Пламен Даракчиев

Ето една малко медийно приключение от вчера, което отразих с два поста във Фейсбук:

Вчера, около 18 часа, час след краткия запис, който направи екипа на БТВ:

"Обадиха ми се от БТВ по повод на протеста в събота. Питаха ме по каква причина ще хвърлям домати. Казах, че имам четири. Горе-долу следните:
Първата е, че не съм от вчера, бил съм народен представител във времето, когато три поколения ни възлагаха надежди. После си минах през перипетиите, но по-добро не стана. Напротив, кочина стана.
Втората е, че като убеден демократ вярвам в гражданската държава,
 в институциите и в разделението на властите. Но пред очите ми извиха врата на съдебната власт. И сега властта e събрана в един човек, който е държавата.
Третата е, че имам подозрение покрай силовите ведомства и "реформите" в службите, че нещата нe отиват на добре. И че хич няма да се усетим как един ден ще заживеем в обшество, в което има избори, има и партии, но само една печели и вождът е само един.
Четвъртата е, че моите близки, приятели и познати са отчаяни. Че по отчаяна България от тази не e имало. И по-масово обезкървяване, сиреч емиграция - също."

След новините на БТВ в 19, 00 часа

"В предходен постинг писах, че ме потърсиха от БТВ да кажа защо ще хвърлям домати в събота. Казах четири причини да го направя. Не са оставили нито една. Оставили са само финалните две изречения. От, които става ясно, че се познаваме със Стелиян Стойчев. Не виня колежката и мой приятел тук (във Фейсбук, бел. на автора) Десислава Ризова. Тя все пак си има началници. Над тях пък трябва да има собственик. Ще ми каже ли някой неговото име?"

  Прочети повече

В Пловдив Петър Стоянов мисли. Мисля и аз, тук ,в София. Той за това дали да приеме предложението на бацетата да оглави Конституционния съд, аз за съботния протест. По-точно за това от коя страна ще летят по-надалеко доматите: откъм градинката или отсреща, където е Академията . Е, спор няма, че моята е по-лесна.
По-лесно ми е и в другото. Така например, с президента Стоянов мислим различни неща и за институциите, които аз отивам в събота да замерям. Моето скромно мнение е, че тя трябва да бъдат замеряни, докато се разделят окончателно. Сиреч, докато магистрат, депутат и министър престанат да таковат в една гърне, както би казал Кольо Босия.
Даже си мисля, че след двайсет години отново чл.1 ни е препречил пътя. Само че днес наместо партия, в него е инсталирана направо държавата.
Доколкото виждам, обаче президентът Стоянов, смята, че Конституционният съд му майката. И тъкмо тази институция, с превръзка, взета назаем от съдебната власт, със своите вещи отсъждания ще каже на всяка власт – ти си тук, ти по-нататък, а пък ти още по-на там. Е, разбира ще намигне към най-важната, то се знае.
На втория ден, като всеки мъдър държавник, президентът най-вероятно е размишлявал повече за бъдещето на България, отколкото за своето. И на фона на случващото се в Европа, със сигурност е оптимист. Например за финансовата стабилност. Това е едно особено душевно състояние държавника. Също като онова на обикновения човек, който си е легнал и е оставил вентила на газовата печка отворен. И си лежи финансово стабилен, нехаещ за сладникавата миризма, която идва от Североизток. Прочети повече

Сега след малко ще гледам новините в 20 часа. За да видя дали са пуснали Босия. Честно казано не се притеснявам за него. Особено като си спомня, как преди 23 години, едва влачейки патъци убеждаваше началника на милиционерското в Бобов дол, че Тодор Живков и партията му трябва да отидат на бунището на историята. Началникът бе респектиран. Даже обезоръжен. Особено от това „бунището на историята”, изречено от вождът и учителя на една нищожна част от българския народ, която по онова време управляваше без да и се пречкат в краката.
Ето, защо смятам, че когато го пуснат от районно там вече ще е отскочил рязко на нагоре демократичния коефициент на полицаите. Дори и на техните началници. Защото не се съмнявам, че и те ще поискат да разговарят с босия поет.
Освен това, вече предрекох във Фейсбук по високи цени на доматите. Особено преди 14 декември,. Също така и около 10-ти и 14-ти януари.
  Прочети повече

И преди и сега, винаги съм си мислел, че комунистите у нас могат само да мечтаят за опозиция, каквато беше и си остава СДС. Най-големият му грях през годините е непрекъснатата легитимация на налудничавото институционално устройство и държава, изобретени от тях през 1991 година.
Днес ми се ще да попитам синия президент: Защо бе, Петьо? Нима не бяхме заедно, когато казахме не на тази Конституция? Нима не ни подкрепяха толкова стотици хиляди в цялата страна. Нима не предприехме най-радикалната мярка и не напуснахме Великото народно събрание? Нима не беше съгласен с казаното тогава от Иван Костов, че Конституцията „гарантира безнаказаност за а извършените престъпления до 1990 г. и „даде такова направление на демократичния процес, което бе напълно изгодно за БСП” ? Нима, когато беше президент не видя от високата камбанария дереджето на държавата? Нима още тогава не съзря началото на погрома на съдебната власт, а значи и на държавата, в лицето на главния прокурор Никола Филчев? Нима ти, който стоя пет години начело на държавата не си наясно, че все някой трябва да остане прав сред дългата редица приведени или направо паднали през годините седесари?
И най-накрая, ако си забравил всичко през годините, какво толкова му харесваш на Конституционния съд? Да не би българските граждани също като полските да имат право да се обръщат към него, когато са им нарушени конституционните права? Или пък като в Словения 30 000 избиратели с подписите си да предизвикат негово заседание ? Или пък българските общини подобно на тези в Чехия да са в правото си да се жалват, ако изпълнителната власт се намесва в техните дела ? Прочети повече

Размишления около една дискусия в Троян

Като гледам колко хора се косят за дясното, направо им се чудя. Както младите са на път на овладеят новата тактика на протеста – по трийсетина души на разни места из София, но пък по-често и с конкретен прицел, така и десните се преориентират. Някога, ако си спомняте, бе на мода те да си говорят на групи от по хиляда човека и нагоре. Най-вече в зали, украсена със знамена с цел укрепване на единството. Днес тенденцията е в обратната посока. Десните се роят, за да поговорят насаме по ъглите за нещата, пропуснати през годините. И след туй, може би  отново да се съберат. Няма лошо. И така става.
Ей такова подозрение ме споходи в троянския хотел „Шато Монтан” на работната среща за децентрализацията, организирана от „Демократично действие –Д2”. И то не само заради, че сред шейсетте човека имаше достатъчно стари седесари, видяли две и двеста. Прочети повече

Това, което стана вчера по време на клетвата на конституционните съдии не може да бъде оценено еднозначно. От една страна заслужава уважение постъпката на президента Плевнелиев, а от друга пък е ясно, че тъкмо неговите довчерашни съпартийци забъркаха кашата. Освен това, в състава на КС все пак влязоха г-н Верту и благообразният, но напълно безпомощен в предишното си амплоа Борис Велчев. Но това е политическата страна на въпроса.
Ако обаче напуснем ставащото в делника, не можем да не отчетем прецедента в действието на държавния глава. Най-добре ще направим това, ако го поставим в контекста и на други подобни случаи. Такива, при които са закон и морал са влизали в непреодолима колизия.
Най-известният прецедент е от зимата на 1997 година, когато президентът Желев * отказа да връчи мандат на новото правителство на бившите комунисти. И по този начин предоврати последици за страната, чиято тежест по онова време никой не можеше да предвиди.
Месец по-късно станахме свидетели на друго фрапиращо действие. Веднага след 4 февруари политиците ни се озоваха в състояние на цайтнот, той като едно от условията на международните финансови институции за така необходимите свежи пари бе въвеждането на валутния борд. Тогава 37-то народно събрание извърши безпрецедентен акт. То гласува в пленарна зала списъка на законите, необходими за въвеждането на паричния съвет и задължи с тяхното приемане следващия парламент. Едва ли има нужда да казвам, че и в двама случая потърпевш бе законът. Разбира се в името на морала и на здравия разум.
През години винаги съм се питал: а защо са толкова редки тези прецеденти. И то при наличието на калпава, некадърно компилирана и пълна с противоречия Конституция. Впрочем, единствената в Източна Европа, приета с гласовете на мнозинството на бившите комунисти. Прочети повече

Ако сте политически репортер и не харесвате Меглена Кунева и Движение „България на гражданите” какво ще направите? Ще седнете и ще напишете убийствен коментар ? Грешка. Най-вече липса на професионализъм. Така нали и друг ваш колега може да го направи, след това друг, след това още някой. И тази нова партия ще стане най-анализираната в медиите. При това с някои подозрения, които непременно ще минат през главата на неизкушените читатели.
Ето защо, по-сигурния начин, или направо рецептата, за да бъда по-директен, ще намерите в днешния коментар * на Венелина Ангелова във всекидневника „Сега”. В него партия „България на гражданите” е поставена в контекста на новите партии. На коалицията „Ярешки”, на „Вот-Консерватори”, на „Свободен народ”, на ГОРД, на партията на Светльо. Дори на някои още неучредени формации като тази на Касим Дал. Нищо, че Меглена Кунева мина през президентските избори и събра внушителен брой гласове. Нищо, че според всички социологически изследвания към момента, партията със сигурност влиза в следващия парламент. Нищо, че нейното младо ръководство през ден е по медиите и има позиция по актуалните въпроси на деня. Нищо, че Движението разполага с добре поддържан и най-често актуализиран сайт измежду тези на другите партии у нас. Включително скудоумният хроникьорски чаршаф на управляващите от ГЕРБ.
Тъкмо по тези причини, самото нареждане на „България на гражданите” до останалите партии, цитирани в анализа, вече е манипулация. При това, доста грубовата. Прочети повече

Днес Николай Ролекса оспори избора на Кирил Лилкълна за наместник на Светия Синод. И така тури началото на баталиите, на които със сигурност ще станем свидетели. Както при подготовката, така и по време на Патриаршеския църковен събор.
Мнозина си мислят, че проблемът е преди всичко в морала на архийерите. Най-вече в това, че 11 от общо 14-те членове на Синода са с повече светски имена, отколкото им се полага. И забравят, че освен за тях става дума и за организацията на Светата Църква. И за това, доколко нейната уредба позволява общение и общност в името на вярата.

Времето на народната църква

Ако трябва да търсим пример в това отношение, то той безспорно е в Следосвобожденска България. И в Българската екзархия, демократична по дух и уредба, съдържаша в пълня мяра двата принципа – съборност и изборност. Ако човек надзърне в нейната история, ще види, че народ и църква са едно цяло. И, че този дух е намерил красноречив израз в нейното управление на всички равнища. Управление, в което миряните или са били по-многобройна или равна част на духовенството. При това не по-малко ревностни във вярата и вещи в самоуправлението на църковните дела. Не случайно в първия църковно-народен събор през 1971 година в Цариград участват 5 архиереи, 12 духовници и 36 миряни. Идеята за съборност е прокарана по-сетне и в първия устав на Екзархията. Най-вече в разделението на властите – духовните дела на архиерейския съвет, материалното управление на Върховния съвет по мирските дела, състоящ се само от миряни,. Пак в този устав, управлението на епархиите и енориите е от смесен тип – архиерей, трима клирици и от от пет до седем миряни.

Падението, наред с въздигането Прочети повече

За странната седмица преди преврата в Бояна

Октомври 1989 година беше необичайно наситен със събития: събранията в кино „Петър Берон”, пресконференции на „Екогласност”, „Подкрепа” и Клубовете, молебенът за жертвите на комунистическия режим в църквата в квартал „Хаджи Димитър, случката в градинката пред „Кристал”, всекидневните струпвания в Южния парк, а в началото на следващия месец – шествието и митинга пред Народното събрание. Седмицата преди 10 ноември, обаче бе необичайно тиха. Причината – Екофорума бе приключил, чуждестранните гости и журналистите, си бяха тръгнали. И вече вървяха слуховете за предстоящи арести и за евентуална разправа. Не с пиянството на един народ, защото все още нямаше такова. А по скоро с лекото опиянение, глътката възмъжаване, Прочети повече

Бегъл спомен за патриаршеското було от едни далечни години

В деня, в които се помина Негово светейшество патриарх Максим , написах във фейсбук профила си: „Милостта на Бог няма граници. Тя ще стигне дори и за великия грешник патриарх Максим, избран за предстоятел на БПЦ по волята на Политбюро на БКП и с разрешението на Москва.”
Така ми дойде, така го написах. Не е от лощо чувство. А с надежда. Та нали, ако сме добри християни, трябва да се молим за всеки. И за праведника, и за грешника.
Някога в далечната 1989 година, не вярвах особено много в църквата. (Не в Бог, а в църквата). И с месеци, щъкайки насам-натам из страната, носех винаги с мен няколко листа – проектозакон за вероизповеданията, за обновяване на Църквата и за нов черковно-народен събор. Мисля, че това бе първият и единствен законопроект от онова време. Беше дело на Христофор Събев и на покойният отец Иван Бонев. Посъбрах, колкото можах подписи под него, но събитията се завъртяха бързо и докато се усетя се озовах в НДК. Прочети повече