(продължение на един неотдавнашен забързан коментар по темата)
И рекъл бях: "Аз няма веч да плача
за тежките на тоз народ беди!"
Ожесточен, пощада му не рачих:
"Да тегли - думах с яд, - нал тъй мъжди.
„Жестокостта ми се сломи”, П.Р. Славейков
Помните ли дядо Славейковото „Жестокостта ми се сломи” ? Вгледайте се в жалбата на народния поет и се запитайте какво общо има съвременникът с този начин на съпреживяване на народната съдба ? За да ви улесня ще ви припомня, че само до преди месеци по кръчмите и вечер пред телевизора вървеше безкрайният рефрен за овчедушието и покорствота на този народ. И още: почти садистичното удоволствие, с което обикновено задълбавахме в народопсихологията (не вярвам да спрем някога) в близкото и дори в най-далечното минало.
Тъкмо на другия полюс отидоха нещата, когато „спящият воин” , по израза на дядо Словейков, внезапно се събуди и разноликото множество се изля на улиците. Протестите дойдоха изневиделица, от нищото, на което приписвахме нещо тъмно, робско и покорно. И мнозина се сепнаха, пропускайки покрай ушите си смайващите призиви за нов обществен договор. И напук на довчерашните си поплаци, провидяха в случващото се бунта на жакерията.
Впрочем това трескаво хвърляне от единия на другия полюс не е толкова просто за обяснение. Със сигурност ще сбъркаме, ако го отдадем единствено на промислени страхове за демократичните институции и евентуални рецидиви от близкото минало . Нещата са далеч по-дълбоки, отколкото си ги мислим.
Колко далеч можем да стигнем
Нека погледнем на тях и от една друга страна. Нека проследим и едно друго основание за гнусливото отношение към улицата. То започва от това, че някъде в годините на прехода мнозина от нас стигнаха до невъзможното, но иначе непоклатимо убеждение, че абстракциите общество, държава, Конституция не са по силите на онези, които обикновено наричаме обикновени хора (без извинение за тафтологията). Ако продължим логиката на подобен тип мислене, неизбежно ще стигнем до извода, че на същите тези обикновени хора не им е съдено да потвърдят с разум, онова, което вече е разписано и тържествено прогласено в най-високо стоящите норми, на които се крепи едно демократично общество. Ако това наистина е така, следва едно много опасно продължение.
Може да се каже, че от списание „Форбс“ дадоха категоричен отговор на най-често задавания на напоследък въпрос от услужливите журналисти – посочете ми олигарсите. Челната десетка на най-влиятелните българи е свообразно потвърждение, което у нас най-често наричаме „фасадна демокрация“, а в Европа все отърсят му търсят коректен аналог от гледна точка на политическите науки.. В класацията, обявена от списанието си струва да се отбележат няколко неща. Първото е, че сред десетте най-влиятелни българи има само два политици – председателят на ПЕС и лидер на основната партия в управляващата коалиция и одиозната фигура на депутатът Делян Пеевски. Второто е масираното присъствие на крупния бизнес -- общо 7 представители. На банковите среди, на групировката ТИМ и на „Лукойл България“. Третото е името на бившият лидер на БСП Ахмед Доган, тотално потопен под бързеите на българския политически и сякаш дишаш през тръстика като същински древен славянин. Ако отчетем несъмнената свързаност между част от номинираните, можем да откроим една „колективна“ номинация, в която влизат водачът в листата – Цветан Василев (Корпоративна банка), Делян Пеевски и Ахмед Доган и Сергей Станишев. Също така едва ли има съмнение, че трябва да определим като малък спретнат колектив и тримата собственици на ТИМ, намерили място в списъка – Тихомир Митев, Иво Каменов и Марин Митев. Към тях трябва да добавим един по-малка, но влиятелна двойка – Цеков Минев и Ивайло Мутафчиев и Цеко Минев (Първа инвестиционна банка). Най-накрая можем да отделим като що-годе самостоятелен видния представител на руските имперски интереси в България и Валентин Златев („Лукойл България“).
стълбите на Софийския университет чух повторен и преповторен техният призив за морал в политиката. Предполага се и в обществото като цяло. Разбира се, тъкмо на тях им отива максимализма и стремежа към най-доброто. По причина, че нямат горчивия опит и разочарованията зад гърба си. Чудя се как гледаме на това ние, другото поколение, чиито възторзи бяха нееднократно попарени през годините ? Дали сме готови и ние също като студентите да поискаме най-доброто ? Или пък ще си останем с идеята за по-доброто (от днешното), обърнат израз на изборът на по-малкото зло, който не спряли да правим в годините на прехода. С други думи -- дали вече сме готови да посочим, излъчим и изберем алтернатива и в крайна сметка да поискаме друго бъдеще ? Или пък все още сме в „режим на отърсване“, както се изрази проф. Калин Янакиев в лекцията си преди няколко дни пред студентите в аудитория 272.
Ако се поразровите архивите и се върнете в към онзи декември на 1989-та, няма начин да не забележите нещо, което здравият разум не може да проумее. От 7 декември чак до Кръглата маса има едно-единствено събитие, организирано от новоучредената опозиция – митинга на 10-ти. Всичко останало в този наситен с протести месец е или спонтанна проява, или работа на студентите, или пък както ще разберете по-долу, инициирано от новия синдикат „Подкрепа”.
и става весело. Едни 
Днес ми се ще да попитам синия президент: Защо бе, Петьо? Нима не бяхме заедно, когато казахме не на тази Конституция? Нима не ни подкрепяха толкова стотици хиляди в цялата страна. Нима не предприехме най-радикалната мярка и не напуснахме Великото народно събрание? Нима не беше съгласен с казаното тогава от Иван Костов, че Конституцията „гарантира безнаказаност за а извършените престъпления до 1990 г. и „даде такова направление на демократичния процес, което бе напълно изгодно за БСП” ? Нима, когато беше президент не видя от високата камбанария дереджето на държавата? Нима още тогава не съзря началото на погрома на съдебната власт, а значи и на държавата, в лицето на главния прокурор Никола Филчев? Нима ти, който стоя пет години начело на държавата не си наясно, че все някой трябва да остане прав сред дългата редица приведени или направо паднали през годините седесари?
направо им се чудя. Както младите са на път на овладеят новата тактика на протеста – по трийсетина души на разни места из София, но пък по-често и с конкретен прицел, така и десните се преориентират. Някога, ако си спомняте, бе на мода те да си говорят на групи от по хиляда човека и нагоре. Най-вече в зали, украсена със знамена с цел укрепване на единството. Днес тенденцията е в обратната посока. Десните се роят, за да поговорят насаме по ъглите за нещата, пропуснати през годините. И след туй, може би отново да се съберат. Няма лошо. И така става.
наситен със събития: събранията в кино „Петър Берон”, пресконференции на „Екогласност”, „Подкрепа” и Клубовете, молебенът за жертвите на комунистическия режим в църквата в квартал „Хаджи Димитър, случката в градинката пред „Кристал”, всекидневните струпвания в Южния парк, а в началото на следващия месец – шествието и митинга пред Народното събрание. Седмицата преди 10 ноември, обаче бе необичайно тиха. Причината – Екофорума бе приключил, чуждестранните гости и журналистите, си бяха тръгнали. И вече вървяха слуховете за предстоящи арести и за евентуална разправа. Не с пиянството на един народ, защото все още нямаше такова. А по скоро с лекото опиянение, глътката възмъжаване,