Пост фактум и от немай къде

Мониторингът на ПАСЕ върху съдебната власт, медиите изборите в България остава. За разлика от наблюдението върху правосъдието и вътрешния ред в ЕС, тук сме без румънците. И оставаме единствената наблюдавана страна, член на ЕСС, измежду 47 държави в Съвета на Европа. Но това едната страна на въпроса.

Какво казваме на европейците в едно иначе смислено и важно писмо

Другата, по-неприятната е ясно изразена в писмото на 8 авторитетни български неправителствени организации *, които настояха пред ПАСЕ наблюдението върху страната ни да продължи. Какво ли отчаяние трябвало да ни е обхванало всички нас, българите, за прочетем още в началото на писмото следната констатация: „Устойчиви реформи в България могат да бъдат гарантирани само посредством ангажиране на международните институции.” ? Опитайте се да поставите на мястото на отсрещната страна, която чете това ужасяващо признание в иначе смисленото писмо. Още повече, че по нататък това признание е обстойно защитено в специален раздел , озаглавен недвусмислено „Значението на продължаващата международна подкрепа и мониторинг”. В него е назован пределно ясно мотива на неправителствените организации да настояват за продължаването на мониторинга: „За съжаление, правителството и Народното събрание са доказали по много поводи, че игнорират предложения и апели на неправителствения сектор. Само когато международни организации застават зад инициативите на гражданския сектор, те биват взети предвид от правителството. „
Ако нещата наистина стоят така, ако по дефиниция и поради остър демократичен дефицит, българските граждани са изолирани веднъж завинаги от реформите, то какво очакваме? ЕС, Съветът на Европа и ОССЕ да извличат периодично рационалните предложения в от скромния и тясно скроен български дебат и да ги налагат на управляващите? На тези, на следващите, на по-следващите ? Това ли да очакваме ?

Една препоръка по-малко в доклада на ОССЕ, и то каква..!

Разбира се, че такава технология освен, че е обидна е също така невъзможна и несъстоятелна. И доказателство за това са всички по-важни резолюции на ПАСЕ, препоръките на ОССЕ, както и мониторинговите доклади на ЕК за състоянието на правосъдието и вътрешния ред у нас. Хаотичния подход в тях, неспособността нещата да бъдат видяни в тяхната дълбочина и взаимна връзка, на практика отдавна е компроментирала добрите намерения. Трудно е, когато в първите си мониторингови доклади от началото на века си поискал дълбока структурна реформа в съдебната власт, а по-късно си похвалил конституционните промени през 2005 и 2006 г., сега да се обърнеш на 180 градуса и да започнеш отначало. Най-много да стигнеш до миналогодишното отчаяно настояване за „реформа из основи на ВСС”. И съответно да сведеш структурната реформа в системата единствено до промените в нейния висш орган.
Ако вземем като пример пък една друга европейска организация -- ОССЕ, направо не е за вярване, че от една страна чрез своите препоръки тя търси гаранции за участие на опозиционните партии в контрола върху изборния процес, а от друга пропуска най-важното. А именно – че изработването и приемането на изборното законодателство у нас е изцяло в ръцете на управляващите. Които и да са те. Какви ви се вижда ? Толкова ли е трудно в ОССЕ да забележат, че сме една от немногото страни в Европа, в която най-важният за политическата закон се приема с обикновено мнозинство, при обикновен форум и процедура, сходна с приемането на които и да е друг акт на законодателната власт ?

Резолюциите валят, но няма кой да ги свърже

Но, както казах така е, когато липсва последователност и синхрон. Така например същият този Съвет на Европа, през 1996 година прие резолюция 1096, в която отправи своите препоръки за преодоляването на комунистическото наследство в бившите комунистически тоталитарни системи. Ключовите моменти в тези препоръки по-късно намериха място в редица други документи на ПАСЕ. Един от тях е резолюция 1211 от 2000 година, на която се позовава сега пост-мониторинговия диалог на ПАСЕ с България. Повечето от препоръките в Резолюции 1211 са актуални и днес, 12 години по-късно. Все със същата острота стои и въпросът за съдебната реформа. Но кой знае защо в ПАСЕ отделят този въпрос от останалите си препоръки. И все по същия начин Асамблеята артикулира върху съдебната реформа, пропускайки да я обвърже с други свои препоръки, които отминат тихомълком. Ето ви и пример. През есента на 2011 г., Конгресът на местните и регионалните власти (орган в Съвета на Европа) прие мониторингов доклад за състоянието на местната демокрация в България, които по-късно немериха място в резолюция 310. Това бе на практика вторият отчаян опит (след резолюция 45 от 1998) да бъде оказан натиск върху България за провеждане на местна и регионална реформа. Реакция на правителството – никаква.. Макар тези препоръки да бяха продължение на Резолюция 1211, в която се настоява: „В 28-те възстановени окръга следва да се създадат пряко избираеми съвети в съответствие с Европейската харта за за местно самоуправление”. Мониторинговия доклад и препоръка 310 бяха отминати от българското правителство с пълно презрение.

Къде се срещат и къде не изпълнителната и съдебната власт

Ще кажете може би: какво общо има децентрализацията и регионалната реформа и с наблюдението върху съдебната власт и съдебната реформа. На пръв поглед нищо. Но само до момента, в който не си зададем някои въпроси. Например, на какво равнище у нас се срещат изпълнителните и на съдебната власт и как това влияе върху съответните механизми за натиск ? И защо толкова лесно Цецо, респективно изпълнителната власт може да си отглежда прокурори в Шумен или пък съдии в Пловдив ? За да отговорим правилно на този е въпрос е необходимо да си представим, че препоръките на ПАСЕ за регионално самоуправление са изпълнени. И че компетенциите на съдилищата и прокуратурата имат своята териториална проекция точно в рамките на самоуправляващ се регион, а не правителствената администрация, разположена там. Простичко казано, в случая, компетенциите на съдията и прокурорът се пресрещат с интересите на регионалната власт, местната автономна власт в далеч по-голяма степен, отколкото с вече ограничените възможности на централната власт да влияе върху регионалните работи. Оставям на вас да прецените сами в този контекст съдебните институции не биха имали доста по-широки да отстояват своята независимост.
Е, кажете ми сега как този разпокъсан бюрократичен подход между различните европейски организации и институции може да даде резултат ?
Все пак, Европа не е виновна. Това, че тя, заета повече със своите проблеми, не може или пък не иска да види, че властта в България е сложен и здраво затегнат възел, който по скоро би трябвало да бъде разсечен, отколкото развързан, е разбираемо. И дори в някакъв смисъл простимо. Но това, че ние самите не можем да произведем дебат за състоянието на властите, за балансите между тях и за взаимната връзка между реформите, вече е трагично.
Защото България е в беда не заради състоянието на една или друга власт, на една или друга инстутиция. А най-вече заради домодерната и прокомунистическа визия трайно и свързано вградена във всичко онова, което наричаме власт.
Именно власт, а не власти.
--------------------
* Асоциация за европейска интеграция и права на човека, Български адвокати за правата на човека, Български институт за правни инициативи, Български хелзинкски комитет, Институт за развитие на публичната среда, Програма Достъп до информация, РискМонитор и Съюз на съдиите в България (ССБ)