Дописки, приписки, разкази за хора, случки и събития

Какво става с нас ? ІІ

Още веднъж за това кога упреците са справедливи и кога не

Все пак, преди да пристъпим от въпроса какво става с нас към другото – какво има да става, са нужни някои попътни уточнения. За първото съм си виновен самият аз, тъй като явно не съм бил достатъчно ясен в предходния постинг.


Какво няма да се промени никога. Нито у нас, нито другаде

Затова сега ще изчистя до максимум твърдението си. А то е: обикновеният човек, обикновеният гражданин (а такива сме всички ние) си има обикновен житейски път и извършва обикновени действия, включително социални. Едно от тях е да гласува на избори. Можем да го наречем глупак, защото вярва в поредния месия, можем за го презрем по причина , че бюлетината му носи 50 лв, можем го поздравим за информирания избор, все едно. Нашите сънародници – и добри, и лоши, и умни, и глупави – ще останат такива. В случай, че не сте социалисти и не вярвате в доктрината за равенството, вярвам ще се съгласите с мен.
Що се отнася до държавата, обаче, тук нещата стоят различно. Ако ми позволите да перифразирам подозирам недолюбвания от вас Карл Маркс, гражданинът излиза на пазара на идеи единствено с мечтата си. И само историята е тази, която може да го наеме.

Какво става с нас ?


Защо социологическото разузнаване няма за задача да изследва онтологически въпроси
Също така: за какво е роден човек и за какво не е

Не се плашете от въпроса. Ако в обикновеното си всекидневие застанете пред огледалото и си го зададете сам, ще видите, че никак не е страшен. И колкото по-често си го задавате, толкова повече може да сте полезни сами на себе си. Така е, когато го зададем в по-широк план. В случай, че било то съзнателна или пък не толкова, все пак се огледаме и се запитаме: какво става, какво по дяволите им става на всички?

По въпроса за разузнаването

Както разбрахте от вчерашния ми постинг, по въпроса има дежурни социолози. Нека ги наречем бърза помощ за обществото. Неспециализиран кабинет или добре оборудвана линейка, в която ако няма повърхностни рани (а в народопсихологията, обикновено няма такива), могат да констатират общия ви дискомфорт – високо кръвно, сърцебиене, изпотяване, побелял език, разцентрован поглед и прочие неприятни признаци. Самото заболяване, ако има такова, обаче не е работа на социолозите.

На Босия патъците

(Из „На масата на Румяна”)

Босия сигурно ще бъде някъде по средата на дългата маса. С дълга брада и заметнат като Далай Лама, както можете да го срещнете днес по улиците на София. Виждам го как се пресяга за бутилката с райско вино и налива на Румяна, а пък тя се смее и с ръка го спира – по-полека, че питието е силно. От време навреме на масата ще тупва по някоя и друга райска ябълка и Босият светкавично ще я прибира в широките джобове на сарито. Един вид за гладни дни. От едната му страна, ще е Румяна, а от другата ще седи цялото семейство Рунтови – башата Рамадан, Ибрям¹ и тримата му братя. По-нататък ще има още сума ти наши сънародници, за които дори и не сте чували. Разговорът ще тече около неща, случили се през пролетта на 1989-та, но пък не това е целта на настоящото изложение.
Целта е Босия. Онзи, с който ако сега поискате да ви запозная, ще ви помоля най-настоятелно да не ме вкарвате в грях. От друга страна пък, да не го познавате, също не е добре. Така или иначе, той ще ви намери, ще ви изгледа внимателно и ще каже: „Кво става, бе момче?”.

Формулата на успеха

Ако трябва да започна от някъде, то е от една от залите в НДК, определена за съвещателна на участниците в Кръглата маса. Врявата е невъобразима и Снежана Ботушарова се опитва да надвика множеството. То е разделено по равно на брадати ( Георги Спасов, Тренчев, Берон, Собаджиев, Христофор, Николай Василев) и гладко обръснати (Желю Желев, Петко Симеонов, Петър Дертлиев, Кошлуков, бай Милан Дренчев, Мишо Неделчев) Ключовите думи са пропорционална, мажоритарна и смесена система, а решението трябва да бъде взето веднага.

Епопея на изтърваните

или На масата на Румяна (още не съм решил)

Наместо увод
 

Това лято имам една единствена задача – да приготвя списъка за Румяна Узунова. Дай боже, денят, в който ще се извървим при нея, да е далечен. Някъде септември 1995 година, вече на смъртно легло, тя ни проводи вест от Германия: „: „Като отида там горе, ще запазя една голяма маса, за да можем да се съберем отново всичките.”
И понеже винаги съм и вярвал, ето на, сега работя върху списъка. Но не е само той. Трябва и да се потретуват всичко онези, който някой ден ще седната на масата.. Кой с въглен и пестеливи Анри Матисови щрихи , кой в ефирни тонове и акварел, кой в в пламтящи цветове. Като тези на моя стар познайник Анастас Константинов. Крайната цел е: всеки, който ще седне на масата на Румяна да бъде описан приживе. Щото човекът си отива, но портретът остава след него и следи строго какво прави следващото поколение.
Първоначално работното заглавие на раздела бе „На масата на Румяна”. Но пък се сетих, че вече съм написал едно есе със същото заглавие за Катя Бончева. Ще вземе да излезе в нейния сборник и ще се объркат работите. Другото, което ми хрумна е Епопея на изтърваните. Принципно много ми харесва и е много същностно и точно. Плюс това няма нищо обидно в заглавието. Знаете сигурно че има един български политик Иван Евст. Гешов, дето са му викали изтървания заек. И той не се е сърдил. Та така, колкото повече време минава от онези години, толкова повече си мисля, че изтървани е точната дума. А непременно трябва да добавя, че в онова революционно време у мнозина у нас несъмнено имаше имаше и нещо заешко.

Същност на явлението и идейно-социална характеристика

Но това не бива да ви учудва. Всяка революция е дело на по-малка или по-голяма група изтървани. Особеното на този тип човешки групи е, че те са омесени по най-невъзможния начин. По-хубаво от дядо Вазов няма до го кажа

Големи и малки

Или защо Човека от народа бе без късмет, а пък самият народ - съвсем

Гледам днес по форумите отново се разгоряха спорове около делото на другаря Тодор Живков. Едни казват, че е кръволок, друг пък се бил оправил с циганите и кучетата. Което си е едно и също, откъдето и да по погледнеш. Аз пък мисля, че и той, и акраните му немаха късмет. Ама никакъв късмет. Като вземем да смятаме от 44-та насам, работата може и да изглежда внушителна, но пък не е съвсем така. Трийсетина хиляди убити без съд и присъда,

Захранване

( Продължение на постинга  Чай от мушкато)
 

Виж ти, разказал съм ви за глада, но не и за захранването! А, както сигурно знаете, то продължава толкова дни, колкото сте отгладувал. И в някои отношения, процедурата дори и по-мъчителна. Хеле пък в летните жеги.
Но преди да ви върна пак към онова далечно лято на 1989-та, искам да характеризирам накратно оперативната обстановкя в страната, както казват всички вътрешни министри от тогава насам. Тя беше спокойна. В София имаше предостатъчно хора с морски загар. Само дето труповете на убитите демонстранти в Езерче, край Каолиново, в Медовец и на други места, още не бяха истинали. А на север от нас, в Чехия и в Унгария вреше и кипеше. В Полша да не говорим. Но, както и да е. Няма да ви казвам колко души имаше общо в НПС „Подкрепа”, в Дружеството на бай Илия Минев, в „Екогласност” и в Клубовете за подкрепа на гласността и преустройството. А-ха, усещате на накъде бия, нали ? Вие поколението на 40-годишните и по-нагоре. Все пак, мисля да не ви го спестя и да продължа нататък.


Въпросът за лятото на 89-та

Ето, десет години по-късно, значи 10 ноември 1999 година, що-годе доволен от демокрацията, си лежа пред телевизора и гледам анкета с най-видните по това време (a май повечето и днес) /български политици. Въпросът на репортера е празничен: как премина за вас денят 10 ноември 1989 година. Отговорите ,без изключение, от рода на: .... тъкмо излизах от кантората си, като чух новината; ...от колегите, преподаватели в института разбрах какво е станало;... в офиса като чухме новината, много се зарадвахме.... И.така нататък и така нататък.
Ето, тъкмо заради спокойствието

Чай от мушкато

Гладували ли сте някога ? Най-вероятно – не. Митьо Гестапото – също. И по тази причина е написал в една от книгите си, че веднага след 18-дневната си стачка през далечната 1989-та, Кольо Босия ударил няколко кепабчета. При това без да отгърмят храносмилателната и сърдечно-съдовата му система.
Но думата ми не е за Гестапото, а за глада. Гладът, към който всеки нормален и сит човек изпитва любопитство.

Когато режимът подготвяше своето падане, но ние още не знаехме

Тъкмо на днещния 25 юли, само че преди 23 години, рано-рано сутринта пих чай с мушкато. Мушкатото, разбира се, против запек. Десет дни преди това, „Подкрепа” или по-точно, това, което бе останало от профсъюза след арестите

Приказка за Синята мечта

Днес празнува своя двайсет и втори рожден най-старата и единствена оцеляла демократична партия в Източна Европа. По ирония на съдбата, нейното дълголетие е призвано да напомня с всяка изминала година за несбъдната синя мечта. Ако трябнва все пак да се разкаже приказката с няколко думи, то тя изглегда така:

В едно далечно време, когато още не е ясно дали е зора зазорила или са се две нощи смесили, демократичните хора нас решили да се разделят на партии, да направят коалиция, да обкръжаг режима отвсякъде и така по-лесно да му видят сметката. Задачата се оказала невъзвможна, защото всяка партия имала своя идея за бъдещето. Един искал партията му да управлява с таланта на целия народ, друг само с енергията на предприемчивите, трети настоявал за връщане на земята в реални граници.

Страници