Вие сте тук
Да прочетем заедно Конституцията ІІ
Има два възможни подхода, когато разглеждаме проблема със съдебната власт у нас. Единият е, че някога, някъде, по някакъв начин, някой е допуснал сериозни грешки, които днес всички заедно трябва да поправим. Другият е, че на тази власт съзнателно и бе извит врата още с приемането на Конституцията през 1991 година и че бившата комунистическа партия упорито пази статуквото в тази тъй важна област. Здравият разум изисква човек да избере второто. С какъвто и проблем да се заемем в този живот, без значение дали сме изследователи, криминалисти, политици или пък просто хора, ние никога не бихме го решили, ако не виждаме или пък отказваме да приемем неговата първопричина. Налага се да изясня този въпрос още в самото начало, тъй като здравият разум е най-често пренебрегван, съзнателно или умишлено, в обществения дебат у нас по тази тема. При голяма част от eкспертите причината е обикновения човешки страх, при опозицията най-често гузната съвест, поради пренебрежението, с което се е отнасяла през годините към този проблем.
Преди да разгледаме наскоро приетите изменения в Конституцията, бих искал да изтъкна три фактора, оставили отпечатък върху днешното състояние на нещата.Първият е свързан с чл. 1, който гласи “България е република с парламентарно управление.” За някои той може да изглежда приемлив в сравнение с някогашния текст за ръководната роля на БКП, но за изкушените в областта на правото, политиката, а за що не и на философията, нещата са от ясни по-ясни. Върховенството на една от властите, в случая законодателя е предопределено.* Тази презумпция, разбира се е изтеглена последователно в законодателството, включително и що се отнася до устройството и предмета на дейност на съдебната власт.Вторият фактор се отнася до това, че в българската конституция не е предвиден текст, отнасящ се до престъпленията срещу мира и човечеството. Става дума за текст, който да изведе тези престъпления, извън демократичното правило, че никой у нас не може да съден за действие или бездействие, което не е било обявено от закона за престъпление към момента на извършването му. Последиците от този “пропуск” видяхме наскоро, когато стана актуален въпросът за давността по отношение на престъпленията, извършени по време на така наречения възродителен процес. В исторически план, обаче, тази празнина в Основния закон има още едно, също така конкретно измерение — българските магистрати не получиха възможността, подобно на своите колеги от Полша, например, да реабилитират третата власт и нейния морален авторитет като въздадат възмездие за престъпленията, извършени по време на комунистическия режим.Третият фактор се отнася до устройството на самата съдебна власт и съответно на съдебната система. Предварително подчинена, съгласно чл. 1, през 1991 год. тя бе конструирана по един налудничав модел, взаимстван от един от проектите за конституция на Отечествения фронт през 1946 год. Модел, който би могъл да хрумне само в главата на Георги Михайлович Димитров. /Гошо Тарабата, както би казал моя добър приятел Николай Колев — Босия./ Налудничавото е най-вече в опитът да бъде изградена система, в която съжителстват безметежно следователят, обвинението и онзи който правораздава — съдията.
Както знаете дебат по първите два проблема за съжаление у нас изобщо липсва. По отношение на структурната реформа на съдебната власт, политическият натиск идва най-вече от нашите партньори в ЕС, а експертните препоръки и оценки от неправителствени организации и специализирани институти от типа на Венецианската комисия.
Достатъчно е човек да прегледа публикуваните в сайта на парламента становища на български неправителствени организации и държавни органи у нас, за да се убеди човек, колко далеч са те от истината. Вопиюща некомпетентност или страх, питам се сега ? И отговорът ми е по скоро второто.
Сигурно знаете, че партията, с чийто мандат се управлява страната е силно затруднена по отношение на този тип реформа. Най-вече от решението на Конституционния съд от преди няколко години, а именно, че промените в устройството на съдебната власт на практика са промени в държавното устройство, които съгласно чл. 158, т. 4 са от компетенциите единствено на Великото народно събрание. Затруднени са и нейните коалиционни партньори, макар че ако си спомняте народните представители на ДПС, включително Ахмед Доган, до един напуснаха ВНС и не подписаха Конституцията. Затруднена е и опозицията, макар че през пролетта на 1991 година тъкмо синята коалиция отказа да поеме сподели политическата отговорност за силовите действия на червеното мнозинство. Затруднени сме най-накрая ние всички, гражданите, обществото. Също, както сме затруднени, например от това, че част данъците ни още вървят за погасяване на външния дълг от времето на комунистическия режим. Както са затруднени днес пенсионерите вследствие на прахосаните им пари в бившето Държавно обществено осигуряване. И пр. и пр.
На фона на това всеобщо затруднение и трудно разбираема толерантност, формираният още през 2003 год. парламентарен отряд за бързо реагиране /авторите на бъркотията от 1991 год. Янаки Стоилов и Любен Корнезов, председателят на ПГ на левицата Михаил Миков, вездесъщия Младен Червеняков, консултантът Гиньо Ганев и президентският съветник Евгени Танчев в ролята на диригент в сянка / прави дори и невъзможното * за да заобиколи основния въпрос. А именно: в чии ръце е съдбата на българския съдия ? Т.е. дали неговата независимост, неговото отсъждане по съвест, неговата зависимост единствено от закона и неговата кариера в крайна сметка са гарантирани от компетентна и независима институция. У нас тя се нарича Висш съдебен съвет.
Но за това — в следващата част.——————————————————..
* В конституциите на почти всички европейски демокрации обикновено е използвано понятието п р а в о в а
д ъ р ж а в а или р е п у б л и к а в комбинация с ред определения — социална, демократическа, независима. Изключение прави Гърция, която се самоопределя като парламентарна република.