Пламен Даракчиев

Или за това какво най-сетне, давол да го вземе, е това прословуто връщане на властта на гражданите

В края на миналата седмица „България на гражданите” анонсира основните положения в своята бъдеща предизборна програма. Три са основните стълбове в нея, както лидерът на движението Меглена Кунева: : гражданският, икономическият и „България на бъдещето”. Първият съдържа визията на партията за контрол върху властта и стъпки към приемането на нова Конституция. Вторият, артикулиран много силно, е визията за икономически растеж, включително пределно конкретната заявка за постигане на 72 процента заетост. Третият е свързан с реформата в съдебната власт и конкретни идеи в тази посока, които партията развива последователно от самото си създаване.

Защо ценостите не винаги са гаранция за действие

Като прибавим и ключовото послание от срещата, че „България на гражданите” няма да влиза в каквато и да е коалиция с ГЕРБ, БСП и ДПС, за мен няма никакво съмнение, че у нас на път към властта е още една дясна партия.
Но това, че „България на гражданите” дава убедителни попътни доказателства за своята идентификация, още не означава качество. Преди няколко години като десница се прокламираха и сегашните управляващи. И поне в началото мнозина, включително професионални анализатори, привидяха десен проект в идеите на ГЕРБ. Сега, в края на мандата, някои от тях все още изтъкват някакви ефимерни разминавания между програма и реални действия. Но, ментото си е менте. И днес, когато ни боли глава от него трябва да сме наясно: на спиртосания популизъм и оцветител – борба с корупцията -- да му сложиш, пак накрая ще те тръшне.

Социологията и журналистиката родеят. У нас, обаче те са дупе и гащи. Разликата между едните и другите е, че социолозите първо изследват после се коментират собствените си проучвания, а журналистите най-напред пишат и чак след това се заемат с емпиричния материал. Къде го носят този материал – само тези си знаят.
Но този път думата ми е за социолозите, които май изпуснах из поглед. Поне от месец насам, след един одиозен коментар на Кольо Колев.
Но ето, днес и друг социолог - Мира Радева нагази в журналистиката. Няма лошо. Даже виждам, че спазва традицията. И че нейното похвално слово за управляващите, публикувано в „24 часа” се опира на емпирични данни. Съответно социологически проучвания, които тя прави в свободното си от коментари време.
Въпросът, обаче не е за свободното време. А за волната програма на социоложката. Днес тя ни представя удивително съчетание на лента, отиграно внимателно и далеч от премиерската ножица. Иначе нямаше как да направи пируета с Мeглена Кунева и с котилото на НДСВ. Пропускайки грижливо един от котараците в него. По случайност охранител на Симеон Кобургготски и главен секретар на неговото вътрешно ведомство.
Но хайде, във волната програма стават грешки. Особено, ако треньорът се казва Цветан Цветанов и тренировките са недостатъчни. Много по-съществен е провалът на Радева в задължителната програма. Както знаем от спорта, в нея всяко объркване на посоките или непремерено движение върху политическия терен, може да доведе до дисквалификация. Дори и най-прецизната гимнастичка. А в случая, грешката на социоложката е непоправима. Най-вече, заради предположението, че „България на гражданите” се намира в центъра на игралното поле.

Така и така съм на вълна медии, та се сетих, че нищо не съм препечатвал тук от публикациите ми в "Труд". Ето ви едно четиво за дясното, публикувано на 12 декември, миналата година. И струва ми се, все още актуално.

Естрагон: Аз повече не мога така.

Владимир: …

Естрагон: Какво ли ще бъде, ако се разделим? Може пък нещата да тръгнат на добре?

Владимир: Ние утре ще увиснем на въжето. (пауза). Ако не пристигне Годо...

Естрагон: А ако пристигне?

Владимир: Ще бъдем спасени...

Самюел Бекет, “В очакване на Годо”

Oтминаха изборите, късна есен е, време, изпълнено с печал и тъга по автентичното дясно. По форуми и сайтове тече дискусия, с всяка отминала изборна година все по-приглушена и езотерична. Оглеждайте се, ако вървите по “Раковски”. Може и да видите под унилите кестени Естрагон и Владимир в очакване на дясното. То може да бъде съвсем близо, там някъде, зад ъгъла. Може да бъде и много далече, но се знае със сигурност, че е тръгнало. В случай че дойде, всичко ще е постарому, тъй като е било. Или ще е поновому, т. е. както още не е било.

Позитивният дебат

Простете за лиричното отклонение, но спектакълът вдясно наистина е пълен с абсурди.

Ха-ха, Попал в газете.!„Труд” е отбелязал присъствието ми вчера край езерото „Ариана”. Ех, снимка няма, но здраве да е. След името ми стои добре познатото от преди години – „синдикалист”. Не допускам, че колегите в редакцията не са добре информирани. Достатъчно е до надникнат в собствената си търсачка на сайта. Примерно тук – „ Когато неуправляемата такса смет отиде на бунището”. Да видят какво пише отдолу. Но, както и да е – има напредък. Поне я няма прибавката „уличен”, когато в едни далечни години, май миналото хилядолетие, г„24 часа” използваше отпред едно "уличен". За да бъде по-точно характеризирана синдикалната ми същност. Че и разяряната ми физиономия на първа страница слагаха.
Ах, колежке моя, Венелина от нявгашната "Народна младеж" -- да ти имам синдикатите! Издателски и всякакви. Що не вземем най-сетне да направим трампата ? Да ти дам Факултета по журналистика, а ти на мен историята от Великотърновския университет. Че без това първото все по-малко ме интересува. Какво ще кажеш ?
 

Лятото на 1992 бе последното без взривени, поразени от снайперисти или разстреляни от упор яки момчета. Но спокойствието бе само на повърхността. Под нея, в жегите, най-заетите бяха мутрите, ченгетата, "Труд"-оваците и синдикалистите.  А президента Желев - с програма, по-натоварена от тази на Нейно Величество кралица Елизабет І.*
Може би някои от вас си мислят, че нещата са започнали от Боянските ливади, т.е. от края на август, но това съвсем не е така. С риск да се отплесна от историята, която искам да разкажа, все пак ще спомена за един разговор, които имах началото юли, същата година.

Виктор Михайлов? Кой пък е тоя?

И така, седим с Ж.А. , в много тиха и предпочитана от него кръчма. Ж. е бивше криминално ченге, понастоящем в охранителния бизнес. Бързам да кажа, че той е от добрите, такъв е и днес. С опит и практика най-вече при разследването на особено тежки престъпления, преди всичко убийства. Този път, обаче той не е в ролята си на следовател, а направо описва предстоящо престъпление. Картината е зловеща. Най-вече, заради това, че чувам добре известни имена, които в друг случай не бих свързал по никакъв начин. Заради това, че са отявлени политически противници или пък имат доста различни занимания. И понеже не мога да се оправя в тези загадъчни взаимоотношения, картината е като нарисувана от художник-наивист. Няма перспектива и пространство, само образи на преден план. Но доброто ченге е добро, защото знае подробностите. И никога не казва всичко. Поне не наведнъж.

(публикувано в dnes-bg.org)

Тази сутрин гледах Огнян Минчев в БНТ. Темата бе национализма и политологът имаше прекрасната възможност да доразвие идеите от скорошната дискусия с либералите, който гледат към Родопите от високата на софийската „Раковска”. Но не го направи. Или поне не толкова отчетливо, колкото очаквах.
Бързам да кажа, че в никакъв случай не иронизирам госта в студиото. Напротив. Темата за българския национализъм в добрия смисъл думата, т.е. идеята как и с какви ценности да живеем, обособени на парче земя тук, на Балканите, е истинско предизвикателство. Прав е Огнян Минчев, че националната идея, култивирана от ценностите на западната либерална демокрация у нас е нещо непознато. Непознато като дебат, следователно и като практика. Прав и е в това, че това, което виждаме в политиката е нейното пълно отрицание.
Но дори и да предположим, че през годините бившата комунистическа партия не бе наложила своята линия на анти-етническото и проруското, нещата пак нямаше да бъдат лесни.

Взел- дал, невзел пак дал

Днес в интервюто си за ИТАР/ТАСС премиерът Борисов излезе с нова версия за АЕЦ „Белене”. Според него варианти все пак е имало, тъй като Русия е предложила кредит. Но не е оттоворила за запитвания от наша страна за лихвения процент. Eрго, разминали сме все пак с държавната АЕЦ и по-високите данъци за изплащане на кредита. Има време до края на мандата, словоохотливия ни премиер да каже още новинки.
Но сега по-актуалното е: каква е цената на кредита за българското участие в строителството на „Южен поток” ? То е ясно, че ще е прихващане от транзитните такси, но дали тези такси са сигурни? Ето италианската ENI вече възропта срещу газпромовското „вземай или плащай” , а пък чешката RWE вчера спечели делото във Виена срещу руския гигант. С една дума, ако от едната страна намалеят количествата транзит и съответно таксите, от другата страна ще се давим в прескъпата руска газ, която сме длъжни да купуваме. Така за двайсет поточни години напред, руснаците не един, а два аец-а могат да смъкнат от гърбината ни.

И управлението на спестяванията си е работа

(отговор на едно писмо на съмишленик)

По повод вчерашния ми постинг, получих почти възмутено писмо от Васил Т., както е подписано. Препредавам ви го вкратце. Така и така Пламене, пропуснал си лустрацията, а също така и забраната на тези, дето сега се наричат БСП, но са комунисти и в червата. И още – нищо не казваш за партиите, а те боледуват от лидерски амбиции и клиентилизъм. Такова е дереджето и за онази, за които сме гласували и ти, и аз.. Ето какво му отговорих:
„И аз те разбирам напълно, но след толкова години, нещата са по-сложни, отколкото си ги представяме.
Първата точка липсва, тъй като според мен лустрацията, ако вече не е закъсняла безвъзратно, трябва да бъде предхождана от три неща:
-- от ясна постановка в българското законодателство, която да изключи давността, когато става дума за престъпления, извършени по времето на комунистическия режим. Сиреч да ги третира като престъпления срещу мира и човечеството

Новината от днес е, че в Боровец е обявен Национален съюз „Единство”. Мотивите са изложени в писмо на Надежда Неински и Мартин Димитров до новия лидер на СДС Емил Кабаинов и до Иван Костов.
В писмото, с нужната доза умерен драматизъм се твърдят две неща. Едното вярно, другото – не мога да не подложа на съмнение. Истина е, че разделени СДС и ДСБ рискуват да не влязат в следващия парламент. Скептичен съм относно твърдението, че традиционната десница има шанс да стане „силен и незаобиколим фактор в следващия парламент и в бъдещото управление на страната.”
Все пак, от гледна точка на реалностите е важно не дали СДС и ДСБ ще преодолеят противоречията си (а те според мен са непредолими) и не дали ще се обединят под някаква форма. Важно е някой в България ще се каже на висок глас, че мисията е невъзможна.
И че проблемът, пред които сме изправени надхвърля нормалните политически координати. Че в крайна сметка дясното няма какво защити, а лявото на свой ред няма какво да отрече.
И не само да го каже, но и да го подкрепи с идеи. Да речем подобни на „24 идеи, които ще променят България”, издигнати пак от Надежда Неински през далечната 2004 година.
Като изключим членството в НАТО, имунитети на депутати и магистрати и още една-две точки, всичко останало е все още актуално.
Мисля, че тъкмо сега е момента най-сетне да продължа постинга си за наръчника на десния избирател¹ и да ви предложа в редуциран вид, онова, което аз очаквам от една обновена десница. Ето как звучат днес, тези идеи, тръгнали между другото още от началото на 90-те години:

По течението през седмицата

Асоциации

Снощи гледах премиера Борисов в „Панорама”. Сигурно и вие сте го видели. Първо като яростен радетел за АЕЦ „Белене”, а по-късно на живо в тъкмо обратната роля. Уникален и, уверявам ви, достатъчно сложен етюд. Опитайте се да го оприличите на наш, роден опортюнист, описан от класиците. Не можете, нали? Дори бай Ганьо е твърде семпъл с неговото „Долу тиранина!” и „Да живей Стамболов”. Ето защо посегнах към чуждото и си рекох – това е Фома Фомич и никой друг. Ловкия в душевните работи, едновременно простодушен и извисен в лицемерието си Фома Фомич. От „Село Степанчиково и неговите обитатели” на Достоевски, Фьдор Михайлович, познахте. Но, както и да е. Може би твърде много усложнявам нещато те наистина не саа толкова са. Поне не толкова, колкото по време на соц-а ги видя в един свой фейлетон Васил Цонев, ако не се лъжа. В него огнебореца Генчо Танчев се изказва по повод местната постановка на Хамлен от другаря Шекспир. И заключава с нещо от рода на: можеше, другари, поне един пожарникар да мине на сцената, или поне една каска да се мерне, да се види, другари, че има такива.
И ето, че години след това каската не само мина, но и зае цялата сцена. И честна дума, сега не можа да разбера, дали образа на пожарникаря в драмата, дето я играем става все по-сложен или пък ние оглупяваме.

Оптимистична и песимистична прогноза