Дописки, приписки, разкази за хора, случки и събития

20 години по-късно

Изгубени между оригинала и фалшификата

Част 1. Моралното и рационалното основание за една хипотеза

„Според това, доколко хората, съставляващи една политическа система, са се сдружили по оправдан или съответно неоправдан начин, се увеличава или намалява стойността, която демокрацията има за тях.“ *

Робърт А. Дал

Снощи, докато студентите говореха от стълбите на Софийския университет чух повторен и преповторен техният призив за морал в политиката. Предполага се и в обществото като цяло. Разбира се, тъкмо на тях им отива максимализма и стремежа към най-доброто. По причина, че нямат горчивия опит и разочарованията зад гърба си. Чудя се как гледаме на това ние, другото поколение, чиито възторзи бяха нееднократно попарени през годините ? Дали сме готови и ние също като студентите да поискаме най-доброто ? Или пък ще си останем с идеята за по-доброто (от днешното), обърнат израз на изборът на по-малкото зло, който не спряли да правим в годините на прехода.  С други думи -- дали вече сме готови да посочим, излъчим и изберем алтернатива и в крайна сметка да поискаме друго бъдеще ? Или пък все още сме в „режим на отърсване“, както се изрази проф. Калин Янакиев в лекцията си преди няколко дни пред студентите в аудитория 272.

Въпросът съвсем не е риторичен, както може би си мислите.
--------

* Робърт Дал, „Демокрацията и нейните критици, издателство „Критика и хуманизъм“. Под оправдан или неоправдан начин, авторът има предвид дали това сдружаване е естествено или наложено от външни фактори – група хора, чужда държава и пр.

Невинноста ни се сломи ІІ

(продължение на един неотдавнашен забързан коментар по темата)

И рекъл бях: "Аз няма веч да плача
за тежките на тоз народ беди!"
Ожесточен, пощада му не рачих:
"Да тегли - думах с яд, - нал тъй мъжди.
 

„Жестокостта ми се сломи”, П.Р. Славейков
 

Помните ли дядо Славейковото „Жестокостта ми се сломи” ? Вгледайте се в жалбата на народния поет и се запитайте какво общо има съвременникът с този начин на съпреживяване на народната съдба ? За да ви улесня ще ви припомня, че само до преди месеци по кръчмите и вечер пред телевизора вървеше безкрайният рефрен за овчедушието и покорствота на този народ. И още: почти садистичното удоволствие, с което обикновено задълбавахме в народопсихологията (не вярвам да спрем някога) в близкото и дори в най-далечното минало.
Тъкмо на другия полюс отидоха нещата, когато „спящият воин” , по израза на дядо Словейков, внезапно се събуди и разноликото множество се изля на улиците. Протестите дойдоха изневиделица, от нищото, на което приписвахме нещо тъмно, робско и покорно. И мнозина се сепнаха, пропускайки покрай ушите си смайващите призиви за нов обществен договор. И напук на довчерашните си поплаци, провидяха в случващото се бунта на жакерията.
Впрочем това трескаво хвърляне от единия на другия полюс не е толкова просто за обяснение. Със сигурност ще сбъркаме, ако го отдадем единствено на промислени страхове за демократичните институции и евентуални рецидиви от близкото минало . Нещата са далеч по-дълбоки, отколкото си ги мислим.
 

Колко далеч можем да стигнем
 

Нека погледнем на тях и от една друга страна. Нека проследим и едно друго основание за гнусливото отношение към улицата. То започва от това, че някъде в годините на прехода мнозина от нас стигнаха до невъзможното, но иначе непоклатимо убеждение, че абстракциите общество, държава, Конституция не са по силите на онези, които обикновено наричаме обикновени хора (без извинение за тафтологията). Ако продължим логиката на подобен тип мислене, неизбежно ще стигнем до извода, че на същите тези обикновени хора не им е съдено да потвърдят с разум, онова, което вече е разписано и тържествено прогласено в най-високо стоящите норми, на които се крепи едно демократично общество. Ако това наистина е така, следва едно много опасно продължение.

Категории: 

Нежният декември. Опелото

Ако се поразровите архивите и се върнете в към онзи декември на 1989-та, няма начин да не забележите нещо, което здравият разум не може да проумее. От 7 декември чак до Кръглата маса има едно-единствено събитие, организирано от новоучредената опозиция – митинга на 10-ти. Всичко останало в този наситен с протести месец е или спонтанна проява, или работа на студентите, или пък както ще разберете по-долу, инициирано от новия синдикат „Подкрепа”.
Удивително, нали ?

А през това време в София вреше и кипеше. В страната също се надигаше вълна. В СДС, обаче всичко бе спокойно. И не само това. Здравите сили вътре полагаха огромни усилия в две посоки. Едната – да предовратят възможни акции срещу режима, другата -- да санкционират тези, които по една или причина са изтървали. Така беше, например на 9 декември, когато многохилядно ществие тръгна от Южния парк и се изля пред Народното събрание с обичайните възгласи „Долу БКП!”, „Убийци!”, „Оставка!, „Долу член 1”. Санкцията от СДС бе незабавна. Още на следващия ден новоизбраният председател Желю Желев заклейми шествието. „Това е некултурно и недемократично” – каза той тогава. И далеч преди комунистите да ни нарекат екстремисти, чухме от неговата уста предупреждението, че „това може да предизвика ексцесии и дори провокации”.
Впрочем, докато в новоучреденото СДС втасваха земеделци, репресирани, студенти, партийни дисиденти, правозащитници, социлдемократи, еколози, синдикалисти и пр., в БКП се скъсваха от работа. През декември те проведоха три пленума на Политбюро и на ЦК на БКП, сесия на Народното събрание, голямо събрание в МВР, на което представиха новия министър Атанас Семерджиев, заседание на Държавния съвет и безброй партийни сбирки в в други важни министерства и ведомства. Като изключим 14 декември, под прозорците на партийните сгради и министерствата цареше тишина. Мъртва декемврийска тишина.

Категории: 

Нежният декември на 1989-та. Панихидата

Ето, че дойде декември, наближават празници и става весело. Едни природни хора, както би казал Сьорен Киркегор, рекоха че СДС трябва да се върне към корените си. Един вид назад, към природата. Ха-ха, нещо са се объркали, завалиите. И със сигурност има връщане, но не към природата, а към бърлогата. Но нека ги оставим да си седят там и да държат козирките, да не би някое клонче да забърше фуражките им. А пък ние с вас да вземем да се върнем наистина назад към корените. Ама много назад, чак през декември 1989-та.
Само да не си помислите, че ще отворя дума за политика. Защото по онова време такава все още нямаше. И съответно не можеше да има политик с летни половинки, шлиферен панталон и стогодишна полушуба, както си ходех през онзи декември. Нали ?


Декември – месец на нови запознаства

Ако ме попитате какво съм правил тогава през тези първи дни на декември, веднага ще ви кажа – запознавах се. Запознавах се наред с бъдещите партийни лидери на бъдещото СДС. И се радвах на подчертано уважение от тяхна страна. По причина, че вече бях влязъл в устата на хората. От края на ноември, т.е. от първите събирания в квартирата на бай Иван срещу Румънското посолство, до 6 декември се запознах с поне десетина от тях. По-късно ,през втората половина на месеца, ръкостисканията продължиха със същата интензивност , защото в СДС влязоха нови партии. Например, Демократическата партия. Ама ще кажете, как така не съм познавал хора като Стефан Савов, д-р Петър Дертлиев, Милан Дренчев *, Димитър Баталов, Васил Гьорев, Крум и Иван Неврокопоски, Жорж Ганчев, Георги Марков и.т.н. ?

Защо бе, Петре?

И преди и сега, винаги съм си мислел, че комунистите у нас могат само да мечтаят за опозиция, каквато беше и си остава СДС. Най-големият му грях през годините е непрекъснатата легитимация на налудничавото институционално устройство и държава, изобретени от тях през 1991 година.
Днес ми се ще да попитам синия президент: Защо бе, Петьо? Нима не бяхме заедно, когато казахме не на тази Конституция? Нима не ни подкрепяха толкова стотици хиляди в цялата страна. Нима не предприехме най-радикалната мярка и не напуснахме Великото народно събрание? Нима не беше съгласен с казаното тогава от Иван Костов, че Конституцията „гарантира безнаказаност за а извършените престъпления до 1990 г. и „даде такова направление на демократичния процес, което бе напълно изгодно за БСП” ? Нима, когато беше президент не видя от високата камбанария дереджето на държавата? Нима още тогава не съзря началото на погрома на съдебната власт, а значи и на държавата, в лицето на главния прокурор Никола Филчев? Нима ти, който стоя пет години начело на държавата не си наясно, че все някой трябва да остане прав сред дългата редица приведени или направо паднали през годините седесари?
И най-накрая, ако си забравил всичко през годините, какво толкова му харесваш на Конституционния съд? Да не би българските граждани също като полските да имат право да се обръщат към него, когато са им нарушени конституционните права? Или пък като в Словения 30 000 избиратели с подписите си да предизвикат негово заседание ? Или пък българските общини подобно на тези в Чехия да са в правото си да се жалват, ако изпълнителната власт се намесва в техните дела ?

Защо този път пътят на десните към властта неизбежно минава през нейното сдаване

Размишления около една дискусия в Троян

Като гледам колко хора се косят за дясното, направо им се чудя. Както младите са на път на овладеят новата тактика на протеста – по трийсетина души на разни места из София, но пък по-често и с конкретен прицел, така и десните се преориентират. Някога, ако си спомняте, бе на мода те да си говорят на групи от по хиляда човека и нагоре. Най-вече в зали, украсена със знамена с цел укрепване на единството. Днес тенденцията е в обратната посока. Десните се роят, за да поговорят насаме по ъглите за нещата, пропуснати през годините. И след туй, може би  отново да се съберат. Няма лошо. И така става.
Ей такова подозрение ме споходи в троянския хотел „Шато Монтан” на работната среща за децентрализацията, организирана от „Демократично действие –Д2”. И то не само заради, че сред шейсетте човека имаше достатъчно стари седесари, видяли две и двеста.

По следите на пропуснатото време

За странната седмица преди преврата в Бояна

Октомври 1989 година беше необичайно наситен със събития: събранията в кино „Петър Берон”, пресконференции на „Екогласност”, „Подкрепа” и Клубовете, молебенът за жертвите на комунистическия режим в църквата в квартал „Хаджи Димитър, случката в градинката пред „Кристал”, всекидневните струпвания в Южния парк, а в началото на следващия месец – шествието и митинга пред Народното събрание. Седмицата преди 10 ноември, обаче бе необичайно тиха. Причината – Екофорума бе приключил, чуждестранните гости и журналистите, си бяха тръгнали. И вече вървяха слуховете за предстоящи арести и за евентуална разправа. Не с пиянството на един народ, защото все още нямаше такова. А по скоро с лекото опиянение, глътката възмъжаване,

Нека го измолим от Господ!

Бегъл спомен за патриаршеското було от едни далечни години

В деня, в които се помина Негово светейшество патриарх Максим , написах във фейсбук профила си: „Милостта на Бог няма граници. Тя ще стигне дори и за великия грешник патриарх Максим, избран за предстоятел на БПЦ по волята на Политбюро на БКП и с разрешението на Москва.”
Така ми дойде, така го написах. Не е от лощо чувство. А с надежда. Та нали, ако сме добри християни, трябва да се молим за всеки. И за праведника, и за грешника.
Някога в далечната 1989 година, не вярвах особено много в църквата. (Не в Бог, а в църквата). И с месеци, щъкайки насам-натам из страната, носех винаги с мен няколко листа – проектозакон за вероизповеданията, за обновяване на Църквата и за нов черковно-народен събор. Мисля, че това бе първият и единствен законопроект от онова време. Беше дело на Христофор Събев и на покойният отец Иван Бонев. Посъбрах, колкото можах подписи под него, но събитията се завъртяха бързо и докато се усетя се озовах в НДК.

Страници