( Продължение на постинга Чай от мушкато)
Виж ти, разказал съм ви за глада, но не и за захранването! А, както сигурно знаете, то продължава толкова дни, колкото сте отгладувал. И в някои отношения, процедурата дори и по-мъчителна. Хеле пък в летните жеги.
Но преди да ви върна пак към онова далечно лято на 1989-та, искам да характеризирам накратно оперативната обстановкя в страната, както казват всички вътрешни министри от тогава насам. Тя беше спокойна. В София имаше предостатъчно хора с морски загар. Само дето труповете на убитите демонстранти в Езерче, край Каолиново, в Медовец и на други места, още не бяха истинали. А на север от нас, в Чехия и в Унгария вреше и кипеше. В Полша да не говорим. Но, както и да е. Няма да ви казвам колко души имаше общо в НПС „Подкрепа”, в Дружеството на бай Илия Минев, в „Екогласност” и в Клубовете за подкрепа на гласността и преустройството. А-ха, усещате на накъде бия, нали ? Вие поколението на 40-годишните и по-нагоре. Все пак, мисля да не ви го спестя и да продължа нататък.
Въпросът за лятото на 89-та
Ето, десет години по-късно, значи 10 ноември 1999 година, що-годе доволен от демокрацията, си лежа пред телевизора и гледам анкета с най-видните по това време (a май повечето и днес) /български политици. Въпросът на репортера е празничен: как премина за вас денят 10 ноември 1989 година. Отговорите ,без изключение, от рода на: .... тъкмо излизах от кантората си, като чух новината; ...от колегите, преподаватели в института разбрах какво е станало;... в офиса като чухме новината, много се зарадвахме.... И.така нататък и така нататък.
Ето, тъкмо заради спокойствието
А то е: обикновеният човек, обикновеният гражданин (а такива сме всички ние) си има обикновен житейски път и извършва обикновени действия, включително социални. Едно от тях е да гласува на избори. Можем да го наречем глупак, защото вярва в поредния месия, можем за го презрем по причина , че бюлетината му носи 50 лв, можем го поздравим за информирания избор, все едно. Нашите сънародници – и добри, и лоши, и умни, и глупави – ще останат такива. В случай, че не сте социалисти и не вярвате в доктрината за равенството, вярвам ще се съгласите с мен.
Ако в обикновеното си всекидневие застанете пред огледалото и си го зададете сам, ще видите, че никак не е страшен. И колкото по-често си го задавате, толкова повече може да сте полезни сами на себе си. Така е, когато го зададем в по-широк план. В случай, че било то съзнателна или пък не толкова, все пак се огледаме и се запитаме: какво става, какво по дяволите им става на всички?
Босия сигурно ще бъде някъде по средата на дългата маса. С дълга брада и заметнат като Далай Лама, както можете да го срещнете днес по улиците на София. Виждам го как се пресяга за бутилката с райско вино и налива на Румяна, а пък тя се смее и с ръка го спира – по-полека, че питието е силно. От време навреме на масата ще тупва по някоя и друга райска ябълка и Босият светкавично ще я прибира в широките джобове на сарито. Един вид за гладни дни. От едната му страна, ще е Румяна, а от другата ще седи цялото семейство Рунтови – башата Рамадан, Ибрям¹ и тримата му братя. По-нататък ще има още сума ти наши сънародници, за които дори и не сте чували. Разговорът ще тече около неща, случили се през пролетта на 1989-та, но пък не това е целта на настоящото изложение.
Това лято имам една единствена задача – да приготвя списъка за Румяна Узунова. Дай боже, денят, в който ще се извървим при нея, да е далечен. Някъде септември 1995 година, вече на смъртно легло, тя ни проводи вест от Германия: „: „Като отида там горе, ще запазя една голяма маса, за да можем да се съберем отново всичките.”
спорове около делото на другаря Тодор Живков. Едни казват, че е кръволок, друг пък се бил оправил с циганите и кучетата. Което си е едно и също, откъдето и да по погледнеш. Аз пък мисля, че и той, и акраните му немаха късмет. Ама никакъв късмет. Като вземем да смятаме от 44-та насам, работата може и да изглежда внушителна, но пък не е съвсем така. Трийсетина хиляди убити без съд и присъда,
и единствена оцеляла демократична партия в Източна Европа. По ирония на съдбата, нейното дълголетие е призвано да напомня с всяка изминала година за несбъдната синя мечта. Ако трябнва все пак да се разкаже приказката с няколко думи, то тя изглегда така: