Пламен Даракчиев

Сравнително блиц-изследване в страните от Източна Европа
 

В Чехия се задават президентски избори. След промяната в Конституцията за първи път държавният глава ще бъде избиран пряко от гражданите, а не на съвместно заседание на двете камари в парламента, както беше досега. Този късмет нямаха както първият президент – покойният Вацлав Хавел, така и сегашният – Вацлав Клаус, който приключва втория си и последен мандат на поста. Така сред новите демокрации в източноевропейските страни, непряко избраните президенти вече са изключение, сведено единствено до Унгария и Естония.

(популярен лаф в Софийския университет през 80-те)

Първи октомври не е съвсем обикновен ден. 9 празника, от тях четири международни и пет български, никак не са малко. Както казват в „Труд” и „24 часа”, днес да почерпят:
Зенитчиците в зенитно-ракетните дивизиони в БА. Заради това, че братушките са им държали ръцете на копчето на пусковата установка в далечен Казахстан през далечната 1960 година.
Курсантите от Академията на МВР, която не иска да се нарече Полицейска академия, заради една популярна в близкото минало комедия.
 

Задава се небивал сеир около референдума. Както каза днес президента Плевнелиев, сроковете вече текат. И неразборията в държавата през декември и януари ще бъде пълна. Но не за това ми е думата. А по скоро за другото -- какво ще стане, ако отпадне втората част от оригиналния въпрос на БСП по време на допитването: „Да се развива ли атомната енергетика в България чрез изграждането на ядрена централа на площадката в Белене?”. Бедна ви е фантазията какво може да произтече от подобна редакция.

Неуспещен опит за потрет на една инициатива на Института за развитие на публичната среда, но пък можете да оправите нещата като влезете в сайта Отворен парламент

Спохождала ли ви е славата? Като гледам извадката на хората, които четат този блог, напълно е възможно. Тогава сигурно знаете коя е следващата мечта ? Анонимността, разбира се. У нас най-силно я желаят депутатите, а не хората на изкуството, както можете би си мислите. Мечтата е еднакво притегателна, както за мнозинството депутатите, за които дори и не сте чували, така и за онези, които по силата на служебните си задължения, все пак трябва да се появяват на екрана и да отговарят на въпроси. Отвреме-навреме някой от анонимните в парламента излиза на сцената. Като Димитър Аврамов, например.

Съгласно Закона за прякото участие на гражданите в държавната власт и в местното самоуправление, сроковете, които се отнася до провеждането на референдума вече текат. До три месеца от внасянето на подписката,т.е. до 27 октомври, Народното събрание трябва да е взело своето решение. След обнародването му, президента Плевнелиев разполага с един месец, за да обяви датата за провеждането на референдума. Тя не може да бъде по-рано от два и по-късно от три месеца ,от дата, на която е публикуване в Държавен вестник парламентарното решение.
В случай, че решението излезе през първите дни на ноември, опцията до два месеца от излизането му отпада, тъй като датата би се застъпила с Коледа и с не толкова подходящите дни непосредствено след Нова година. Най-вероятните дати за провеждане на референдума са 2 или 3 февруари. Лесно можете да ги изчислите и вие, като имате предвид крайния срок по закона и предвидите здадължителната 30-дневната

или защо един журналист трябва да може да носи на пиене

Тия дни чета по сайтовете: Петьо Блъсков, кандидат за председател на Съюза на българските журналисти. Викам си, някой майтап ли си прави? Та той човекът не може да пие! Виждам, че сте учудени, та се налага да поясня. Един журналист трябва да може да пие. Даже да носи на пиене, както казват хората. Това го научих като млад литературен сътрудник *, през първата ми година в занаята. И по тази причина внимавах по коктейлите. Най-много по време на Седмицата на гората, когато лесничейството обикновено канеше цялата редакция. И на всеки двама от колегите им се падаше по трилитрова дамаджана петдесетградусова ракия. Имаше и други причини, всеки пишещ брат да спазва това правило. Няма да ги изреждам, а ще кажа най-съществената. Във времето на двете Българии, построени от Тодор Живков, журналиста трябваше да внимава особено за другата. Сега Другата България звучи по-различно, но тогава тя се представляваше от ДС и дебнеше журналистите по кръчмите.
Всички в бранша знаят, че Петьо не може да пие, знам го и аз, но все пак, отидох в Дипломатическия клуб в Бояна. В специално запазеното сепаре

Тази дни, след просветния министър Игнатов, и финансовия се офъка. В знак на дълбока почит към Началника. Така поне по прическа, може да се кажем, че огнярската и интелигентската част на правителството вече са равнопоставени. Не знам какъв знак е това, че тримата големи – премиера Борисов и вицетата му са с голи глави, но дисциплината в последно време спада критично. И хаоса може да се стовари върху главите ни. Пък нека си твърди Иван Бакалов в е-vestnik, че милиционерската държава вече е добре смазана и върви добре. Тя все пак ще иска бутане, докато додрапаме до края на годината.
Не знам вие как виждате нещата, но аз мисля, че вече се возим на влакчето на ужасите. Писъците са все още приглушени и ги надават главно рапърите и свободната интелигенция,

(публикувано в  dnes-bg.org )

В зората на демокрацията, през далечната 1992 година, една сутрин от всички вестници изгря снимката на икономическия министър Иван Пушкаров заедно с новоизлюпения бизнесмен от Етрополе Христо Христов. Както си му е редът, първата приватизационна сделка у нас бе полята с шампанско, което по-късно се оказа обиновен ябълков оцет. По причина, че етрополската фирма не внесе парите в специално откритата сметка. Това, разбира се, не навреди на участниците в търга. Напротив. Дори беше един вид легитимация за фирмите, участвали в него. Включително за Андон Николов, станал по-късно директор на „168 часа” ООД.

 Двайсет години по-късно нещата изглеждат другояче. Политиката вече е професионална, чуждестранните инвестиции, макар и понамалели, все още се измерват с милиарди лева годишно. Министрите трудно влизат в елементарни капани.

 Но въпреки това, поредният гаф е налице.

„Взеха ни сърцата,искат и душите ни,
искат да сложат лирета на мечтите ни.
А духът ми,български свободен ,
искам щастие за всеки в моя край роден.
Време е вече да скъсам оковите,
да стигнем далеч и ний сме новите.”

"България си ти": Мишо Шамара, Трой, Конса
 

 Милиционерите не обичат рапърите. В МВР е предпочитат рупори. Като Веско Маринов, например. Статистиката сочи, че нито един полицай не хипхопничи в извъработно време. От друга страна и рапърите нямат вкус към полицейската работа. Те са

себични и винаги се представят пред публиката на висок глас. Полицаите пък обратното. Когато спрат гражданин и му поискат документите, те много рядко казват името си, длъжността и управлението, в което служат.

Не че в полицията няма лирични души.

Точно преди година, обществото у нас бе стреснато от събитията в село Катуница и последвалите протести в редица градове на страната. Изблика на публична омраза срещу един от етносите у нас бързо стихна, но в недрата на вулкана остана клокоченето и огромното напрежение. Напрежение, което лесно можете да забележите. Както в ежедневието, така и в многобройните форуми и във Фейсбук.
Оповестеното от вестник „Сега” соцологическо проучване на Отворено общество потвърждава високите градуси. Почти 60 процента от етническите българи не са съгласни да живеят в едно населено място с роми, а 82 на сто от тях не биха искали децата им да се обвържат с брак с представител на този етнос.
В основата на тази негативна нагласа, разбира се, е състоянието на самата ромска група.