Дописки, приписки, разкази за хора, случки и събития

Лични

Предeсенно

У нас е широко разпространено погрешно схващането, че управляващите не изпълняват своите предизборни обещания. Казвам погрешно, защото нещата стоят точно обратното. Партиите полагат завидни усилия, пиарите по-късно ги оформят, за да определят като реформи, онова, което една домакиня ще нарече премитане на двора.
Ето защо, сега преди последната политическа есен на управляващите, не можем да им се сърдим. Те нищо не са обещавали, за да им търсим кусури. А щом нищо не са обещали, значи няма и какво да свършат. Да са обещали структурната реформа в съдебната власт ? Да се заричали да централизират и да прехвърлят власт надолу към общините и регионите ? Да са тръгнали да правят вътрешните работи по европейски тертип и полиция, която да е близо до хората – т.е. при тях в общините, а не при Цветанов?
Да са се клели, че държавата ще се оттегли от общественото образование и ще сподели отговорностите с родителите и местните общности ? Да са поискали оздравяване на политическата система и реформа в изборното законодателство, щото то да не е във властта единствено на управляващите? Да са ударили по монопола на Здравната каса ? Е, какво тогава са обещали. Освен макроикономическа стабилност, пътища и евентуално по-добро усвояване на парите от европейските фондове.
Аз, обаче, знам от баба ми, че човек, който нищо не обещава, значи не поема ангажименти. А щом не поема ангажименти, значи очаквай от него бели. И тъй като трите години за реформи на ГЕРБ изтекоха, идва времето за белите. По стар български обичай, на четвъртата година ентусиазма за реформи, доколкото го имало стихва. И наред с плющенето на знамената над инстутициите, тепърва ще става все по-отчетлив, така да се каже националния ни звук – плющенето на уши.

Поклон пред жертвите на комунистическия режим!

Днес е Ден за почит и възпоминание за жертвите на комунистическия режим. У нас и в другите източноевропейски страни. Слава богу, освен Европейския парламент преди три години и българското Народно събрание прие решение по този повод. По ирония на случая, ден преди да отбележим датата дойде новината, че давността по делото за така наречения възродителен процес се удължава с още три месеца. А през тези три месеца, както казват хората – я камилата, я камиларят. Нищо, че в своя декларация от началото на тази година, пак българският парламент обяви случилото се през 80-те години за „форма на етническо прочистване”.
И, ако ту сме безпомощни, ако не можем да надделеем над токмаците и дивашката им любов към миналото, то поне да се поклоним пред жертвите. Паметта за тях също е присъда за палачбите.
Поклон пред десетките хиляди избити от режима български граждани, пред онези, които страдаха в затворите и лагерите и не дочакаха по-добри дни, пред паметта на онези, които като Георги Марков бяха убити на чужда земя. Поклон и пред загиналите с достойнство, отстоявайки имена и обичаи, наши съграждани – български турци.
Но, както е казал Караджата: лозето не ще молитва, а мотика. Мотика, която основно да преоре българското законодателство и да приложи принципите, залегнали в Пражката декларация от 2008 година.
Няма и не може да има давност нито за палачите за чужди народи. Нито пък за тези, които избиваха своите сънародници.
--------------

Лош късмет през август 1968-ма

През лятото на 1968-ма се влюбих в словачка. С бързината на мисълта, както става при подрастващите. Мая пристигна у дома във Велинград някъде в средата на август. Заедно с баба си и брат си Любо (Любомил или нещо такова). Причината бе пастрока ми Деньо, който на следващата година си отиде без време. Освен българския си паспорт, той имаше pvc карта (легимация), в която пишеше на латиница Daniel Kristoff. Също така говореше свободно чешки и словашки, по причина, че бе прекарал много години в Бърно. И дори бе оставил там жена и две словачета.
И ето, че на днешния ден, или на утрешния, не мога да кажа точно, но във всеки случай тези дни *, у нас пристигнаха милиционери – униформени и цивилни.

От утре ще бъда по-кратък

Отменям пълния член в този блог

Лято e. Хеле пък август. Рано е за политика, късно е да планираш почивка. Какво му остава на човек, освен се замисли върху правописа. Тъкмо това направих. И след много мислене, взех решението: ОТ УТРЕ В ТОЗИ БЛОГ ПОВЕЧЕ НЯМА ДА ВИЖДАТЕ ПЪЛЕН И КРАТЪК ЧЛЕН..
От утре се прощавам с това чудновато изобретение на българските възрожденци (Неофит Рилски), усъвършенствано по-късно от Любен Каравелов, после от Тодор Иванчовци, от земеделци и от комунисти (да не останат и те по-назад). Блогът си е мой и правото му да пиша в него, както аз си знам - също.
Ако трябва да изложа мотивите за тази моя дързост, те са съвсем прозаични.

 

Винаги съм бъркал (макар да кажем, че знам правилата) това правило. Ето, например вчера в заглавието на постинга за правителствения самолет, пак го пропуснах и се наложи да го поправя. Както се казва 53 години стигат! (Пиша свързани изречения от 6 годишен).
Разбира се, освен този прозаичен мотив има и други.

Язък за „Кошарите”!

Рано тази сутрин са взривили ресторант „Кошарите” в Лозенец. Но спокойно. ОТИ вече са на място, а сигурно и Цецо вече е пристигнал.
Викам си не ми стига, че си отидоха „Златна панега”, „Варшава”, „Прага” и други хубави места от студентските ми години, сега и „Кошарите”. Че то какво ще остане от спомените ни, като си отидат кръчмите?
През далечната 1989-та често навестявахме това заведение. Една юнска вечер седим в градината с Тодор Гагалов, Ирен Зафирова и още някой, но вече не помня. Оркестърът свири та се къса, но ние сме увесили носове. Преди броени дни са прибрали Тренчев и Босия в затвора и дето се вика ходим вече с четката със зъби в джоба.
По едно време Гагалов, както винаги изтупан с вратовръзка и удивително приличаш на цивилен изкуствовед, казва нещо от рода:
-- А бе, кво сте се окумили. А по-ведро, я си съберете гемиите.
Казва това и става. Отива при оркестрантите, говори им нещо, връща се и след малко нищо неподозиращия им ръководител съобщава тържествено:
-- А сега, за юнаците от масата в ъгъла, за профсъюз „Подкрепа”, за Николай Колев – Босия и за Костадин Тренчев * – ще изпълним „Костадин войводата”.
И подхващат „Костадин Войводата”, а пък ние вдигаме чашите и се кефим. Забелязваме, че на една от съседните маси, вече има озадачени. Един от тях е с вратовръзка и Гагалов го посочва нахално:
-- Тоя е, да знаете, ченгето му с ченге!...
На другия ден, Тодор го прибраха. Но не заради случката в „Кошарите”, а за противодържавни работи.
--------------
* По онова време той наистина се водеше с рожденото си име Костадин и все още не бе сменил паспорта
 

Спомен по принуда

Как видях Елисавета Багряна, но по-добре да не ми се бе случвало

Днес сутринта с изненада разбрах за ужасния край на Детелин Вълков. Качих във фейсбук написаното от Стоян Вълев в plovdiv-online.com. Вътре с покъртителните последни писма на поета. Минути след това някой коментира кратичко: „Трагедия”. Помислих си да отговоря, че отпред трябва да има определението „българска”, но замълчах. Малко по-късно сред върволицата коментари се появи следното: „Елисавета Багряна умира в мизерия в старчески дом , Александър Геров изнемогва и почива в краен недоимък , Христо Фотев угасва забравен в Равадиново , без да може да си плати сметката за домашния телефон ...”
Вярно е. За съжаление. С Детелин Вълков бяхме студенти по едно и също време и го помня от редакцията на вестник „Софийски университет”. Скромен и тих, сред шумното войнство на подрастващите около редакцията поети. Елисавета Багряна, обаче, не познавах. Запознах се в един мартенски ден на 1991 година, броени дни преди смъртта и.

Оръжие за из път

До преди две години имах пистолет. Газов. От време-навреме го слагах в чантата, когато в качеството си на нощен инспектор на общината, трябваше да кръстосвам София на шир и длъж. Макар че си е мой и си имам документ, от 4-то районно ми го взеха. И още не са ми го върнали. Но, както и да е. Дума ми е за друго. Вчера докато чаках влака за Пловдив, за малко щях да си купя нов. Но се озаптих. Казах си, все пак Централна гара е, могат да те вземат за терорист. После оставих чантата и се загледах в оръжейния магазин на втория етаж на гарата. Каква ли, джанъм, е загадката? Дали пък не е капан за терористите. Отиваш да си купиш карабина и хоп –белезниците на ръцете и ела, че ми трябваш. Не, не може да бъде това. Нещо друго е. Примерно слиза терориста с фалшива лична карта и фалшиво разрешително, купува си пищова, свършва си работата. После, ако има обратно изкупаване, връща го, плащат му го. И отпътува по-живо здраво.
Ха-ха! Това, разбира се – в кръга на шегата. Но пък това, че Софийската централна гара предлага на пътуващите огнестрелно оръжие, си е самата истина.
На летищата, все още няма.
 

Какво си мисля на 13-тия ден от убийството на петима изралски и един български гражданин

Мога да разбера предпазливата политика на българското правителство във връзка с атентата в Бургас. По-конкретно въздържането от това да бъдат назовани евентуалните издършители на злоядението. Страхувам се, обаче, че тази логика има и своето логично продължение. Колкото опасно е днес да назовем името на ливанската организация Хизбулла, два пъти по-голям ще е рискът утре, ако разследването ни принуди да го направим. С две думи понякога предпазливостта може да бъде платена двойно. Веднъж с порастналото самочувствие на неназованите терористи, втори пък със тежките съмнения от страна на съюзниците ни в НАТО. И на приятелската нам държава Израел.
Да видим в крайна сметка кое ще надделее: бизнеса на тези от бившето Първо главно или принципите в международната политика и борбата срещу тероризма.
 

Страници