(Из „На масата на Румяна”)
На 17 януари 1990 год., с протокол № 52,
комисия в състав лейтенант Минка Стоянова – председател и членове кап. Янчо Георгиев и майор Александър Стамболиев, унищожава ДОР * № 33146. Обект на разработката е „Европеец”, подвизаващ се под името Пламен Иванов Даракчиев, роден в Ямбол, неосъждан, женен с две деца, журналист по професия, неупражняващ обществено полезен труд, поради заниманията с противодържавна дейност. Това научих през февруари, т.г., когато най-сетне се наканих и пуснах заявление в Комисията по досиетата. Единственото, което намерих в тъничката папчица бе протокола за унищожаването на делото, факсимиле на титулната страница с гриф „Строго секретно!” и снимката ми. Защо моето досие е попаднало в прословутия списък за унижощаване на генерал Семерджиев от януари 1990 година, безспорно е любопитен въпрос. Все някой ден ще се спра на него. Засега по-важното е, че пропадат надеждите ми за обстойни мемоари. Но пък това не е болка за умиране. Нито в житейския, нито в Киркегоровия списък. Както казва покойният Иван Динков: „Спомените носят патрондаши, за можем лесно да умрем…” И така ще извадя един от тях. За случилоте се в един мартенски ден, който навярно е бил обстойно описан в унищоженото досие. Иначе Митьо Гестапото в книгата си „Шести отдел” е съвсем кратък: ръководството е било силно разтревожено от поредната изява на опозицията лично министърът (другарят Георги Танев) e поел ръководството за нейното неутрализиране.
--------------------
7 часа. Всеки по-пътя си
17 март 1989-та. В Кърджали пролетта идва рано. От прозореца на кухнята се вижда се вижда каменист склон, а в подножието храст, обагрен в жълто. През лятото камънака се напича и от него лъха безнадежденост, като онзи в Оран, описан от Албер Камю.
Седем часа е. Закусваме. Аз, жена ми и дванайсетгодишния ми син – Иво. След малко всеки ще тръгне по своя път. Иво към училишето в квартал „Възрожденци”, аз по моите си работи, Мария към гарата. Още не сме прибрали петгодишната ми дъщеря, която предвид на усложнените обстоятелства в семейството е при леля си в Белово.
Малко след седем. Давам на Мария оригинала на трите машинописни странички, а копието слагам в джоба. Признателен съм и. Можеше да бъде и другояче. Плана е тя да тръгне
(Хеле сега, покрай Белене). Полудяваме бавно, неусетно дори… Както би запяла Богдана, днес вече без синьото елече. И всичко това, представете си, само защото колата се е обърнала. И гумите и чегъртат въздуха. 
В живота си нивга не бях се надявал
Тези дни, на международна конференция в Прага, Вацлав Клаус надигна глас срещу социализма, към който днес с бързи стъпки върви Запада. Особено Европа. 
Все едно съм въоръжен и много опасен. После в колата и право в милиционерското управление. Вкарват ме в някакъв широк кабинет. Тук вече милицията действа хард. Карат ме да опразня джобовете. Вадя цигари, запалка, портфейл, ключове,, „Елмазен мой венец” на Валентин Катаев, джобно издание на библиотека „Панорама”. И, разбира се, Конституцията на НРБ и Кодекса на труда *, с които не се разделям, когато съм на път. Няма нужда да казвам, че между изваденото от джобовете са и трите листа с тезиса за програма на профсъюз „Подкрепа”. Започват въпросите от рода на това какво правя в Стара Загора. Отговарям, че съм дошъл на събрание на профсюза. Единият от цивилните, прошарен, с текесезарски вид, замахва, но друг по-млад, спира ръката му. По-младият явно е началник и се мъчи да проведе нещо като разпит. Но разпит не става, защото аз няма какво да крия. Отвеждат ме в друга стая, сядам на изтърбушено бюро, слагат ми бял лист и химикал ми казват да пиша. Още не съм чел наръчника на Деян Кюранов "Как да се държим в милицията", така че действам лаишки. И пиша: „До др. началник на ОУ Стара Загора” Другарю началник, така и така дойдох тук за събрание на Независимия профсъюз „Подкрепа”, тъй като силата на чл. 52 от Конституцията у нас има свобода на профсъюзното движение. Ето защо Ви моля да наредите да бъда незабавно освободен, за да довърша поетите ангажименти.”
майки са като проститутките. Преди това пък, благословения от Москва за бъдещ патриарх на БПЦ, осъди съжителството без брак.
съм разказвал в блога си, за някои -не. Съдбата им бе и е различна. Д-р Петър Дертлиев подписа Конституцията * и сега на негово име има булевард в ЖК „Люлин”. . Бай Милан Дренчев не я подписа и умря забравен от всички в старчески дом. Но пък има и други, на чиито имена все още няма улица. Стефан Савов, бог да го прости, подписа в далечната 1994 година, в деня, в който стана председател на Народното събрание. Александър Йорданов го наследи, след като постави парафа си той. Много по-късно, но все пак завъртя подпис и депутатът от ВНС и министър на финансите Иван Костов. Не се полага улица и на Еди Сугарев, който пък още не е подписал. И май няма намерение да го прави. И така нататък, и така нататък.
Има още една причина, за да бъдете предпазливи, когато се произнасяте за своите сънародници. И тя е, че съвременниците задължително имат тройка по най-нова история. А покрай оценката и пожарникар в учебниците. Така че никога не знаеш в тоя живот кой от къде и как ще те изненада. Не знаеш дори колко продължителна и и съответно мъчителна, ще бъде грижата на властта за народа, нито пък обратното - кога пък ще ги изненада любовта на същия този народ.