|
14
юли
2003
Днес, 14 юли
/понеделник/, от 17,30 в зала "Надежда" на Столичната библиотека ще
бъдат разгледани учредителните документи и ще започне полагането на
подписи под неговия устав. Новата организация ще носи наименованието
Граждански съюз "14 декември" и ще се регистрира по Закона за
политическите партии. Граждански съюз продължава идеите на Комитет
"14 декември", но вече с политически средства. Инициативата ще бъде
изпълнена на два етапа. На първия етап ще бъде потърсена широка
подкрепа -- гражданска и експертна за изработване на окончателна
дългосрочна програма на Съюза. Едно от първите негови изпитания ще
бъде участието в местните избори в София със самостоятелна листа за
съветници. На финала на проектоустава на Съюза е заложен конгрес,
който ще се състои на 14 декември 2003 година. целта на конгреса е
да бъдат приети окончателните устройствени документи, както и да
бъде разширено ръководството с оглед на разрастването на Съюза извън
София. В Инициативния комитет са социологът Асен Кънев --
председател, журналистът Любен Лъчански, писателят Христо Троански,
мениджърът Йордан Янков и др. Гости на учредителното събрание ще
бъдат членове и симпатизанти на Гражданския комитет "14 декември",
включително членовете на Управителния съвет и координаторите Йордан
Де Мео, Крум Славов, Пламен Даракчиев. Изказвания пред делегатите ще
направят проф. Михаил Константинов, проф. Милен Семков, журналистът
от "Свободна Европа" Калин Манолов.
ДАМИ И
ГОСПОДА,
Днес е важен ден не
само за учредяването на Граждански съюз “14 декември”. Успехът на
тази инициатива е от значение и за едноименния Граждански комитет.
Казвам от значение, защото идеята “14 декември”, идеята да бъде
върната властта на гражданите изисква политическо действие. Това е
простичкия извод, до който стигнахме в Гражданския комитет . На
всички нас е ясно, че една гражданска организация има свой периметър
и предел на възможностите и за реализация. Ясно е, че тези идеи и
дебатът за нов проект за България може да продължи уверено напред,
но може и да отшуми, да остане добър спомен и недовършено добро
дело. Каквото впрочем е съвременна България.
Хващам се
именно за последното, за това н е д о в ъ р ш е н а
Б ъ л г а р и я, за да подчертая, че именно този факт е в
основата на инициативата "14 декември", той е и в основата на
решението за излъчването на политическа сила.
Буквално от
деня на учредяването си, "14 декември" постави този най-важен
въпрос: извършена ли е смяна на системата в България, взети ли са
онези фундаментални решения, които ще позволят да продължим напред в
посоката, която несъмнено избрахме още в началото на 90-те години.
Този въпрос, разбира се, влезе в публичното пространство преди да се
появи "14 декември". Някои от
вас, да не кажа всички, имате еднозначен и публично заявен отговор.
И той е: "14 декември"
беше необходим, защото внесе нов нюанс в нещата, защото постави
въпроса от позицията на организация, от позицията на съмишленици,
обединени от идеята, че България все още не е скъсала окончателно с
комунизма и че комунистическото наследство е заложено във самият
фундамент на българският преход.
Оказа се, че по
този въпрос има две мнения в така нареченото дясно пространство. И
вие бяхте свидетели как през май тази година, макар и за кратко
избухна дебат, чуха се категорични мнения и в двете посоки. Днес
вече е ясно: искаме или не, ние хората, които започнахме това добро
дело вече сме разделени. Едните смятат, че има осъществен проект, че
образно казано остава само да си подредим и обзаведен по европейски
новия си дом. Другите казват: имаме нужда от нов проект, от ново
решение за България. Едните казват -- скъсахме окончателно с
наследството от комунизма, другата, че тепърва това ни предстои.
Първите имат свое своите политическо представителство,
вторите -- не. Смея да кажа, че този въпрос вече е в дневния ред на
обществото.
Неизбежно е, обаче,
още едно, струва ми се окончателно, разделение между нас. Ако са
верни прогнозите, че ние вървим към съществено предефиниране на
политическата система, убеден съм, че и тук ще има две
противоположни гледни точки. За какво става дума ?
Вие си спомняте, че
увлечени в преоценката на близкото минало, на комунистическия режим,
забравихме нещо много важно от по-далечното: а защо
комунистическите идеи намериха у нас почва за развитие много повече,
отколкото другите източноевропейски страни ? С други думи,
пропуснахме, а бяхме длъжни, да направим критичен прочит на
българското общество, на българската демокрация, на българските
политически традиции в следосвобожденска България. Нещо повече,
възстановяването на някои традиционни български политически
организации като например Демократическата, Радикалдемократическата
и Социалдемократическата партия /Дертлиев/, БЗНС и пр. на практика
възпрепятстваха този критичен прочит. Разбира се за това повлия
липсата на подход, посредством който от една страна да се
противодейства на доктринерските оценка на бившите комунисти, а от
друга да бъде осигури реалистичен поглед върху тази част от миналото
ни.
Сигурен съм, че
този важен дебат, предстои и той непременно ще бъде в контекста на
бъдещите промени в обществото и в политическата система.
С поставянето на
тези два според мене много важни въпроса, струва ми се, казах
най-важното, върху което според нас трябва да стъпи новата
политическа организация.
По първия въпрос,
както вече споменах, ние сме категорични: България не е скъсала
окончателно със своето комунистическо минало. Ето защо, ние приемаме
като неразделна част от нашата програма за промени в България
Резолюция 1096 на Парламентарния съвет на Европа.
По вторият въпрос,
смятаме, че не е достатъчно българското общество да постигне целите
на прехода, указани в член 2 на цитираната по горе резолюция.
/" Целите
на този преходен период са ясни: да се създадат плуралистични
демокрации основани на върховенството на закона и уважение на
правата на човека и разнообразие. Принципите на субсидиарността,
свободата на избор, равни възможности, икономически плурализъм и
прозрачност на процеса на вземане на решения, всички те имат роля в
този процес. Разделението на властите, свободата на средствата за
масова информация, защитата на частната собственост и развитието на
гражданското общество са някои от средствата, които биха могли да се
използват за постигане на тези цели, каквито средства са и
децентрализацията, демилитаризацията, демонополизацията и
премахването на бюрокрацията"/
В тази твърде
широка рамка, всяко общество може да направи своя конкретен избор,
да потърси своята специфика на основанието на общочовешкия опит, на
своя човешки потенциал, на преосмислените традиции и визията за
бъдещето на демокрацията и капиталистическите общества.
Ние направихме своя
избор. В рамките на този избор ние предпоставяме фундаменталния
принцип на свободата. Свободата като естествено право на всеки от
нас и като условие преди всичко и най-вече за развитието на частната
собственост и свободната конкуренция на индивите. Българското
общество все още не е пожелало и все още не е дебатирало тази
свобода. Свободата, в която във взаимоотношенията между държавата и
гражданското общество, последното винаги е по-силната страна.
Свободата, която позволява, ако ми позволите един цитат на Хенри
Торо, подкрепата на държавата на едно начиние да се измерва
единствено с пъргавината, с която правителството се отмества от
неговия път.
В
този смисъл, ние българите навярно ще имаме още един шанс. Казвам
шанс, доколкото големи, скообразни промени в живота на народите не
са често явление и слава богу, че е така.
И ако у нас, наистина предстоят промени във
вижданията за базисното устройване на трите власти и
взаимоотношенията между тях, то ние имаме два пътя:
- да бъдем минималисти /някои ще нарекат това
реализъм/ и като в онази игра на въже между две групи да изтласкаме
държавата на разделителната линия, където обществото да има
достатъчни шансове, за да се пребори
-- да приемем по високи цели -- да респектираме
държавата до степен, до която тя санкционира свободата, която
индивидът и обществото са избрали.
На държавата трябва
да бъде възложена не позитивна, а негативна функция /негативна в
смисъла, в който я разбират философите на свободата/. Функцията да
отстранява непрекъснато всички препятствия, които могат да ограничат
индивидуалната свобода, да накърнят виждането за човека, като цел на
обществото.
Разбира се, тук
съществуват много въпросителни. Една от тях струва ми се най-важната
е: не е ли това твърде радикално начинание ? Не сме ли максималисти
? Има ли сили българинът за
такъв избор ? Възможно ли е мирно протичане на такова преобръщане на
пластовете в общественото съзнание и съответно предефениране на
институционалното устройство ? С други думи, възможно ли е такова
радикално политическо действие. Дотолкова говоря пред хора, които
мислят, говорят и пишат по тези проблеми, аз също имам въпроси.
Връщам се на
въпроса, за който сме се събрали. За да изложа съвсем накратко,
нашия план и нашите виждания за това как да бъде създадена новата
формация.
Преди всичко новата
политическа сила трябва да има така наречения външен произход.
Тоест тя не бива, или по скоро не бива да бъде единствено, функция
на Гражданския комитет "14 декември". Комитетът вече взе решение да
п о д к р е п и, а не да участва в такава политическа сила. Убеден
съм, че Гражданският комитет ще продължи своя досегашна линия повече
да подкрепя, а не толкова да произвежда политическо действие.
Основание да приемем такъв по-необичаен подход е фактът, че България
е млада демокрация, че предстоят промени в политическата система и
сериозни размествания в политическия елит. Мнозина са убедени, че в
страните от Източна Европа все още е възможен този подход.
С другите думи
новата политическа организация трябва да бъде подкрепена и дори в
някаква степен повлияна от заинтересовани формални и неформални
групи -- неправителствени организации, влиятелни личности,
интелектуални кръгове и пр. Светът познава тази практика. Ще ви
изненадам, че и ние българите познаваме в някаква степен тази
практика. За съжаление не става дума примерно за Църквата или
профсъюзите и слава богу, защото знаем що за организации са. Ако
може да се говори за някакъв сериозен поръчител в този аспект, това
е бившата Държавна сигурност или отделни нейни разклонения. Струва
ми се, че през изминалите 14 години тази тъмна сила доста системно и
дори бих казал успешно се занимаваше и продължава да се занимава с
партийно инженерство.
И така, аз считам
това първо условие като най-важно и предопределящо успеха на
инициативата.
Второто,
което искам да отбележа, че тази политическа сила трябва да бъде
формирана по естествен начин, от група съмишленици.
Тук искам да подчертая дебело, че не става дума просто за група,
които опирайки се общи ценности генерара определено послание и
инициира създаването на новата политическа сила. С оглед на първото
условие, очевидно при тази група, определяща, а в някаква степен и
решаваща ще бъде не толкова нейната способност да генерира и
отработва вътре в себе, колкото способността и да поддържа
отвореност и реципрочност във взаимоотношенията с тези неформални и
формални групи, за които споменах по-горе. С това, разбира се, не
искам да подценявам хората, които пряко ще движат инициативата.
Просто искам да кажа, че до момента, до който партията бъде в
някаква степен институционализирана и се появят естествено присъщите
и корективи, инициаторите ще бъдат изключително зависими от
комуникациите си с външните участници в начинието.
Факт, че в
България все още не е създавана партия, по този тъй естествен и
възможно най-приемлив начин. Един поглед върху това как са
възниквали българските партии ни убеждава в тази проста истина. В
това отношение бяха използвани няколко
технологии: 1/ трансформирането --
при БСП 2/ зараждането
вследствие на събитията -- СДС
3/ отделяне от друга партия -- Евролевица, например или партиите на
Бакърджиев и Софиянски 4/ лидерският принцип, т.е. обединението
около една личност /НДСВ/ 5/Етническия принцип, съчетан с
технологията на минипулация от службите -- ДПС.
-- наличие на
професионален актив на партията, чиито взаимоотношения и вътрешна
конкуренция не се предопределят от масата
-- качествено
различни механизми за разполагане на актива във властта и съответно
контрол върху
неговите действия
--
сравнително силен елемент на централизация
-- далеч по
ефективни способи за набиране на средства за кампаниите, както и
оптимизирани
разходи по отношение на подръжка на апарат и имущество.
-- далеч по добри
възможности за номиниране на кандидати, както и за провеждане на
предварителни избори, в които симпатизантите и потенциалния
електорат са решаващи само в заключителния етап.
-- Повече
възможности за свобода на изразяване на мнението вътре в партията,
за конкуренция и за поемане на отговорности от страна нейните
активисти. Способносттта да се поема отговорност и да се вземат
решения вътре в партия в крайна сметка е от решаващо значение за
същите тези хора вече в сферата на управлението.
И понеже живеем в
конкретна страна, в твърде спецични условия и контекст за развитие
на политическите партии, ще ми се отбележа още едно, според нас
твърде важно обстоятелство. Както знаете, политическите партии са
преди всичко отворени системи и разбира се такива трябва да бъдат. В
рамките на една отворена, но заедно с това широкообхватна,
разположена на много нива и йерархизирана система, възможностите за
проникване, за влияние и дори за пазаруване у нас са необятни.
Всички ние сме свидетели на на тези процеси в най-новата история на
българските политически партии. Няма как партиите да останат
независими от общия неблагоприятен контекст, от паралелната
икономика, от организираната престъпност, от неформални центрове на
властта, свързани с бившата ДС и комунистическия елит. Целият въпрос
е как да се минимизират тези рискове. Колкото и невероятно да ви
звучи, електоралния тип политическа организация предоставя много
възможности в това отношение. Най-често в основата на клиентелизма,
на корупцията и проникванията в партиите е възможността съответният
лидер или лидери, не толкова конкурирайки се и влизайки във вътрешни
споразумения, колкото с възможността да манипулират аморфни маси от
членове и да оказват силов натиск в центъра или по периферията.
Четвъртото,
на което да се спра, това е технологията на създаване на новата
политическа организация. Тя се свежда до два етапа:
-- Етап на
иницииране и заявяване
-- Етап на
същинско учредяване и действие.
На първият етап
инициаторите трябва да поемат отговорността да дадат ясен сигнал към
определени групи, прослойки и потенциални поддръжници. Поетапно да
се формира външната подкрепа в процесът на разработка на принципите
и програмата на партията. Според нас инициативата трябва да бъде
институционализира още на първия етап, по причини, които ще бъдат
изяснени в следващото изложение.
На вторият етап
трябва да бъде поета отговорността по формирането на партийните
механизми и комуникации и участието парламентарните избори.
Най-накрая бих
искал да се спра на един наистина фундаментален въпрос:
взаимоотношението на новата политическа партия с традиционните
играчи на българската политическа сцена. Подчертавам фундаментален,
тъй като заявката за нова Конституция или поне за радикална промяна
на политическата система, поставя новата политическа организация в
особена ситуация. Ако сред старите политически играчи няма
достатъчно потенциал за промени или най-малкото, ако липсват
достатъчно организирани и акцентирани усилия на обществото за
промяна, то обстановката наистина е сложна. Към настоящият момент
съществуват две отчетливи възможности за промени в политическата
система. Според нас и двете, заредени със сериозни рискове за
социалния и за граждания мир:
-- в
обществото да избие стихията и промените да се извършат спонтанно и
дори не в желаната от обществото посока
-- основните
политически играчи, образно да казано да отхлупят капака на врящия
чайник и да извършат някои минимални корекции, които носят заряд за
бъдещи конфликти.
Мисля, че от
изключителна важност да осъзнаем, че натрупаната негативна енергия в
обществото можеда бъде освободена не с отстраняване, а с регулиране
на проблемите. В случая е отстраняването, окончателното решение е
валидно единствено що се отнася до комунистическото наследство.
Оттам нататък, обаче са опциите, където е валидно регулирането и
съобразяването с другите играчи.
Казано простичко,
новата политическа партия от самото начало трябва да реши ясно
въпроса: признава ли останалите политически играчи, преговаря ли с
тях, готова ли е да допусне определени компромиси и какви са техните
граници. Ако политическата класа в момента е в състояние на силен
дискомфорт, ако политическите играчи вътре в себе си не са единни по
това, какво трябва да се направи и са вътрешно парализирани, може би
това е предоставя достатъчно възможности на новата политическа сила
да наложи в рамките на диалога своите виждания. Въпросът наистина е
фундаментален и е свързан с това как ще бъде осъществена толкова
сериозна трансформация, т.е. как ще бъдат овладяни и минимизирани
рисковете.
Във всеки случай,
ако използвам терминологията на Дарендорф за предпочитане е този
конфликт, конфликтът между българските граждани и политическата
класа да бъде решен с метода на регулирането, а не с отстраняването
на проблема. Новата политическа сила ще бъде изправена пред
предизвикателството да съчетае по оптимален начин стратегията на
натиска и стратегията на преговорите. Това е нашето категорично
становище.
По подобен начин
стояха нещата и в началото на 90-те години, когато на практика
ролята на политическата класа играеше бившата комунистическа партия.
Нееднородността, неясните виждания, както и инфилтрирането на
политическата опозиция на практика предопределиха неефктивния натиск
върху БКП/БКП. Разбира се, става дума за периода ноември-февруари,
когато се изискваше гъвкавия подход, съчетанието между натиск и ясна
визия за бъдещето.
Бих искал да спра
дотук с пълното съзнание, че не съм изчерпал въпроса. Пък и не това
бе целта на моето изложение. Струва ми се всичко, което казах до тук
се побира във следните няколко въпроса към вас:
Успя ли българският
преход да осигури условията за трансформация на обществото и
институции в степента, в която това направиха останалите
източноевропейски страни ?
Има ли обществото
вътрешен ресурс да приеме и подкрепи радикално и цивилизовано
решение за коригиране на фундаменталните дефекти на българския
преход, така че бъдат предпоставени интересите на индивида и на
обществото пред всичко останало ?
Има ли възможност
за резултатна политическа инициатива в това отношение, било от
съществуваща, било от нова политическа партия ?
Колкото и сложни да
са тези въпроси те вече изискват ясен отговор. Както в рамките на
публичния дебат, така и в рамките на политическото действия и на
социалната практика.
В първото вече
участваме и сме съмишленици. На второто сигурен съм днес ще получим
ясен и категоричен отговор.
Пламен
Даракчиев Координатор на Граждански комитет “14 декември”
|