Дописки, приписки, разкази за хора, случки и събития

Разказано

Или-Или

Разказ по действителен случай, който предстои

Ожаднял съм и влизам в SubWay под НДК. Тъкмо да седна на едно от високите столчета до прозореца и виждам приятел да ми маха с ръка. Премествам се при него. Не съм го виждал от години. Всичко му е наред на човека. Като изключим това, че от няколко месеца са в раздяла с жена. Фактическа, както казват юристите.
-- Най-лошото е, че тя не казва нито д а, нито пък н е -- въздъхва съкрушено той. – Въобще не можеш да си представиш какво ми е.
Лошото е, че мога. Такава ми е маята, че ако бях станал лекар или свещеник, едва ли щях да обръгна професионално. Вероятно щях да страдам с всеки пациент съответно да скърбя за всеки покойник, който опявам.
-- Чудя се каква може да е причината – продължава моя приятел и лицето му придава такова изражение, че все едно умира от зъбобол.

Образ и подобие

Момчето не се ли казва Славомир ?  – пита с променен глас моят приятел.
-- Да, откъде знаеш ? – ръката ми с гроздовата замръзва точно на половината път.
Привечер е. Седим в някогашния ресторант „Варна“, на другия край на днешния „Радисън“, до къщата на Яблански.  Отвъд високите френски прозорци с полуспуснати тежки завеси снегът вали на парцали. Не сме се виждали от години и на свой ред му разказвам за митарствата си през последната година. Включително за Боян и Лора, приютили ме за някой и друг месец в своята квартира, пренаселена и без това от дисидентстващи субекти.

Как не спечелих от собствената си неизбежна и предстояща във времето смърт

--Жена ми, нали знаеш, че един ден всички ще умрем – изричам аз тази мъдрост и паля нова цигара.
Светът е прекрасен, цялото ми същество ликува, усещането за щастие е направо непоносимо. По тази причина се старая да си придам съвсем небрежен вид. Дори пускам няколко колелца и разсеян поглед, обхождащ кухничката, все едно не съм си у дома.

Сюжет за малък коледен разказ

С Иван Художника се запознахме във влака

за София. Беше два пъти по възрастен от мен и нямаше вид на интелектуалец. С грубо изсечено лице. От тези, които вдъхват доверие от пръв поглед. Във вътрешния джоб носеше малка и плоска бутилка. Но не с уиски, а с домашна сливова. Пийнахме и докато стигнем до столицата, той ми разказа колко сложно е живота. И как само изкуството може да ни накара да го проумеем.
Преди да се разделим той махна с ръка и каза, че ако намина някой ден към Пазарджик, да питам за Иван Художника. През идната година не само наминах, но дори се застоях там, ожених се, роди ми се син и откарах цели седем години. Щом се озовах в Пазарджик се заех да го издиря. Имаше няколко ивановци- художници. И всеки от тях повдигаше рамене озадачено като чуеше за друг Иван- художник. В крайна сметка се озовах в ателието му. Не ми трябваше много време, за да осъзная, че момичето на едно от разхвърлените в ателието платна, си бе съвсем истинско. Толкова, колкото би било на снимка. Но по онова време още не знаех, че нещата в изкуството не трябва да толкова истински. Малко по-късно, точно на Бъдни вечер, се озовах с него в местната легендарна кръчма „Тракийския хан”. Там той имаше много приятели – свини и пияници, както би казал Вутимски,* но приятели. Към полунощ вече бяха останали сами на масата, когато той попита:
-- Знаеш ли какво ще се случи след малко?