20 години по-късно

На днешния ден преди двайсет години като всички останали бях зашеметен от случващото се, от радостта около мене, от невижданото струпване на хора и дори от придобилата човешки размери катедрала „Св. Александър Невски”. Нещо обаче не ми достигна, за да изкача стъпалата към храма и да застана зад моя профсъюзен другар Коцето Тренчев. Останах си сред множеството, от лявата страна на площада, дори не в първата редица. И тогава, и днес знам едно – това не беше моя митинг. Нито пък вашия. Нашият митинг трябваше да бъде два дни по-рано под прозорците на Партийния дом, където другарите провеждаха първия си следдесетоемврийски пленум. Не стана. В квартирата на Стефан Гайтанджиев на ул. Фритьоф Нансен надделя партийното дисидентство, а лулата на Стефан Продев прикади първия тамян на бъдещата нежна революция. Двайсет години по-късно в студиото на Ретв за малко да подхванем спор с Петър Берон за това къде е бил организационния комитет – в претъпкания хол на Гайтанджиев или в по-рядко населения апартамент на Анжел Вагенщайн. Отвратително! Така, както днес е отвратителна трибуната на митинга от 18-ти ноември. И още по-отвратителна – поканата към софиянци, която Румяна все пак е прочела в ефира на „Свободна Европа”. В нея пише: „Нашият призив е: „1. Подкрепа на Решението на Пленума като първа стъпка към обнова; 2. Да изразим нашите искания за радикална демократична промяна...” Точно с този лозунг предният ден БКП покани своите членове и привърженици на площад „Народно събрание”. За нейна изненада митингът се провали, а няколко хиляди от участниците отидоха пред Партийния дом, скандирайки „Убийци!” и „Оставка!”. Съжалявам, че не бях с тях.

На този ден преди двайсет години няколко хиляди софиянци се струпаха на площад „Св. Александър Невски” в пространството, където днес е служебния паркинг на парламента. Целта на шествието и митинга, организирани от Екогласност бе връчването на събраните подписи в защита на Рила и Места..

Извадката, както казват социолозите бе повече от интересна. Яйце да бе хвърлил човек щеше да падне на главата или на доктор на науките, на философ или пък писател. Сега си мисля, че това бе първият и последен митинг на една част от онези, които по времето на режима наричахме интелигенция. И по-точно на поколението, еднакво отдалечено, както от студентската скамейка, така и от признанието и успеха на зрялата възраст. Въпреки напрежението и страха от възможни провокации бе тихо и спокойно. Нямаше речи, нямаше бурни скандирания, нямаше я атмосферата на по-сетнешните вихрушки на същия този площад.

Постинг с продължение