У нас е широко разпространено погрешно схващането, че управляващите не изпълняват своите предизборни обещания. Казвам погрешно, 
защото нещата стоят точно обратното. Партиите полагат завидни усилия, пиарите по-късно ги оформят, за да определят като реформи, онова, което една домакиня ще нарече премитане на двора.
Ето защо, сега преди последната политическа есен на управляващите, не можем да им се сърдим. Те нищо не са обещавали, за да им търсим кусури. А щом нищо не са обещали, значи няма и какво да свършат. Да са обещали структурната реформа в съдебната власт ? Да се заричали да централизират и да прехвърлят власт надолу към общините и регионите ? Да са тръгнали да правят вътрешните работи по европейски тертип и полиция, която да е близо до хората – т.е. при тях в общините, а не при Цветанов?
Да са се клели, че държавата ще се оттегли от общественото образование и ще сподели отговорностите с родителите и местните общности ? Да са поискали оздравяване на политическата система и реформа в изборното законодателство, щото то да не е във властта единствено на управляващите? Да са ударили по монопола на Здравната каса ? Е, какво тогава са обещали. Освен макроикономическа стабилност, пътища и евентуално по-добро усвояване на парите от европейските фондове.
Аз, обаче, знам от баба ми, че човек, който нищо не обещава, значи не поема ангажименти. А щом не поема ангажименти, значи очаквай от него бели. И тъй като трите години за реформи на ГЕРБ изтекоха, идва времето за белите. По стар български обичай, на четвъртата година ентусиазма за реформи, доколкото го имало стихва. И наред с плющенето на знамената над инстутициите, тепърва ще става все по-отчетлив, така да се каже националния ни звук – плющенето на уши.
клошарят Калоян Челото попадна под колелата на лек автомобил. Това се случи на моста „Захарна фабрика“, докато той пресичаше булевард „Сливница“. Целта му бе клошарския магазин от другата страна на булеварда.
Нека почива в мир президентът Желю Желев. Имах възможността да общувам с него преди 10 ноември 1989 г., както и в първите години на прехода. Често съм го упреквал публично за едно или друго действия в битността му на председател на СДС, а по-късно и на президент. Нито веднъж, обаче не съм изразявал съмнение в неговата почтеност.
Темата бе национализма и политологът имаше прекрасната възможност да доразвие идеите от скорошната дискусия с либералите, който гледат към Родопите от високата на софийската „Раковска”. Но не го направи. Или поне не толкова отчетливо, колкото очаквах. 
Точно преди година, обществото у нас бе стреснато от събитията в село Катуница и последвалите протести в редица градове на страната. Изблика на публична омраза срещу един от етносите у нас бързо стихна, но в недрата на вулкана остана клокоченето и огромното напрежение. Напрежение, което лесно можете да забележите. Както в ежедневието, така и в многобройните форуми и във Фейсбук.