Дописки, приписки, разкази за хора, случки и събития

Не умирайте в малкия град !

 

Фасадата на болницата е в кремаво-жълто. Такава беше и през 60-те години, когато този цвят още беше модерен. Вътре – познатият мозаечен циментов под, разтурията по коридорите, спарената миризма в пренаселените стаи, напуканата дървена дограма на прозорците, античните кушетки на колела, захабените чаршафи. Интензивното в неврологичното отделение е една голяма стая, преградена с нисък параван-хармоника. В нея са натъпкани десетина пациенти, съответно мъже и жени. Млади и стари. С осигуровки и без осигуровки.

В едната половина, оттатък паравана, умира най-близкият ми човек. На съседното легло – момиче на около двайсет години, което на другия ден ще изпишат. От другата – пациентки, които са контактни. И дори успяват да разговарят помежду си. Предстои ми будуване през нощта на стол, до най-близкия ми човек. Отвън, на стената в коридора са изписани правата ми на придружител. Както и тези на пациента. Едно от тях, обозначено като 2.8, гласи: „Пациентът има право да умре достойно. Точка.” Стреснат съм. Защото все още не съм го срещал в която и да е международна харта. Звучи в духа на европейското позитивно право. Ако изобщо някога признае такова право, американецът би го обърнал и то би звучало така: ”Никой не може да умира при недостойни условия и пред очите на други пациенти.”

Но моят най-близък човек не може да се възползва нито от едното, нито от другото. Той е в кома. И умира в претъпканата стая, под олющения таван. Когато е бил буден и здрав, си е плащал редовно осигуровките. Включително здравните. Тези пари обаче са се стопили. Заедно със социализма. Една нищожна част от тях са се превърнали в уставен капитал на общинското еднолично ООД, което също бере душа. През това време общинският съвет обсъжда продажбата на 51 процента от неговия капитал. Болницата роптае и по стените са облепени с изрезка от скандална статия за евентуалния купувач. Предстои проверка на нейното състояние от комисия на общината. Тя ще продължи до април. Макар, че е достатъчен един ден. Ден, който общински съветник да прекара в някое от отделенията в качеството си на пациент.

Но това не е болница за общински съветници. А за бедни и изтормозени хора от града и околните общини. Каквито са и другите общински болници извън столицата и по-големите градове. В тях най-често си отиват хора от поколението, което си плащаше осигуровката до стотинката. Случва се почти всеки ден, докато далеч от тези градчета текат сложни трансфери и взаимоотношения между Министерството на здравеопазването и Здравната каса, между нея и болниците, между тях и общините. И един господ знае каква е целта на всичко това, което иначе наричаме с поизтърканото понятие реформа.

А междувременно е трудно да умреш достойно в малкия град. Макар болницата щедро да ти предоставя това право, шансът ти е да си в кома. Като моя най-близък човек. И по тази причина да ти бъдат спестени унижението, обстановката, бедността, всекидневния, продължаващ и неприлично забързан живот, който обсъждат на глас покрай тебе, докато още дишаш.

А ние всички сме обикновени хора. И едва ли имаме силата да кажем като рано отишлия си български поет Александър Вутимски: „Аз умирам под големия син хоризонт, да ви стисна ръката ли, да заплача ли? Никога, никога.”

Ето защо, докато пуша на входа на болницата и си мисля как да приключа разказа си, ми идва само едно на ум. Не умирайте, никога не умирайте в малкия град.