Пламен Даракчиев

На фона на улицата и задаващия се протестен вот, десноцентристките партии у нас са до стената и губят гласове. Лавинообразбразното и стихийно пренастройстване на ляво-радикалните послания оттеква далеч по-силно от подредените спорадични реплики на десните лидери. В повечето случаи, предизвикани от конкретни информационни поводи и и отнасяни бързо от следващото събития. Левият оркестър вече е на подиума и и свири в пълна мощ. Акустиката в условията на криза е отлична, а гневът на избирателите освобождава техните доскорошни задръжки. Социологическите проучвания вече сочат тревожни тенденции и сочат, че голяма част от избирателите са нетърпеливи в очакване на нови формация и послания за бързи решения. На популизма, десните партии могат да противопоставят единствено… популярното. В условията на разделение на народ и елит, на граждани и на мафия, лесните решения на левия популизъм са така да се каже четивни. И по своему, разгърнати на широк фронт, но върху наклонена равнина. И с акцент върху върху светкавичните секторни решения. Не дай боже и с разгръщане по вертикалата, където вече идва разграничението от малцинствата. Десните партии засега нямат отговор. Нещо повече – тяхната стратегия е изцяло погрешна. Най-вече, защото по свой си начин следва непосредствените събития и – парадоксално, но факт – също също с в плен на популизма. Култивиран, но все пак популизъм. Ще дам два примера в това отношение. Първият е свързан с последователната линия на ДСБ в търсенето на антимонополни решения. Ако човек я проследи в годините назад, няма как да не забележи, че тя е сериозно обмислена и прокарвана от най-изявените представители на партията. Всичко това, обаче изведнъж се срина около протестите. Няколко набързо издигнати слогана на улицата зачертаха многогодишните усилия на тази партия.

Улицата сви знамената. За по-добри дни. Или пък за по-лоши. (Както искайте разбирайте онова, което се задава след изборите. ) Протестиращите спечелиха, но още не са го разбрали. Знаят го едни други хора, на които това им е работата, да знаят. Да кажем, че е наясно с това пищещият тези редове. Не защото работа му е да знае. А по причина, че действителността е негодна за прочит, а пък бъдещето не се не научава само с четене. Това, последното, в случай че ми бъде позволено да перифразирам един лондонски денди и пройдоха от по-миналия век.
Най-важното, което научих, докато бяха част от улицата (за ужас на мнозина мои приятели) е, че зад привидната бъркотия, винаги има някаква невидима сила, която подрежда някои неща в главите на хората. И оставя някакво послание, което те следват за дълго. То не винаги е истината. Така например, през далечната 1990 година, ключовата дума бе неутралното демокрация, а не истинското -- свобода. По-късно, през зимата на 1997 година, слоганът бе „ново начало” . И Европа като възможност да се справим със собствената си безпътица. Преди броени дни, пък по софийските улици видях един многозначителен плакат „Това не е протест, това е процес”. Този път улицата ни изненада с нещо невиждано и нечувано през годините на прехода.

Какво се случи в главите на хората

Тя издигна издигна глас за Велико народно събрание, заговори за промени в властта, за отзоваване на депутатите, за граждански квоти и за още ред други искания, чийто прицел не може да определим като социален. Въпреки противоречията в тези искания, въпреки стряскащите призиви за национализация, нещо прищрака в главите на хората. А то е, че след много години, най-сетне те направиха връзката между насъщния от една страна и от друга – непостижимите до скоро абстракции – Конституция, държава, право, закон, изобщо власт.

(продължение на един неотдавнашен забързан коментар по темата)

И рекъл бях: "Аз няма веч да плача
за тежките на тоз народ беди!"
Ожесточен, пощада му не рачих:
"Да тегли - думах с яд, - нал тъй мъжди.
 

„Жестокостта ми се сломи”, П.Р. Славейков
 

Помните ли дядо Славейковото „Жестокостта ми се сломи” ? Вгледайте се в жалбата на народния поет и се запитайте какво общо има съвременникът с този начин на съпреживяване на народната съдба ? За да ви улесня ще ви припомня, че само до преди месеци по кръчмите и вечер пред телевизора вървеше безкрайният рефрен за овчедушието и покорствота на този народ. И още: почти садистичното удоволствие, с което обикновено задълбавахме в народопсихологията (не вярвам да спрем някога) в близкото и дори в най-далечното минало.
Тъкмо на другия полюс отидоха нещата, когато „спящият воин” , по израза на дядо Словейков, внезапно се събуди и разноликото множество се изля на улиците. Протестите дойдоха изневиделица, от нищото, на което приписвахме нещо тъмно, робско и покорно. И мнозина се сепнаха, пропускайки покрай ушите си смайващите призиви за нов обществен договор. И напук на довчерашните си поплаци, провидяха в случващото се бунта на жакерията.
Впрочем това трескаво хвърляне от единия на другия полюс не е толкова просто за обяснение. Със сигурност ще сбъркаме, ако го отдадем единствено на промислени страхове за демократичните институции и евентуални рецидиви от близкото минало . Нещата са далеч по-дълбоки, отколкото си ги мислим.
 

Колко далеч можем да стигнем
 

Нека погледнем на тях и от една друга страна. Нека проследим и едно друго основание за гнусливото отношение към улицата. То започва от това, че някъде в годините на прехода мнозина от нас стигнаха до невъзможното, но иначе непоклатимо убеждение, че абстракциите общество, държава, Конституция не са по силите на онези, които обикновено наричаме обикновени хора (без извинение за тафтологията). Ако продължим логиката на подобен тип мислене, неизбежно ще стигнем до извода, че на същите тези обикновени хора не им е съдено да потвърдят с разум, онова, което вече е разписано и тържествено прогласено в най-високо стоящите норми, на които се крепи едно демократично общество. Ако това наистина е така, следва едно много опасно продължение.

Мониторингът на ПАСЕ върху съдебната власт, медиите изборите в България остава. За разлика от наблюдението върху правосъдието и вътрешния ред в ЕС, тук сме без румънците. И оставаме единствената наблюдавана страна, член на ЕСС, измежду 47 държави в Съвета на Европа. Но това едната страна на въпроса.

Какво казваме на европейците в едно иначе смислено и важно писмо

Другата, по-неприятната е ясно изразена в писмото на 8 авторитетни български неправителствени организации *, които настояха пред ПАСЕ наблюдението върху страната ни да продължи. Какво ли отчаяние трябвало да ни е обхванало всички нас, българите, за прочетем още в началото на писмото следната констатация: „Устойчиви реформи в България могат да бъдат гарантирани само посредством ангажиране на международните институции.” ? Опитайте се да поставите на мястото на отсрещната страна, която чете това ужасяващо признание в иначе смисленото писмо. Още повече, че по нататък това признание е обстойно защитено в специален раздел , озаглавен недвусмислено „Значението на продължаващата международна подкрепа и мониторинг”. В него е назован пределно ясно мотива на неправителствените организации да настояват за продължаването на мониторинга: „За съжаление, правителството и Народното събрание са доказали по много поводи, че игнорират предложения и апели на неправителствения сектор. Само когато международни организации застават зад инициативите на гражданския сектор, те биват взети предвид от правителството. „

или за това защо у нас е възможен патримониумът * ДПС

Прав е Иван Бедров да твърди, че вместо за алтернативи и политика, след покушението ще си говорим за Октай, за ефективността на службите, за омразата и за ред други неща от вчерашния ден. А има за какво да си говорим ? И за ДПС, и за Доган вътрешно партийните обръчи. На ръководството на Либералния интернационал може изобщо да не му пука как е устроена и по какви правила работи една източноевропейска етническа партия, но ние би трябвало да сме загрижени. Най-малкото, заради това, че тази организация периодично скандализира общественото мнение. Било то с трупа на високопоставен нейн член в партийните сараи, било то с корупционни практики на нейни министри и кметове или пък с изявления на нейния лидер, за което в други страни срещу него със сигурност ще да започне наказателно преследване. Ето защо трябва да търсим омразата не в поплаците на новоизбраният председател Лютви Местан, а в правилата, по които работи и съществува самото ДПС. Какво друго, ако не недоверие към твоите собствени членове е да предоставиш правото на лидера на партията да определя

(Сюжет за малък коледен разказ)

Ако се поразровите архивите и се върнете в към онзи декември на 1989-та, няма начин да не забележите нещо, което здравият разум не може да проумее. От 7 декември чак до Кръглата маса има едно-единствено събитие, организирано от новоучредената опозиция – митинга на 10-ти. Всичко останало в този наситен с протести месец е или спонтанна проява, или работа на студентите, или пък както ще разберете по-долу, инициирано от новия синдикат „Подкрепа”.
Удивително, нали ?

А през това време в София вреше и кипеше. В страната също се надигаше вълна. В СДС, обаче всичко бе спокойно. И не само това. Здравите сили вътре полагаха огромни усилия в две посоки. Едната – да предовратят възможни акции срещу режима, другата -- да санкционират тези, които по една или причина са изтървали. Така беше, например на 9 декември, когато многохилядно ществие тръгна от Южния парк и се изля пред Народното събрание с обичайните възгласи „Долу БКП!”, „Убийци!”, „Оставка!, „Долу член 1”. Санкцията от СДС бе незабавна. Още на следващия ден новоизбраният председател Желю Желев заклейми шествието. „Това е некултурно и недемократично” – каза той тогава. И далеч преди комунистите да ни нарекат екстремисти, чухме от неговата уста предупреждението, че „това може да предизвика ексцесии и дори провокации”.
Впрочем, докато в новоучреденото СДС втасваха земеделци, репресирани, студенти, партийни дисиденти, правозащитници, социлдемократи, еколози, синдикалисти и пр., в БКП се скъсваха от работа. През декември те проведоха три пленума на Политбюро и на ЦК на БКП, сесия на Народното събрание, голямо събрание в МВР, на което представиха новия министър Атанас Семерджиев, заседание на Държавния съвет и безброй партийни сбирки в в други важни министерства и ведомства. Като изключим 14 декември, под прозорците на партийните сгради и министерствата цареше тишина. Мъртва декемврийска тишина.

От малък имам уплах от спринцовка и от подпис под милиционерски протокол.  Първото е болезнено, а второто – унизително.  Вчера и онзи ден на два пъти се опитах да ми пробутат милиционерски предупредителни протоколи. Веднъж в СДВР и веднъж на доматения протест.  Както вече споменах тук-таме в медиите една от точките в  протокола изискваше от мен да не проповядвам расизъм и етническа ненавист. Ще кажете: а бе, тия луди ли са? Не, не са луди. Лудите са безобидни, но началниците в СДВР не са. Сигурен съм, че са клинично здрави. От тях разбрах, че от две години вече е практика да се привикват организатори на граждански прояви и да бъдат заставяни да подписват предупредителни протоколи.  За не вършат лоши неща по време на своите митинги, събрания или манифестации.
В случай, че сте гърмян заек, или сте активист на Българския хелзинкски комитет, може би ще се опънете. Тогава след следва една позната процедура. Като казвам позната, имам предвид по-старото поколение. Защото тя е същата, както едно време в милицията.  
Ситуацията тогава бе горе-долу следната. Събират се няколко цивилни и униформени, гледат те строго и ти подават предварително написания предупредителен протокол. В него обикновено има две точки.

Няма кой да ви чака!

Обръщение на инициаторите и участниците в доматените протести

Доматената революция продължава. Бяхме там, където пише „Съединението прави силата”, за за допълним девиза с това, че разделението на властите е духът на демокрацията. Сега отиваме пред Съдебната палата. Там, където е болното място на България. Отиваме там, защото пред очите ни политици извиха врата на съдебната власт и правосъдие у нас няма.
А когато в една страна няма правосъдие, няма и държава. И това е провал. Провал, който се измерва с власт на олигархията вместо демокрацията, с корупция вместо върховенството на закона, с организирана престъпност вместо правата на човека.

Тази сутрин първата ми работа бе да потърся информация срещата отвъд океана. Има я на страницата на Белия дом и в българските сайтове чрез БТА. На сайта на българското правителство – нищо. Иначе казано – мърлява работа. И дори повече от това, тъй страницата не е обновявана от миналия месец. По-точно от 12 ноември.
По отношение на срещата си струва да се отбележат няколко многозначителни факта.
Първият е, че наистина премиера Борисов е първият европейски лидер, приет от Барак Обама след неговото преизбиране. Този приоритет няма друго обяснение, освен че по някаква причина американците имат спешни задачи в региона и в Близкия Изток.
Другото е самата среща, продължила 45 минути. За да си представим ситуацията , трябва да направим да направим някои прости изчисления. Примерно да извадим формалните любезности, които се разменят в началото и в края на разговора при такива случаи. След това да разделим останалото време между Барак Обама, Борисов и преводачите. При това положение не е трудно да стигнем до извода, че премиерът Борисов не е разполагал с повече от 5-10 минути. Най-вероятно, за да отговори на някои въпроси на домакина. Трябва да имаме предвид също така, че част от нищожно малкото време на Борисов е изядено от напълно неуместния въпрос за отпадане на визите за българите. Въпрос, по който едва ли външните министри на двете страни са работили предварително. *
Най-накрая издънката е отново е налице: типично по ориенталски Борисов мъкне дисагите със себе си и дарява на Обама копие от златна маска на тракийски владетел. И така принуждава домакина да отвърне с кристален орел. Сайтът на Белия дом, разбира се спестява подробностите около подаръците.