20 години по-късно

Всяка сутрин, на път към общината, минавам през Университетската градинка и покрай Народното събрание.

Разликата от преди двайсет години е синята будка. И още – пустеещия тротоар,­ на който по онова време винаги имаше избиратели, понякога от разни краища на страната.. Днес е обратното – народните представители ходят при тях.

­Приликата е, че както тогава, така и днес официалните порти на българския парламент са под ключ и народните представители минават през задния вход. ­През този вход минават и министрите, които идват да отговарят на питания на народните представители. Изключение от правилото са чуждестранни гости и делегации, както и разбира се снимките за спомен.

20 от години от едно не толкова народно и още по-малко велико, народно събрание

Да, така беше. Точно на тази дата преди 20 години сутринта ни натовариха на автобуси и потеглихме за Велико Търново. В Конака б­яхме натъпкани като сардели /400 човека/, за сметка на това бяхме закичени със здравец. Също така за всеки имаше фотография – и поотделно и в група. Аз бях до Илич Цветков, когото не съм чувал отдавна, но знам, че продаваше чорапи на един от софийските пазари. Да не забравя, че по пътя имаше сандвичи и безалкохолно. Въобще него ден не сме се грижили за нищо друго, освен да се изкъпем сутринта. На почивката, когато автобусите спряха, мисля на Ябланица, казах на Андрей Луканов, че тази работа /с фалшифицираните избори/ не е на хубаво, но той ми каза, че е важно да няма кръв. Каза ми ей така, усмихнат и ведър, загледан в бъдещото. А за него то беше съвсем близко – оставаха му 6 години, но още не знаех.

или за това как бе излъчена репликата на Петър Младенов за танковете

Днес следобед ми позвъни Петър Ганчев, някогашен главен секретар на КТ „Подкрепа” и поборник за демокрация в Плевен от началото на 90-те. Беше олицетворение на настъпващото – огромен, с риза извън панталоните, бос, но въпреки това достолепен. Писна ми, казва той? Кое ,питам аз ? Това с касетата за танковете на Евгени Михайлов. Въртят я тая история от два- три месеца, онзи ден пак я гледах във филма на Ралица Василева. И никой не пита как, аджеба, половин година тая касета седя по чекмеджетата. Така е, отговарям му още неизлязал от неделната сиеста. Ама ти знаеш най-добре какво се случи, напомня ми той. И добавя -- драсни няколко реда в блога си, все някой трябва да го каже. Сещам се, отговарям му, но дай, припомни ми, каквото кажеш ,това ще напиша. И ето, това ми каза: Беше някъде през януари 1990-та. В Плевен вече вреше и кипеше, ходех по събрания и митинги, но информацията какво става в София все още беше кът. Ето защо изпратих Ицо, на Ирина Росич*мъжът и, да отиде в София и да донесе на видео какво говорят там по столичните стъгди. Човекът отишъл в БНТ при Бойко Станкушев, той го пратил при някакъв оператор в” Хаджи Димитър”. Операторът му записал на касетата някой и друг митинг на СДС и му казал, че накрая има нещо, на което да се посмеят. Донесе ми Ицо касетата, сядам, гледам и накрая на касетата – суматохата на 14 декември. И най-важното -репликата на Петър Младенов:”Дoбре, да дойдат танковете!”. Веднаха започнах да раздавам копия -- спомням си, че дадох по едно на Тренчев и на Желю Желев. Чувал съм, че по същото време касетата е била разпрострена и по други места – в Бургас и Свищов, например. Мина месец, мина два, минаха три -- нищо.

Из решението на 26.12.1989 г. Политбюро на ЦК на БКП от 26.12.1989 г.:

.........................

“… В изпълнение на утвърдената от Пленума на ЦК на БКП от 11-13.12.1989 г. нова политика на открит, конструктивен и честен политически диалог с всички обществено-политически сили в страната, с цел изграждането на НР България като съвременна демократична социалистическа държава Политбюро на ЦК на БКП на днешното си заседание реши:

1. Предлага да се проведе среща на ръководствата на БКП и БЗНС като управляващи партии за анализ на съществуващата ситуация в страната и за обслужване на неотложните проблеми и мерки за по-нататъшното развитие и преустройство на НРБ.

2. Предлага на ръководствата на нововъзникналите неформални и независими обществени структури и движения да се проведат консултации около Кръглата маса по основните въпроси за преустройството на НРБ.

На днешния ден преди двайсет години като всички останали бях зашеметен от случващото се, от радостта около мене, от невижданото струпване на хора и дори от придобилата човешки размери катедрала „Св. Александър Невски”. Нещо обаче не ми достигна, за да изкача стъпалата към храма и да застана зад моя профсъюзен другар Коцето Тренчев. Останах си сред множеството, от лявата страна на площада, дори не в първата редица. И тогава, и днес знам едно – това не беше моя митинг. Нито пък вашия. Нашият митинг трябваше да бъде два дни по-рано под прозорците на Партийния дом, където другарите провеждаха първия си следдесетоемврийски пленум. Не стана. В квартирата на Стефан Гайтанджиев на ул. Фритьоф Нансен надделя партийното дисидентство, а лулата на Стефан Продев прикади първия тамян на бъдещата нежна революция.

Постинг с продължение

Днес следобяд, екип на БТВ дойде у дома за да си говорим за Кръглата маса. По този повод порових в архива си, а после в Интернет, за да си припомня събитията от преди двайсет години. И тогава попаднах на решението на Политбюро от 26 декември. В него партията приветливо и почти благодушно изразява желание за разговор, както с братската БЗНС, както с Димитровския Комсомол, така и с „нововъзникналите неформални и обществени структури и движения. „Разбира се с цел изграждането на НР България като съвременна демократична социалистическа държава.” По-подробно текста можете да видите тук.

Ето ти изненада. Нима преди двайсет години сме приели това решение за отговор на декларацията на СДС за кръгла маса и преговори с тогавашното правителство ?

­

На този ден преди двайсет години няколко хиляди софиянци се струпаха на площад „Св. Александър Невски” в пространството, където днес е служебния паркинг на парламента. Целта на шествието и митинга, организирани от Екогласност бе връчването на събраните подписи в защита на Рила и Места..

Извадката, както казват социолозите бе повече от интересна. Яйце да бе хвърлил човек щеше да падне на главата или на доктор на науките, на философ или пък писател. Сега си мисля, че това бе първият и последен митинг на една част от онези, които по времето на режима наричахме интелигенция. И по-точно на поколението, еднакво отдалечено, както от студентската скамейка, така и от признанието и успеха на зрялата възраст. Въпреки напрежението и страха от възможни провокации бе тихо и спокойно. Нямаше речи, нямаше бурни скандирания, нямаше я атмосферата на по-сетнешните вихрушки на същия този площад.

Не днешната дата преди двайсет години ми излезе цицина на челото. Не от полицейска палка, а от горния ръб на вратата на камионетката, в която ме набутаха. И не защото съм се съпротивлявал, а тъй като проявих любопитство. Почти ме бяха довлекли до вратата, когато от отсрещната страна на „Раковска”, откъм театъра на армията, се чу страхотен рев: у-у-у-у. Бях чувал такова нещо само на националния стадион. И то на големи мачове. Момчетата с вратовете се стъписаха, униформените също. Тълпата изпълнила тротоара от Чешкия център до бившия "Руски" отново изрева у-у-у-у и така предизвести какво ще има да става по софийските улици само след броени дни. Сигуно съм се бил унесъл, като овчарче попаднало на коледен концерт на Виенската филхармония, защото, когато ме сграбчиха отново не се усетих и чукнах челото си в горния ръб. После бодро измъкнах от чантата заявленията за членство в „Подкрепа” и набързо спретнахме секция в камионетката със затъмнени прозорци.

20 години от майските събития през 1989-та

Утре в Червената къща, Асоциацията на студентите-социолози с подкрепата на Българския хелзински комитет организира семинар по повод 20-годишнината от майските събития през 1989-та.  Доколкото разбрах от Юлияна Методиева и от Мишо Иванов ще дойде Марлена Ливиу, а така също и и някои от участниците в събитията. Надявам се да няма представители на партията на Меди, или Сава, както е по-известен сред изкушените от най-новата ни история.  Присъствието на този човек в днешната българска политица според мен е двойна обида за нашите съграждани – българските турци.

един филм на Малина Петрова за пожара на Партийния дом

Снощи бях на премиера на „Приключено по давност”, документален филм за подпалването на Партийният дом на БКП. Във фоайето на Дома на киното, а по-късно и в салона срещам мнозина действащи лица от близкото ни минало. По-късно в салона ще ги видя и на екрана. Тук са президенът Желев, генерал Атанас Семерджиев, Стефан Гайтанджиев, Петко Симеонов, Ивайло Трифонов, Димитър Луджев, Евгени Михайлов. Има и хора от по-задните редици като например някогашните подкрепаджии Тодор Гагалов и Дончо Иванов, Никола Даскалов,отците Амбарев и Бараков. Петър Бояджиев го няма, но тук е Фреди Фосколо, който по-късно припомня от екрана, за групата във Франция, която ни помагаше през 89-та да се свръзваме със западните радиостанции. Тук е и Бойко Станкушев, чийто тричасов видеоматериал от събитията също изгоря. Но по-късно и без много шум. След прожекцията стискам ръката на един стар опонент –Петко Сименов. Заради простичкото и човешкото заключение на финала на филма, че „това комунистите са лоши хора”..

Мнозина, включително и самата Малина Петрова се оглеждат за главните герои в историята от екрана -- Константин Тренчев, Александър Лилов и Любен Гоцев. Няма ги. Сигурно са заети с най-най-новата ни история и творят съвсем близкото ни бъдеще.­