ден, точно преди три години. Уникум, какво казваше покойната ми майка. Можете да ги видите тук и тук. Нищо не съм съм си измислил. То и да искаш, не можеш. Признавам само едно: коментирах, че що се отнася до портфейла на Божидар Димитров , който го е намерил да върне непокътнат. То пък взе, че се случи парламента си го прибра.
Ако ви интересува какво е пък пък е казал актуалният понастоящем вътрешен министър Цветан Цветанов – нищо особено. Каза, че ще изправи на крака полегналия на сянка разследващ полицай. Да сте го видели, полицият имам предвид, някъде да стърчи в жегите ? Или пък да взел думата от немлъкващия политически предводител на министерството?
Ако на човек му липсват първите седем години, знаем, че през годините трудно ще ги навакса. Но пред българските правителтства, както знаем такава дилема не стои. За пожаро-интелигентската орда, пък съвсем. Сега задачката е додрапат до четиригодищна възраст. И ако питате мен, там ще си и останат.
Ха наздраве за моя рожден ден! И на всички онези, и на всички тези, дето са се родили на този ден. Цивилни, разбира се.

 

За кого вие сирената по Черешова задушница

Днес тачим героите, паднали за свободата на България. Точно в 12 по обяд сирената ще ни закове на някой ъгъл. Нейният вой е смразяващ. И няма нищо общо с патоса на вечерната заря. Тя сякаш ни предупреждава. Един вид -- внимавайте вие, забързани във времето ! Внимавайте, защото никое време не остава без своите герои ! Ако сами не ги обречете на забрава.

Освобождението и свободата

 

 

Впрочем, на днешния ден не гледам телевизия, не слушам радио. Знам какво ще ми кажат живите и затова предпочитам гласа на мъртвите българи.
Заглавието по.горе е на едно от есетата на Георги Марков в продължението на  „Задочни репортажи”. В него той разказва историята на един свой съученик – Петко и опитите му да се освободи от... свободата. На едно място авторът пише:
„Веднъж на голямо събрание в квартала, един партиен оратор със забележително дълги и заострени мустаци каза нещо, което направи дълбоко впечатление:
„Русия, другари, ни освободи веднъж! Но ние злоупотребихме с подарената ни свобода и стана нужда Съветският съюз да ни освобождава още веднъж, т.е. отново да ни подарява свободата. Сега искам да ви предупредя, че ако пак злоупотребим със свободата си, не се надявайте на никаква помощ и на никакви нови подаръци! Казвам ви го и запомнете – Съветският съюз няма да дойде да ни освобождава трети път! Че хората няма да се занимават само с това – всеки век да ни освобождават! Кажете ми, колко пъти ние отидохме да ги освободим тях ? Нито веднъж!.."

Страници