Дописки, приписки, разкази за хора, случки и събития

Нежният декември. Опелото

Ако се поразровите архивите и се върнете в към онзи декември на 1989-та, няма начин да не забележите нещо, което здравият разум не може да проумее. От 7 декември чак до Кръглата маса има едно-единствено събитие, организирано от новоучредената опозиция – митинга на 10-ти. Всичко останало в този наситен с протести месец е или спонтанна проява, или работа на студентите, или пък както ще разберете по-долу, инициирано от новия синдикат „Подкрепа”.
Удивително, нали ?

А през това време в София вреше и кипеше. В страната също се надигаше вълна. В СДС, обаче всичко бе спокойно. И не само това. Здравите сили вътре полагаха огромни усилия в две посоки. Едната – да предовратят възможни акции срещу режима, другата -- да санкционират тези, които по една или причина са изтървали. Така беше, например на 9 декември, когато многохилядно ществие тръгна от Южния парк и се изля пред Народното събрание с обичайните възгласи „Долу БКП!”, „Убийци!”, „Оставка!, „Долу член 1”. Санкцията от СДС бе незабавна. Още на следващия ден новоизбраният председател Желю Желев заклейми шествието. „Това е некултурно и недемократично” – каза той тогава. И далеч преди комунистите да ни нарекат екстремисти, чухме от неговата уста предупреждението, че „това може да предизвика ексцесии и дори провокации”.
Впрочем, докато в новоучреденото СДС втасваха земеделци, репресирани, студенти, партийни дисиденти, правозащитници, социлдемократи, еколози, синдикалисти и пр., в БКП се скъсваха от работа. През декември те проведоха три пленума на Политбюро и на ЦК на БКП, сесия на Народното събрание, голямо събрание в МВР, на което представиха новия министър Атанас Семерджиев, заседание на Държавния съвет и безброй партийни сбирки в в други важни министерства и ведомства. Като изключим 14 декември, под прозорците на партийните сгради и министерствата цареше тишина. Мъртва декемврийска тишина.

 

Една съпоставка за ориентация

Струва ми се, че ще бъде полезно преди да да продължа, да припомня как се развиха нещата в другите източноевропейски страни. Ето, например какво се случи в Чехословакия. Там събитията започват след една не особено многобройна демонстрация на 17 ноември в Прага. Два дни по-късно градът изригва и стотици хиляди излизат на улицата. Седмица по-късно, на 26 ноември вече върви кръглата маса с управляващите за смяна на властта. На 29 ноември, парламентът променя Конституцията и отпада член 4, т.е. ръководната роля на комунистическата партия. На 3 декември комунистическото правителство на Ладислав Адамец подава оставка. Седмица по-късно президентът Густав Хусаксъщо подава оставка, като преди това подписва указа за назначение на новото некомунисткическо правителство, доминирано от опозицията. Преди да е изтекла година, на 29 декември, Чехословакия вече има нов президент – дисидентът Вацлав Хавел. Всички приключва в рамките на 40 дни, считано от деня на на големия митинг в Прага на 19 ноември.

 

След панихидата – нов шанс

И така връщам се там, където свърших миналия път – пред храм-паметника „Св. Ал. Невски”, където множеството бе свело глави в памет на руския дисидент академик Андрей Сахаров. Докато седяхме със запалени свещи, на две крачки от нас, назначените от БКП депутатите обсъждаха спокойно какво да правят с член 1 в Конституцията и разни други техни си работи. Но не мислете, че панихидата мина гладко и безпроблемно. Една голяма група софиянци, все пак заподозря нещо нередно в случващо и се струпа в градинката пред Софийския университет с възгласи „Долу БКП” и „Долу член 1”. По-късно алтернативния митинг се озова пред сградата на телевизията. И така принуди другарите да изкарат цялата налична милиция, за да охранява района от Народното събрание до Орлов мост.
Няма и седмица след панихидата, идеята за нежна революция възкръсна. Всичко започна съвсем невинно, с едно официално писмо от името на СДС до другарите. В него се настояваше за три неща: за вестник, за сграда за новосъздадената опозиция и за преговори с правителството. Документът замина по предназначение веднага след митинга на 10 декември. В превод на английски , текстът изтече и в чуждестранните информационни агенции.
Десетина дни по-късно, стана ясно, че другарите на бързат с отговора. Тогава, НФТ „Подкрепа” взе инициативата в свои ръце и излезе с декларация.* Тя бе прочетена по телевизията от Константин Тренчев.* И остана единствена, в която се искаха оставки в БПКП от Политбюро до низовите организация, разпускане на Народното събрание и коалиционно правителство, начело с независим министър-председател. * А единственият печат тогава – комунистическият, се задави от лай по адрес на екстремистите.
Сега от дистанция на времето, мисля, че това вече бе добре свършена работа. Другарите бяха до стената. Оставаше да продължим започнатато. И ние го направихме – учредихме Стачен комитет, който имах честта да оглавя. Шаб-квартирата му бе на ул. „Бузлуджа” 11, в апартамент, който Димитър Иванов – Мишо щедро ни предостави. Последва нова декларация **, този път на Стачния комитет. Софиянци бяха призовани на коледни бдения пред катедралата „Св. Ал. Невски”, а работниците и служителите от цялата страна на двучасов национален предупредителен протест на 27 декември и национална политическа стачка на следващия ден – 28 декември.

 

Желю прави опит да спре стачката

Ситуацията, естествено се нажежи до червено . В апартамента на ул. „Бузлуджа” навалицата бе невъобразима, а на телефоните не сварвахме да записваме заявките за стачки от разни краища на страната. Знам, че някой може да попита: а щеше ли наистина да има национална стачка, ако се бе стигнало до там? Категорично – да. Не защото бяхме кой знае какви организатори, или пък бяхме имали време да развием структурите на синдиката в страната. Причината бе подемът и разбунена София. А в страната това и чакаха – сигнала от столицата. , Бяхме наясно, че мащабите на начинанието надхвърлят нашите възможности за комуникация и контрол върху стачките и протестите. Но пък и честно казано, нямахме такива намерения.
От онези дни на „Бузлуджа” 11 съм запомнил едно височайшо посещение. Един ден по средата на заседанието на Стачния комитет се изсипаха председателят на СДС Желю Желев, говорителят Георги Спасов и един земеделец. Последният в качеството си на представител едновррменен и на репресираните, и на земеделците. Предложението на гостите бе да отменим стачката, тъй като това може да повлияе лошо на евентуалните преговори с другарите. Естествено, че не се съгласихме, защото никой не можеше да гарантира такова развитие. Последва отчаяна молба на Желю, ако не друго, то поне да локализираме стачката само в София. Отхвърлихме и това. Георги Спасов, който дотогава мълчеше, внезапно извиси глас, онзи гръмовен глас, с който иначе громеше в телевизията тоталитарната система. И попита: „Вие какво, Септемврийско въстание ли искате да вдигате?”.
На тръгване си земеделецът ни връчи декларация от името на Клуба на репресираните, че не подкрепят стачката. С подписа на Димитър Баталов, председателят на клуба.

 

Опелото в мазето на Института по социология

То се състоя в на 27 декември в Института по социология. Ние с Тренчев, със сини ленти на ръкавите, тъй като течеше символичното предупреждения към властта, дойдохме от коледното бдение на площада. Там господар на микрофона бе Дончо Иванов, председателят на новоучредения Съюз на журналистите към „Подкрепа”.
Дневният ред на това заседание от НКС на СДС бе от две точки. Първата бе някаква незначителна редакционна поправка в писмото до другарите, за което споменах по-горе. Втората – утрешната национална политическа стачка.
В началото на заседанието, деловият президиум в лицето на секретарят Петър Беров и на Петко Симеонов, докладва, че е проведен разговор с другарите Добри Джуров и Андрей Луканов. Така и така, те имат готовност да изпълнят нашите искания. След това, Петър Берон предложи поправка в писмото до тях. По конкретно в третата точка, в която настоявахме за преговори с правителството. Предложението, вече уточнено със споменатите членове на Политбюро, бе да заменим думичката „правителство” с понятието „официални власти”, После Аргументът бе, че ако не променим формулировката, някои от другари в Политбюро, което не са членове на кабинета няма да могат да участват в преговорите.
В онези дни нямахме кой знае какъв опит, но виж да сме били пълни глупаци – не помня такова нещо. На мен специално ми бе напълно достатъчна интуицията, за ми присветне, че тук има нещо нередно. И, естествено скочих като опарен. Не само скочих, но се запънах здраво. И започна тежък спор, в който останалите изчакваха, за да чуят аргументите и на двете страни. Седнал до мен Тренчев мълчеше. В знак на съгласие, както си мислех тогава. Сюблимният момент настъпи, когато с подхода на вещ апаратчик, Петко Сименов, вперил поглед към нас двамата, зададе следния натоварен с много подтекст въпрос: А кой все пак е председател на НФТ „Подкрепа”, Даракчиев или Тренчев?”
И това беше краят. Бяхме двамата с Коцето, но гласът в Координационен съвет бе един. И му принадлежеше по право. Малко по-късно той вдигна ръка, каза кратко, че „Подкрепа” е „за” промяната във формулировката. И нещата приключиха.
В този момент, разбира се, не съм знаел, че декларацията на Политбюро вече е приета. И че чакат нашето решение, за да я оповестят. Късно вечерта я прочетоха по телевизията. В нея СДС дори не бе споменат. Но най-добре, вижте текста тук и сами преценете за какво става дума.
Две седмици по-късно, вече на Кръглата маса, стана ясно значението на формулировката „официалните власти”. И под нейната шапка на масата се озоваха освен другарите от Политбюро, също така комунистическите съюзи – женски,младежки, земеделки, научно-технически, синдикален, отечественофронтовски, всякакъв. Под тази шапка се курдисаха още главният мюфтия и покойният патриарх Максим.

 

Безусловната капитулация

Дойде време на втората точка и бе поставен въпросът за отмяна на утрешната стачка. По причина, че вече сме се разбрали с другарите и исканията ни ще бъдат удовлетворени. Този път ситуацията бе по-различна, тъй като бях председател на Стачния комитет. И естествено се позовах на това, че тук не може да бъде взето такова решение. След това зададох най-простичкия възможен въпрос: а какъв е проблемът да получим писмено уверение от другарите и едва тогава да мислим за спиране на стачката ?
Натискът бе огромен, но и логиката ми бе желязна – нищо не мога да кажа, решението е в ръцете на Стачния комитет.
Пътят към към апартамента на ул. „Бузлуджа” изминахме с Тренчев в пълно мълчание. Вече бях наясно какво да очаквам. Но все пак не мина без драма. Изненадващо Стачният комитет гласува за провеждане на стачката. Тренчев поиска ново гласуване и последваха консултации по стаите, в които най-активен бе Любомир Павлов. На второто гласуване, нещата се обърнаха. С 8 гласа за спиране на стачката и 6 против окончателното решение бе взето.*** За кой ли път, подчинявайки се на мнозинството, трябваше да си изтърпя унижението. И да се отправя към телевизията, за да известя края на стачката. За всеки случай прикачиха към мен Любо Павлов. И така, ако си спомняте, в студиото и на живо, двамата с него свалихме от ръкавите си сините ленти.
Само няколко часа преди това, всички имахме надежди. Имаше перспектива и за България. С ново некомунистическо правителство, с комунистическа партия, чийто дневен ред е безвъзвратно пропаднал, с подем от победата и с възможност за разформиране на тайните служби и контрол при подготовката на първите свободни избори, така че да не бъдат допуснати манипулации и фалшификации.
Бихте ли могли да се представете как съм се чувствал нея вечер ? Не, не можете. Плаках за първи и последен път. Точно по начина, по който шест месеца по-късно Йоско Сърчаджиев щеше да го направи в изборната нощ.
Ето, така БКП отърва кожата. И бе разчистен пътят за решението на Държавния съвет на 29 декември за връщането на имената на българските турци, за контраакцията на националистите и местните партайгеносета, за безкрайната Кръгла маса, за преименуването на „Работническо дело”, за конгреса и преименуването на БКП и за всичко останало, което добре знаете.

------
* По повод на тази декларация получих сърцераздирателно писмо от колежка, по онова време ревностен член на БКП. Беше разпознала стила ми. Сега работи в едно прилично западно издание и отдавна е загърбила бившата си партия.

* И тя бе емоционална като първата. И завършваше по следния начин: „Хора, съдбата на демокрацията е в наши ръце! Да прекрачим трупа на победения страх и с невъоръжените си длани да защитим надеждата! Световната демокрация е с нас!

*** Оригиналният протокол на Стачния комитет, с подписите на 14-те отдолу е в архива ми.

Снимката най-горе открих в архива си. Правена от от фоторепортера Иван Стоименов.

Категории: