Пламен Даракчиев

Дописки, приписки, разкази за хора, случки и събития

Как една анализаторка подреди файтона

Ако сте политически репортер и не харесвате Меглена Кунева и Движение „България на гражданите” какво ще направите? Ще седнете и ще напишете убийствен коментар ? Грешка. Най-вече липса на професионализъм. Така нали и друг ваш колега може да го направи, след това друг, след това още някой. И тази нова партия ще стане най-анализираната в медиите. При това с някои подозрения, които непременно ще минат през главата на неизкушените читатели.
Ето защо, по-сигурния начин, или направо рецептата, за да бъда по-директен, ще намерите в днешния коментар * на Венелина Ангелова във всекидневника „Сега”. В него партия „България на гражданите” е поставена в контекста на новите партии. На коалицията „Ярешки”, на „Вот-Консерватори”, на „Свободен народ”, на ГОРД, на партията на Светльо. Дори на някои още неучредени формации като тази на Касим Дал. Нищо, че Меглена Кунева мина през президентските избори и събра внушителен брой гласове. Нищо, че според всички социологически изследвания към момента, партията със сигурност влиза в следващия парламент. Нищо, че нейното младо ръководство през ден е по медиите и има позиция по актуалните въпроси на деня. Нищо, че Движението разполага с добре поддържан и най-често актуализиран сайт измежду тези на другите партии у нас. Включително скудоумният хроникьорски чаршаф на управляващите от ГЕРБ.
Тъкмо по тези причини, самото нареждане на „България на гражданите” до останалите партии, цитирани в анализа, вече е манипулация. При това, доста грубовата.

В Църквата – като в държавата

Днес Николай Ролекса оспори избора на Кирил Лилкълна за наместник на Светия Синод. И така тури началото на баталиите, на които със сигурност ще станем свидетели. Както при подготовката, така и по време на Патриаршеския църковен събор.
Мнозина си мислят, че проблемът е преди всичко в морала на архийерите. Най-вече в това, че 11 от общо 14-те членове на Синода са с повече светски имена, отколкото им се полага. И забравят, че освен за тях става дума и за организацията на Светата Църква. И за това, доколко нейната уредба позволява общение и общност в името на вярата.


Времето на народната църква

Ако трябва да търсим пример в това отношение, то той безспорно е в Следосвобожденска България. И в Българската екзархия, демократична по дух и уредба, съдържаша в пълня мяра двата принципа – съборност и изборност. Ако човек надзърне в нейната история, ще види, че народ и църква са едно цяло. И, че този дух е намерил красноречив израз в нейното управление на всички равнища. Управление, в което миряните или са били по-многобройна или равна част на духовенството. При това не по-малко ревностни във вярата и вещи в самоуправлението на църковните дела. Не случайно в първия църковно-народен събор през 1971 година в Цариград участват 5 архиереи, 12 духовници и 36 миряни. Идеята за съборност е прокарана по-сетне и в първия устав на Екзархията. Най-вече в разделението на властите – духовните дела на архиерейския съвет, материалното управление на Върховния съвет по мирските дела, състоящ се само от миряни,. Пак в този устав, управлението на епархиите и енориите е от смесен тип – архиерей, трима клирици и от от пет до седем миряни.


Падението, наред с въздигането

По следите на пропуснатото време

За странната седмица преди преврата в Бояна

Октомври 1989 година беше необичайно наситен със събития: събранията в кино „Петър Берон”, пресконференции на „Екогласност”, „Подкрепа” и Клубовете, молебенът за жертвите на комунистическия режим в църквата в квартал „Хаджи Димитър, случката в градинката пред „Кристал”, всекидневните струпвания в Южния парк, а в началото на следващия месец – шествието и митинга пред Народното събрание. Седмицата преди 10 ноември, обаче бе необичайно тиха. Причината – Екофорума бе приключил, чуждестранните гости и журналистите, си бяха тръгнали. И вече вървяха слуховете за предстоящи арести и за евентуална разправа. Не с пиянството на един народ, защото все още нямаше такова. А по скоро с лекото опиянение, глътката възмъжаване,

Нека го измолим от Господ!

Бегъл спомен за патриаршеското було от едни далечни години

В деня, в които се помина Негово светейшество патриарх Максим , написах във фейсбук профила си: „Милостта на Бог няма граници. Тя ще стигне дори и за великия грешник патриарх Максим, избран за предстоятел на БПЦ по волята на Политбюро на БКП и с разрешението на Москва.”
Така ми дойде, така го написах. Не е от лощо чувство. А с надежда. Та нали, ако сме добри християни, трябва да се молим за всеки. И за праведника, и за грешника.
Някога в далечната 1989 година, не вярвах особено много в църквата. (Не в Бог, а в църквата). И с месеци, щъкайки насам-натам из страната, носех винаги с мен няколко листа – проектозакон за вероизповеданията, за обновяване на Църквата и за нов черковно-народен събор. Мисля, че това бе първият и единствен законопроект от онова време. Беше дело на Христофор Събев и на покойният отец Иван Бонев. Посъбрах, колкото можах подписи под него, но събитията се завъртяха бързо и докато се усетя се озовах в НДК.

Вече не става дума за обикновена проституция

или за това как в новия ВСС си показаха жартиерите

В бардака, наречен съдебна власт (без извинение) напоследък няма почивен ден. Клиентите не са показ, но пък креватите скърцат пронизително. И ето, днес нова изненада – току-що избраният шеф на следователите, вече е в ролята на временен главен прокурор на републиката.
Вече се чуха гласове, че този път става дума не са обикновен разврат, а за истинска перверзия, тъй като самият Найденов е следовател е със статут на следовател и съответно подчинен на прокурорите. Но това пък в случая четенето на морал е много-много закъсняло. Защо ли?
Отворете Конституцията и ще видите, че в чл. 117, ал. 1 и ще видите, че „при осъществяването на своите функции съдиите, съдебните заседатели, прокурорите и следователите се подчиняват само на закона.” И правилно. А сега отворете Закона за съдебната власт, по-конкретно главите 6 и 7 и вижте фактическото положение: следствените органи в състава на прокуратурата, а следователите – под непосредственото мъдро ръководство на прокурорите.
По-голям ли е законът от Конституцията в този случай ? Разбира се. Аз не виждам как един независим магистрат може да работи под ръководството на друг пак независим магистрат. Все едно съдията да отсъжда под вещото наставничество на прокурора или пък обратното.
Ако живеем в нормална страна, ако имаме Конституционен съд на място и ако има кой да го сезира за това очевадно нарушение на Конституцията, извършено дружно от законодателите, най-вероятно клаузите в закона, които отнасят независимите следователи в състава на независимата прокуратура, отдавна да се отпаднали.

Горната камара отдавна издиша. И то не само като състав

Сега, когато се вихри скандала около новоизбраните конституционни съдии, а премиерът Борисов е дълбоко загрижен за крехкото здраве на Венета Марковска, струва ми се, че встрани от дебата ще остане големия въпрос: а що за Конституционен съд имаме?
Вярно, през годините на прехода около него бе тихо. Даже подозрително тихо. Вярно, свикнахме той да е пристан на бивши политици или място за отдих за изпълнили дълга си съдии и прокурори. Но те пък ни се отплащат с достолепие и стоят предвидливо извън светлините на рампата. Вярно, решенията му бяха и добри и не толкова добри. А понякога никакви. Но, ако питате мен едно от тях бе достатъчно,за поемем всички ние, българите един огромен и безмислен товар. И да загърбим най-важната, жизненоважната рефрома в правосъдието. Решение № 3 от 2003 година, разбира се. Решението, с което Конституционния съд постанови, че структурната реформа в съдебната власт (изваждането на прокуратурата от нея) e по същество промяна във формата на държавно управление. Разбира се, това не попречи на същия този съд по-късно да приеме, че членството ни в ЕС и промяната в Конституцията, с която прехвърляме правомощия и суверенитет, не изискват Велико народно събрание.
С други думи никой народ, никъде другаде по света не е отнасял от своята горна камара такъв звучен шамар. И никога не е била затръшвана под носа му толкова нагло вратата към правовата държава.

За комфорта и дискомфорта на хората, които са на екрана в изборните нощи

Размисли по време на Първата национална конференция по избори системи в Боровец и след нея

През годините поколенията или по точно казано лицата сред политиците, бързо се сменяха. И на пръсти се броят тези, които могат да отпразнуват две десетилетия в политиката. Но пък те и не го правят шумно. По обясними причини.
Има една категория, обаче, сред която дълголетието е очевидно – хората, които правят изборите. И като технология и като представяне пред обществото. Без първото, те не биха се състояли, без второто пък няма няма да проумеем сложните механизми, които периодично пълнят Народното събрание или пък общинските съвети.
Признавам, че бях любопитен да прекарам три дни в Боровец, в хотел „Рила”. И да чуя едно- друго за изминалите 22 години, през които правим свободни избори. Също така и заради наситеното със събития близко бъдеще - референдумът и парламентарните избори през идната година. При това да го чуя от динозаври-изборджии като Митко Димитров и Мишо Константинов. И от социолози като Андрей Райчев.
Впрочем, може би за вторите и за прозвището не съм прав. Защото в залата Мира Радева джентълменски настоя да не сме толкова ларж към тези , които си видят хляба от проучването на обществото мнение. По причина, че не с тях се изчерпва науката и практиката на социологията. Макар от друга страна пък да сме наясно, че търсенето на на социолизи, например в бизнеса клони към нула.
Мога да кажа, че докладите бяха интересни за навлеци и хора извън бранша като мен. Имаше само един момент на втория ден, в който за момент ми се прииска от да избягам час. Но така е, не всеки може да понесе сравнението между методите на Д,онт и Хеър.Нимайер и тънкостите между тях, които разясни Красимир Калинов.

Изкушенията на дясното

Или за това какво най-сетне, давол да го вземе, е това прословуто връщане на властта на гражданите

В края на миналата седмица „България на гражданите” анонсира основните положения в своята бъдеща предизборна програма. Три са основните стълбове в нея, както лидерът на движението Меглена Кунева: : гражданският, икономическият и „България на бъдещето”. Първият съдържа визията на партията за контрол върху властта и стъпки към приемането на нова Конституция. Вторият, артикулиран много силно, е визията за икономически растеж, включително пределно конкретната заявка за постигане на 72 процента заетост. Третият е свързан с реформата в съдебната власт и конкретни идеи в тази посока, които партията развива последователно от самото си създаване.

Защо ценостите не винаги са гаранция за действие

Като прибавим и ключовото послание от срещата, че „България на гражданите” няма да влиза в каквато и да е коалиция с ГЕРБ, БСП и ДПС, за мен няма никакво съмнение, че у нас на път към властта е още една дясна партия.
Но това, че „България на гражданите” дава убедителни попътни доказателства за своята идентификация, още не означава качество. Преди няколко години като десница се прокламираха и сегашните управляващи. И поне в началото мнозина, включително професионални анализатори, привидяха десен проект в идеите на ГЕРБ. Сега, в края на мандата, някои от тях все още изтъкват някакви ефимерни разминавания между програма и реални действия. Но, ментото си е менте. И днес, когато ни боли глава от него трябва да сме наясно: на спиртосания популизъм и оцветител – борба с корупцията -- да му сложиш, пак накрая ще те тръшне.

Пропуск във волното и провал в задължителното упражнение на една социоложка

Социологията и журналистиката родеят. У нас, обаче те са дупе и гащи. Разликата между едните и другите е, че социолозите първо изследват после се коментират собствените си проучвания, а журналистите най-напред пишат и чак след това се заемат с емпиричния материал. Къде го носят този материал – само тези си знаят.
Но този път думата ми е за социолозите, които май изпуснах из поглед. Поне от месец насам, след един одиозен коментар на Кольо Колев.
Но ето, днес и друг социолог - Мира Радева нагази в журналистиката. Няма лошо. Даже виждам, че спазва традицията. И че нейното похвално слово за управляващите, публикувано в „24 часа” се опира на емпирични данни. Съответно социологически проучвания, които тя прави в свободното си от коментари време.
Въпросът, обаче не е за свободното време. А за волната програма на социоложката. Днес тя ни представя удивително съчетание на лента, отиграно внимателно и далеч от премиерската ножица. Иначе нямаше как да направи пируета с Мeглена Кунева и с котилото на НДСВ. Пропускайки грижливо един от котараците в него. По случайност охранител на Симеон Кобургготски и главен секретар на неговото вътрешно ведомство.
Но хайде, във волната програма стават грешки. Особено, ако треньорът се казва Цветан Цветанов и тренировките са недостатъчни. Много по-съществен е провалът на Радева в задължителната програма. Както знаем от спорта, в нея всяко объркване на посоките или непремерено движение върху политическия терен, може да доведе до дисквалификация. Дори и най-прецизната гимнастичка. А в случая, грешката на социоложката е непоправима. Най-вече, заради предположението, че „България на гражданите” се намира в центъра на игралното поле.

В очакване на дясното

Така и така съм на вълна медии, та се сетих, че нищо не съм препечатвал тук от публикациите ми в "Труд". Ето ви едно четиво за дясното, публикувано на 12 декември, миналата година. И струва ми се, все още актуално.

Естрагон: Аз повече не мога така.

Владимир: …

Естрагон: Какво ли ще бъде, ако се разделим? Може пък нещата да тръгнат на добре?

Владимир: Ние утре ще увиснем на въжето. (пауза). Ако не пристигне Годо...

Естрагон: А ако пристигне?

Владимир: Ще бъдем спасени...

Самюел Бекет, “В очакване на Годо”

Oтминаха изборите, късна есен е, време, изпълнено с печал и тъга по автентичното дясно. По форуми и сайтове тече дискусия, с всяка отминала изборна година все по-приглушена и езотерична. Оглеждайте се, ако вървите по “Раковски”. Може и да видите под унилите кестени Естрагон и Владимир в очакване на дясното. То може да бъде съвсем близо, там някъде, зад ъгъла. Може да бъде и много далече, но се знае със сигурност, че е тръгнало. В случай че дойде, всичко ще е постарому, тъй като е било. Или ще е поновому, т. е. както още не е било.

Позитивният дебат

Простете за лиричното отклонение, но спектакълът вдясно наистина е пълен с абсурди.

Страници

В ковачницата на чуковете

hammer160.jpgКакво не знаем за ДС и как ще го научим І

Какво не знаем за ДС и как ще го научим ІІ

или за партизанското движение след 9 септември

Какво не знаем за ДС и как ще го научим ІІІ

-- официалната и неофициалната страна на службите

­

Кой е онлайн

There are currently 0 users online.