Дописки, приписки, разкази за хора, случки и събития

20 години по-късно

Среща с Дявола

Така и така на днещната дата е роден Христо Смирненски, та се сетих и изрових от архива една закачка със стихотворението му "На гости у дявола". Писано е през далечната 1999 година, но струва ми се, че все още е актуално.

В живота си нивга не бях се надявал
на толкова мил комплимент:
покани ме Дявола - стария Дявол --
дома си на чашка абсент.

------

Това се случи на 14 декември, 10 години след паметния митинг на площад “Народно събрание”, където десетки хиляди граждани настояваха за отмяна на член 1 от тоталитарната конституция. Часът и мястото на срещата, разбира се, ще запазя в тайна. По-важното е да знаете, че стария Дявол е жив и здрав, но все така тъжен, както го описва поета. Причината, разбира се, е поредния несполучлив брак със “земната Истина свята”.

-- Господин …Мефисто….

-- Наричайте ме Александър, Андрей, Гиньо, Петър, Янаки, Любен * или както искате, само не и по този начин.

-- Неудобно някак, въпросът е много личен, но какво стана все пак с предишния Ви брак със земната Истина Свята ?
_ Свещта очертаваше острия профил със ивица златни лъчи…)

Бетона над главите ни

или защо сме „по-напред” от Европа в някои неща

Тези дни, на международна конференция в Прага, Вацлав Клаус надигна глас срещу социализма, към който днес с бързи стъпки върви Запада. Особено Европа.
У нас такива констатации изглеждат естравагантни. Все едно баба Пена от село Трънак чете техническите характеристики на iPhone 5. И това не по причина, че сме тъпи, а просто липсва покритието и клетъчната мрежа, през която прочита всекидневието на либерализма *.
Ако днес някой се опита да селектира и издаде христоматия на най-атакувания от социалистите български неолиберализъм, ще се види в чудо. Или пък в най-добрия случай ще опре само до икономическия либерализъм и до някоя и друга статия за постъпателното движение на пазарната икономика у нас през последните петнайсетина години.
Далеч съм от мисълта да упреквам някого за това състояние не нещата у нас. По скоро целта ми е с две думи за посоча разликата между нашенското дередже и злото, което Вацлав Клаус тенденциите в Западна Европа, които Вацлав Клаус сочи. А тя е доста съществена.
Докато там попътно се губят традиционните ценности, както казва известния чешки политик, у нас те все още са далеч от това определение и съвсем не са онази невидима тъкан,

Досието на един ден ІІ

(Из "На масата на Румяна")

Продължение

Наобикалят ме няколко цивилни. Все едно съм въоръжен и много опасен. После в колата и право в милиционерското управление. Вкарват ме в някакъв широк кабинет. Тук вече милицията действа хард. Карат ме да опразня джобовете. Вадя цигари, запалка, портфейл, ключове,, „Елмазен мой венец” на Валентин Катаев, джобно издание на библиотека „Панорама”. И, разбира се, Конституцията на НРБ и Кодекса на труда *, с които не се разделям, когато съм на път. Няма нужда да казвам, че между изваденото от джобовете са и трите листа с тезиса за програма на профсъюз „Подкрепа”. Започват въпросите от рода на това какво правя в Стара Загора. Отговарям, че съм дошъл на събрание на профсюза. Единият от цивилните, прошарен, с текесезарски вид, замахва, но друг по-млад, спира ръката му. По-младият явно е началник и се мъчи да проведе нещо като разпит. Но разпит не става, защото аз няма какво да крия. Отвеждат ме в друга стая, сядам на изтърбушено бюро, слагат ми бял лист и химикал ми казват да пиша. Още не съм чел наръчника на Деян Кюранов "Как да се държим в милицията", така че действам лаишки. И пиша: „До др. началник на ОУ Стара Загора” Другарю началник, така и така дойдох тук за събрание на Независимия профсъюз „Подкрепа”, тъй като силата на чл. 52 от Конституцията у нас има свобода на профсъюзното движение. Ето защо Ви моля да наредите да бъда незабавно освободен, за да довърша поетите ангажименти.”

Досието на един ден

 

(Из „На масата на Румяна”)

На 17 януари 1990 год., с протокол № 52, комисия в състав лейтенант Минка Стоянова – председател и членове кап. Янчо Георгиев и майор Александър Стамболиев, унищожава ДОР * № 33146. Обект на разработката е „Европеец”, подвизаващ се под името Пламен Иванов Даракчиев, роден в Ямбол, неосъждан, женен с две деца, журналист по професия, неупражняващ обществено полезен труд, поради заниманията с противодържавна дейност. Това научих през февруари, т.г., когато най-сетне се наканих и пуснах заявление в Комисията по досиетата. Единственото, което намерих в тъничката папчица бе протокола за унищожаването на делото, факсимиле на титулната страница с гриф „Строго секретно!” и снимката ми. Защо моето досие е попаднало в прословутия списък за унижощаване на генерал Семерджиев от януари 1990 година, безспорно е любопитен въпрос. Все някой ден ще се спра на него. Засега по-важното е, че пропадат надеждите ми за обстойни мемоари. Но пък това не е болка за умиране. Нито в житейския, нито в Киркегоровия списък. Както казва покойният Иван Динков: „Спомените носят патрондаши, за можем лесно да умрем…” И така ще извадя един от тях. За случилоте се в един мартенски ден, който навярно е бил обстойно описан в унищоженото досие. Иначе Митьо Гестапото в книгата си „Шести отдел” е съвсем кратък: ръководството е било силно разтревожено от поредната изява на опозицията лично министърът (другарят Георги Танев) e поел ръководството за нейното неутрализиране.

--------------------
7 часа. Всеки по-пътя си

17 март 1989-та. В Кърджали пролетта идва рано. От прозореца на кухнята се вижда се вижда каменист склон, а в подножието храст, обагрен в жълто. През лятото камънака се напича и от него лъха безнадежденост, като онзи в Оран, описан от Албер Камю.
Седем часа е. Закусваме. Аз, жена ми и дванайсетгодишния ми син – Иво. След малко всеки ще тръгне по своя път. Иво към училишето в квартал „Възрожденци”, аз по моите си работи, Мария към гарата. Още не сме прибрали петгодишната ми дъщеря, която предвид на усложнените обстоятелства в семейството е при леля си в Белово.
Малко след седем. Давам на Мария оригинала на трите машинописни странички, а копието слагам в джоба. Признателен съм и. Можеше да бъде и другояче. Плана е тя да тръгне

Искате или не искате Ролекса ще е следващия патриарх

Николай Ролекса, по волята на ченгеджийското мнозинство в Светия синод, митрополит Пловдивски, казал, че сурогатните (заместващите) майки са като проститутките. Преди това пък, благословения от Москва за бъдещ патриарх на БПЦ, осъди съжителството без брак.
Де да беше онова  „смертию смерть поправ” валидно и що се отнася до греховете. Но не е. Така че дори и да рече митрополитът да слезе от мерцедеса и да се качи на шкода октавия, все е тая.
За себе си мога да кажа, че от седем години не живея в грях. Т.е., откакто съм разведен, тъй като брака ми бе светски. И църковен след това да бях сключил, пак щях да съм в грях, заради предходния. Сега пък съм в съжителство. Единствения свещеник, на когото разчитах да го узаконя – отец Иван Бонев, почина в далечна Барселона. Прогонен от Максим. И сега нямам никакви шансове.
Пепел ми на устата, но отдавна си нямам и църква. Църквата е жива, докато има живи духом и благочестиви йерарси. Не виждам нито едното и другото. Виждам патриарх, назначен с решение на Полютбюро на БКП, виждам йерарси (Панкратий и Максим), които през 1985-та на среща с американския посланик Левицки да уверяват, че у нас има религиозна свобода. Виждам и решението на Светия Синод от 1986 година „БПЦ да съдейства за по-нататъшното историческо осветление и патриотично подпомагане

Каква става с нас ІV


Послепис


или най-сетне отговор на въпроса какво да се прави, който може и да не ви хареса, но пък от гледна точка на историята това няма никакво значение

Увод към послеписа

В тази дълга история, която захванах, разбира се има много герои. Те са и от добрите, и от лошите. За някои от тях съм разказвал в блога си, за някои -не. Съдбата им бе и е различна. Д-р Петър Дертлиев подписа Конституцията * и сега на негово име има булевард в ЖК „Люлин”. . Бай Милан Дренчев не я подписа и умря забравен от всички в старчески дом. Но пък има и други, на чиито имена все още няма улица. Стефан Савов, бог да го прости, подписа в далечната 1994 година, в деня, в който стана председател на Народното събрание. Александър Йорданов го наследи, след като постави парафа си той. Много по-късно, но все пак завъртя подпис и депутатът от ВНС и министър на финансите Иван Костов. Не се полага улица и на Еди Сугарев, който пък още не е подписал. И май няма намерение да го прави. И така нататък, и така нататък.

Кратко обобщение на казаното до тук

И така, обобщим все пак накратко, казаното досега.
Първо. Надявам се вече сте наясно, че колкото и да сте добросъвестен и дори редовно да гласувате по правилния начин, това не решава въпроса. По причина, че тази държава е направена така, че сте в бараката, сиреч в сервизните помещения. А над вас стърчат небостъргачите на властта.

Какво става с нас ? ІІІ

Не съди съди своите сънародниците,
а остави това на историята и на следващото поколение!

Автор: неизвестен

Бяхме ли нападнати ?

 

Има още една причина, за да бъдете предпазливи, когато се произнасяте за своите сънародници. И тя е, че съвременниците задължително имат тройка по най-нова история. А покрай оценката и пожарникар в учебниците. Така че никога не знаеш в тоя живот кой от къде и как ще те изненада. Не знаеш дори колко продължителна и и съответно мъчителна, ще бъде грижата на властта за народа, нито пък обратното - кога пък ще ги изненада любовта на същия този народ.
Преди най-сетне да премина към главния въпрос, а той беше да припомня – какво да се прави – нека потърсим


Опорната точка.

И друг път съм споменавал в този блог, че има два начина да продължите напред. Единият е да си кажете: ега ти, катилите, ега ти некадърниците, продажниците и какво там друго ви се иска. С добавката: башмайстори, оставили сте си ръцете в тая държава!
Другият е да не бъдете наивен. Да сложите камък в джоба и да сте наясно, че онзи, който вчера и завчера и по завчера вие е дебнал зад ъгъла,

Какво става с нас ? ІІ

Още веднъж за това кога упреците са справедливи и кога не

Все пак, преди да пристъпим от въпроса какво става с нас към другото – какво има да става, са нужни някои попътни уточнения. За първото съм си виновен самият аз, тъй като явно не съм бил достатъчно ясен в предходния постинг.


Какво няма да се промени никога. Нито у нас, нито другаде

Затова сега ще изчистя до максимум твърдението си. А то е: обикновеният човек, обикновеният гражданин (а такива сме всички ние) си има обикновен житейски път и извършва обикновени действия, включително социални. Едно от тях е да гласува на избори. Можем да го наречем глупак, защото вярва в поредния месия, можем за го презрем по причина , че бюлетината му носи 50 лв, можем го поздравим за информирания избор, все едно. Нашите сънародници – и добри, и лоши, и умни, и глупави – ще останат такива. В случай, че не сте социалисти и не вярвате в доктрината за равенството, вярвам ще се съгласите с мен.
Що се отнася до държавата, обаче, тук нещата стоят различно. Ако ми позволите да перифразирам подозирам недолюбвания от вас Карл Маркс, гражданинът излиза на пазара на идеи единствено с мечтата си. И само историята е тази, която може да го наеме.

Страници