Дописки, приписки, разкази за хора, случки и събития

20 години по-късно

Защо закъсня учредяването на СДС ІІ

 

Как изглеждаше бъдещата коалиция към 9 ноември 1989-та

Всъщност никак не е трудно да обясним опасенията на върхушката в БКП. Стига да се върнем на датата 9 ноември и да си припомним така наречените неформални сдружения. Те бяха пет на брой – Клуб за подкрепа на гласността и преустройството, „Екогласност“, Независимото дружество за защита правата на човека, профсъюза „Подкрепа“ и Комитетът за защита на религиозните права, свободата на съвестта и духовните ценности. Сред тях най-многобройна и с присъствие в много от големите градове бе „Подкрепа“, набрала в скорост в дните на Екофорума, когато режима бе охлабил хватката. Другите две сдружения, които имаха структури в страната бяха „Екогласност“, но най-вече Независимото дружество, в което освен българи членуваха турци от Казанлъшко,и Лудогорието и българомохамедани от Благовградско.
Най-малоброен, но със значителна относителна тежест, поради контактите с Политбюро бе Клубът.

Защо закъсня учредяването на СДС

Преди 22 години на днешния ден се е състояла срещата на Андрей Луканов с десетина представители на още неродената опозиция. Привържениците на конспирацията твърдят, че в дома на Хайтов * е било благословено раждането, но струва ми се, че нещата стоят тъкмо обратно. Макар повечето от участниците да твърдят, че срещата е опознавателна и без център на разговора, все пак един от тях - Петко Симеонов открехва завесата – покойният сценарист на прехода повдигнал въпроса за готвеното обединение на неформалните сдружения. Той натъртил, че „не е удачно толкова разнородни сдружения да се обединяват и съобщил, че Политбюро е против.“
Струва ми се, че казаното от Луканов е ключът към една загадка, загадка, признавам и за мен самия. А тя е: защо след като разговорите за обединение на опозиционните сдружения вървяха още от времето на Екофорума, след 10 ноември по темата настъпи дълго затишие. За период горе-долу от три седмици. Днес този период може и да не ви изглежда толкова дълъг, но на фона и скоростта, с която се развиваха събитията у нас и в Източна Европа, това е прекалено много време. Впрочем, през това време вече бяхме свидетели на първите иронични подмятания в западния печат, че на българите им трябва цяла седмица, за да направят митинг.
Като се връщам назад през годините, мисля, че иронията е основателна и що се отнася до появата на организираната опозиция – близо 4 седмици след преврата в БКП.
---

Идва ли края на Кръглата маса

E, доживях и това – човекът, който преди осем години обяви края на прехода в една дискусия на списание „Разум“, днес заяви, че не е имало преход, а български посткомунизъм.
Бих казал, че това е напредък. Едно е да тичаме назад-напред и да казваме „мерси“, докато миналото ни налага с тигана по главата, съвсем друго да се огледаме и да решим какво правим. Разбрах го преди много години, още като ученик и начинаещо перо в школата по бокс в Кърджали. По-точно по време на разгорещен спаринг,когато младеж от по-горна категория ме просна на пода и разбрах, че не е проблемът да се изправя, а това как ще продължа.
Но това, че постепенно, бавно и мъчително откриваме топлата вода е само едната страна на въпроса.

Първите седем месеца на демокрацията

Малък конспект по история на най-новото българско време

Днес е ден за размисъл. Не за избирателите, които криво-ляво свършиха своeто преди броени дни, а за историците. Не за друго, а защото все още много въпроси тегнат над първите седем месеца на демокрацията у нас. Казвам седем месеца, защото събитията, под чийто знак живеем и днес се развиха тъкмо в този период – 10 ноември 1989 година – 14 май 1990 година, когато бе проведено последното заседание на печално известната Кръгла маса.
Поне според мен, този период бе белязан от седем тежки грехове на тогавашната опозиция:
1. Дирижираният от Политбюро на БКП митинг на 18 ноември 1989-та – като време, като място и като искания на опозицията.
2. Учредяването на коалиция, а не монолитно антикомунистическо движение подобно на другите източноевропейски страни.
3. Разпускането на митинга на 14 декември от лидерите на СДС.

4. Спирането на втората вълна на нежната революция и националната стачка в края на декември, заради Кръгла маса, а не заради преговори за избори и мирно сдаване на властта от комунистите.

Като магарето ли

Не знам как ще е днес, но на 10 ноември 1999 година цял ден и цяла вечер по телевизиите вървяха кадрите от прословутия пленум на БКП. Оттогава ми се е забила в главата една анкета с видни български политици с въпрос: спомняте ли си какво правихте на 10 ноември? Отговорите, включително и тези лидерите на управляващата коалиция СДС, си приличаха удивително. Един каза, че тъкмо излизал от адвокатската си кантора, когато го срещнал приятел и му казал, че Тодор Живков е паднал, друг пък чул новината от транзистора на работното си място, трети бил в отпуска и му позвънили у дома . Нищо особено. Само дето всички сме си били по работните места и сме вършили обикновените и всекидневни задължения. И всеки, разбира се е зарадвал на падането на диктатора.
\r\nГрях ми на душата, но аз се зарадвах на друго. По ирония на съдбата същият ден сутринта бях получил призовката за разпит в качеството ми на следствен. Така че честна дума, първата ми мисъл беше, че може би съм отървал кожата.

Сутрин покрай задния вход на Народното събрание

Имам една и аз. Тя е от май 1991 година, пак пред задния вход. Репортерът на вестник „Дума” ни бе хванал усмихнати, навярно щастливи от тази окончателна крачка навън. Навън от „червената кочина, както скандално се бе изразил по онова Янко Янков, един от хората, който посрещна 10 ноември в затвора.

Месец и половина по-късно, на днешния 12 юли, пак през задния вход на най-новата ни история, комунистите прокараха днешната Конституция. И когато виждаме периодично начело на държавата ни тук цар, ту генерал, на когото парламента е подведомствен не бива да смятаме, че е това е случайно. Защото можеш да очакваш от мимикриращият комунист да се откаже от монопола на властта и това вече се е случвало. Да очакваш, обаче,от него разделение на властите и овластени граждани е все едно дяволът да ти чете евангелието.

Но както и да, щях да пропусна, че за разлика от преди двайсет години, днес на парламентът се вее знамето на ЕС. Тъкмо в това е проблемът. Не е достатъчно само да влезеш в храма, трябва и да се прекръстиш.

По пътя за Велико Търново и след това

20 от години от едно не толкова народно и още по-малко велико, народно събрание

Да, така беше. Точно на тази дата преди 20 години сутринта ни натовариха на автобуси и потеглихме за Велико Търново. В Конака б­яхме натъпкани като сардели /400 човека/, за сметкаkonak.png на това бяхме закичени със здравец. Също така за всеки имаше фотография – и поотделно и в група. Аз бях до Илич Цветков, когото не съм чувал отдавна, но знам, че продаваше чорапи на един от софийските пазари. Да не забравя, че по пътя имаше сандвичи и безалкохолно. Въобще него ден не сме се грижили за нищо друго, освен да се изкъпем сутринта. На почивката, когато автобусите спряха, мисля на Ябланица, казах на Андрей Луканов, че тази работа /с фалшифицираните избори/ не е на хубаво, но той ми каза, че е важно да няма кръв. Каза ми ей така, усмихнат и ведър, загледан в бъдещото. А за него то беше съвсем близко – оставаха му 6 години, но още не знаех.

Из историята на една видеокасета

или за това как бе излъчена репликата на Петър Младенов за танковете

Днес следобед ми позвъни Петър Ганчев, някогашен главен секретар на КТ „Подкрепа” и поборник за демокрация в Плевен от началото на 90-те. Беше олицетворение на настъпващото – огромен, с риза извън панталоните, бос, но въпреки това достолепен. Писна ми, казва той? Кое ,питам аз ? Това с касетата за танковете на Евгени Михайлов. Въртят я тая история от два- три месеца, онзи ден пак я гледах във филма на Ралица Василева. И никой не пита как, аджеба, половин година тая касета седя по чекмеджетата. Така е, отговарям му още неизлязал от неделната сиеста. Ама ти знаеш най-добре какво се случи, напомня ми той. И добавя -- драсни няколко реда в блога си, все някой трябва да го каже. Сещам се, отговарям му, но дай, припомни ми, каквото кажеш ,това ще напиша. И ето, това ми каза: Беше някъде през януари 1990-та. В Плевен вече вреше и кипеше, ходех по събрания и митинги, но информацията какво става в София все още беше кът. Ето защо изпратих Ицо, на Ирина Росич*мъжът и, да отиде в София и да донесе на видео какво говорят там по столичните стъгди. Човекът отишъл в БНТ при Бойко Станкушев, той го пратил при някакъв оператор в” Хаджи Димитър”. Операторът му записал на касетата някой и друг митинг на СДС и му казал, че накрая има нещо, на което да се посмеят. Донесе ми Ицо касетата, сядам, гледам и накрая на касетата – суматохата на 14 декември. И най-важното -репликата на Петър Младенов:”Дoбре, да дойдат танковете!”. Веднаха започнах да раздавам копия -- спомням си, че дадох по едно на Тренчев и на Желю Желев. Чувал съм, че по същото време касетата е била разпрострена и по други места – в Бургас и Свищов, например. Мина месец, мина два, минаха три -- нищо.

Страници