Писането на политически програми -- вчера и днес

В днешно време писането на политически програми е скучна, а понякога направо мръсна работа. При това никой не ги чете. Тъкмо обратното беше преди 20 и повече години. Първо беше весело. Второ четяха масово и предаваха от ръка на ръка. Трето, на никой и през ум не му минаваше да излъже, ей така, защото не е прилично в политическа програма да не се лъже. Нещо повече. Може да ви звучи невероятно, но понякога програмите се четяха публично пред хилядно множество, което акламираше непрестанно.

Тъкмо това видях и чух на днешния 28 септември преди 21 година, когато качен на бабуната отляво на входа на Южния парк, Иван Денчев от новооснования профсъюз на журналистите четеше с гръмовен глас програмата на „Подкрепата“. Часове по-късно, тя прозвуча от край до край и по радио „Свободна Европа“. С две думи писането на програма беше приключение. И то какво.

За мене то започна някъде през февруари 1989-та. В читалнята „Виделина“ в Кърджали, където отчаяно търсех литература по въпроса. Уви! На разположение бе най-вече и преди всичко написаното от бившия синдикален деятел Георги Димитров. Признавам, че бях отчаян. Отчаяно бе и ченгето на банката зад мене.

Какво ли са си мислили началниците му, докато е носел талоните от читалнята с изписани томовете на вожда и учителя на българския народ. Но ето, че усилията ми бяха възнаградени от едно спретнато томче „Профсъюзите в капиталистическия свят през 80-те години“. От там нататък, за мене, като журналист от партийния и комсомолския печат нещата не бяха особено трудни. Просто обръщах понятията и се получаваше: четеш, например класово сътрудничество, обръщаш го и хоп, получаваш правилното – социално партньорство. Естествено, на помощ бяха Всеобщата декларация за правата на човека плюс международните пактове /за политически и граждански, за социални, икономически и културни права/, с които едва ли не спеше по онова време всеки уважаващ себе си дисидент.

Та така, някъде към средата на март, програмата бе готова в тезисен вид – четири машинописни странички. Първите ми читатели бяха хората от отдела на Митьо Гестапото, а сигурно и самият той. Сдобиха се тъкмо с два екземпляра – единият от мен, другият от жена ми, Мария. Денят бе 18 март, а вечерта „Свободна Европа“ съобщи за арестите ни в Стара Загора.

По-късно продължих да работя, а ченгетата продължиха да четат. Колкото повече напредваше работата, толкова повече се засилваше интереса им. Бяха толкова нетърпеливи, че един ден в началото на май, ни причакаха с Тодор Гагалов на входа на града, спряха движението, осеяха асфалта с листа и брошури, взеха си, каквото им трябва, подбраха ме към управлението, а Тодор върнаха обратно в родния му град.

Приключението продължи и през лятото на 89-та. Където и да отидех – примерно във Велинград при майка ми, любознателните ми читатели пристигаха. И съответно си вземаха необходимият екземпляр. Обикновено оригинала. Понякога питаха иронично: а нас, нас кой ще ни защитава? Но така и никой от тях не подаде заявление за членство.

Някъде в края на август, програмата, поне според мене бе напълно готова. Както си му е реда с акцент върху правата на човека и гражданина, визия за новия синдикат, девиза на МКСП „Свободни, представителни, демократични“, анализ на икономическото, социалното и културното положение, бой по номенклатурата, смели за онова време искания – свободна частна инициатива, академична автономия, екологична сигурност и пр. и пр.

И така всичко бе готово, но не и според Кольо Босия. Помня на първото събиране у Ирен Зафирова в дома и до хотел „Хемус“, той размаха гневно листата и каза: „Това не е никаква програма, какво ни пробутваш тука.“ После уточни нещо от рода на „Тук няма нито дума за зъболекарите!“. Вдигнах глава и видях неестествено оттеклата му буза от едната страна и милостиво го оставих на съда на историята.

Другата предпремиера бе във Велико Търново, на двора на Стефан и Зоя Комитови, където се състоя може би единственото наразтурено от милицията регионално събрание на „Подкрепа“. Отнесох много сериозна критика от Комитата, който гръмогласно, с присъщия му апломб изрева: „Какви данъци бе, Пламене, и ние ли като комунистите ли ще я караме ?.“ Общо взето това бе второто обсъждане на програмата.

В средата на септември дойде времето за истинската проверка. Точно като студент пред изпит седнах със Желю Желев, за да ми каже впечатленията си от 15-те страници. „Добре, много добре!“ – каза ми бъдещия председател на СДС и президент на България. И това беше. Следващият беше един от авторитетите-експерти проф. Иван Николов. И до ден-днешен съм му благодарен за тази консултация, при това в работния кабинет в дома му. Каза горе-долу същото като Желю с една съществена добавка: ако може пред понятието „пазарна икономика“ да добавим едно „социалистическа“. И тук вече консултациите ми се видяха в повече. И приключиха. Ако случайно някъде прочетете нещо по въпроса в мемоарите на видни политици покрай и от СДС, да знаете, че не вярно.

Впрочем, какво пише в тази програма и какво мисля за нея и за себе след двайсет една година, може би ще попитате? Честно казано, така като я препрочитам, мисля, че съм бил социалдемократ и както подобава на синдикалист съм бил изпълнен с любов от една страна към свободата, от друга към държавата. Мисля, че по онова време в подобно шизофренно състояние са били мнозина като мене. Някои още са.

Ех, някои от исканията в програмата останаха неизпълнени -- например това за 40-часова работна седмица. Но за това да му мисли моя някогашен политически приятел и роднина на вождът и учителят Георги Димитров, както сам заяви в началото на Прехода.

Константин Тренчев, разбира се.