Дописки, приписки, разкази за хора, случки и събития

Разказано

Или-Или

Разказ по действителен случай, който предстои

Ожаднял съм и влизам в SubWay под НДК. Тъкмо да седна на едно от високите столчета до прозореца и виждам приятел да ми маха с ръка. Премествам се при него. Не съм го виждал от години. Всичко му е наред на човека. Като изключим това, че от няколко месеца са в раздяла с жена. Фактическа, както казват юристите.
-- Най-лошото е, че тя не казва нито д а, нито пък н е -- въздъхва съкрушено той. – Въобще не можеш да си представиш какво ми е.
Лошото е, че мога. Такава ми е маята, че ако бях станал лекар или свещеник, едва ли щях да обръгна професионално. Вероятно щях да страдам с всеки пациент съответно да скърбя за всеки покойник, който опявам.
-- Чудя се каква може да е причината – продължава моя приятел и лицето му придава такова изражение, че все едно умира от зъбобол.

Образ и подобие

Момчето не се ли казва Славомир ?  – пита с променен глас моят приятел.
-- Да, откъде знаеш ? – ръката ми с гроздовата замръзва точно на половината път.
Привечер е. Седим в някогашния ресторант „Варна“, на другия край на днешния „Радисън“, до къщата на Яблански.  Отвъд високите френски прозорци с полуспуснати тежки завеси снегът вали на парцали. Не сме се виждали от години и на свой ред му разказвам за митарствата си през последната година. Включително за Боян и Лора, приютили ме за някой и друг месец в своята квартира, пренаселена и без това от дисидентстващи субекти.

Как не спечелих от собствената си неизбежна и предстояща във времето смърт

--Жена ми, нали знаеш, че един ден всички ще умрем – изричам аз тази мъдрост и паля нова цигара.
Светът е прекрасен, цялото ми същество ликува, усещането за щастие е направо непоносимо. По тази причина се старая да си придам съвсем небрежен вид. Дори пускам няколко колелца и разсеян поглед, обхождащ кухничката, все едно не съм си у дома.