Дописки, приписки, разкази за хора, случки и събития

По Коледа преди 17 години

Честито Рождество Христово ! Мир и любов в домовете ви! Същото желая и на себе си. Мир /смирение/, за да проумея преходността на нещата. Любов, за да не гасне надеждата в изначалния промисъл и онова, което ни прави вечни.
Понякога не е трудно да си в хармония в себе си. Искам да кажа, че понякога направо я живееш и дишаш. Така беше навръх Рождество 1989-та. Още от Бъдни вечер хората се трупаха в пространството пред паметника на Незнайния войн и около храма “Св. Александър Невски”. Бяха започналите Коледните бдения. Помните ли ги ? Радост и благочестие светеха в очите на хората на този ден. И непреклонна нежност. Такава, каквато беше и на 14 декември вечерта. Ето, че вече започнах от там, където свърших преди десетина дни, т.е.за това как се повтори историята с 14 декември.

Месец и половина след 10 ноември и цели десет дни /много време с оглед на динамиката на събитията по онова време/ след учредяването на СДС, опозицията буквално бе затънала в спорове и бездействие. Авторите на декларацията за 14 декември на практика бяха изолирани, а след кратък спор предложението за избори през март 1990 год. бе отхвърлено и въпросът престана да бъде актуален. На всичкото отгоре, нямаше никакъв официален отговор на предложенията на независимите сдружения за провеждане на преговори с правителството. Това предложение бе разпространено под формата на декларация от БТА, ако не се лъжа в края на ноември. Исканията в нея бяха три — провеждане на преговори с правителството, предоставяне на сграда за независимите сдружения и разрешение за издаване на вестник. Броени дни след случилото се на 14-15 декември, радикалното крило и главно Независимият профсъюз “Подкрепа” решихме да вземем нещата в свои ръце. Първо Константин Тренчев прочете декларация на огнена декларация на "Подкрепа", с която призовахме софиянци на протести  и Коледни бдение навечерието и по време на самите празници- празници. След това избрахме Стачния комитет, насрочихме национална политическа стачка за 28 декември и обявихме исканията  -- оставка и ново правителство с независим премиер, разпускане на Народното събрание, колективна оставка на ЦК на БКП,  незабавно разпускане на партийните организация по месторабота. Малко по-късно позабравена, но тогава много симптоматична декларация на “Подкрепа”, с която бяха поискани оставките от всички държавни постове на членовете на Политбюро и разпускане на Българската комунистическа партия. За наша изненада, “Работническо дело” публикува пълния текст на декларацията. Разбира се, гарниран с унищожителен коментар на първа страница. Междувременно Междувременно новоизбраяният Национален стачен комитет, чийто председател имах обяви стачна готовност и заработи на пълни обороти в апартамент на ул. “Бузлуджа”, предоставен ни от д-р Димитър Иванов.
Част от плана бяха и Коледните бдения, които заявихме в общината. Часове след оповестяването на бденията софиянци започнаха да прииждат. Спомням си, че беше адски студ, но и това не беше проблем. Стотици софиянци, живеещи в района, бяха предоставили домовете за сън и почивка на хората от по-далечните квартали. Други разнасяха сред множеството чайници, мъкнеха от домовете си и раздаваха шалове, шапки и ръкавици. На импровизираната естрада до паметника на Незнайния войн се редуваха оратори и музиканти, четяха се декларации, вицове, стихове и какво ли още не. Върху една от тонколоните се мъдреше телевизор “Юност”, край който постоянно се трупаха хора. И всичко това денонощно.

Междувременно, на оповестените от Стачния комитет телефони в апартамента на улица “Бузлуджа” звъняха ентусиасти от цялата страна. Доброволци записваха в ученически тетрадки имена, адреси и телефони на предприятия, училища, поликлиники, новоосновани организации на “Подкрепа” и на СДС по страната. На 27-ти декември, ако не ме лъже паметта ,сложихме сини ленти на ръкавите. Сложихме ги пред очите на милиони зрители в предаване на тогавашната държавна телевизия.
Но в дните преди да го сложим на  “Бузлуджа” бе стълпотворение от лидери на СДС.  Всички те с едно единствено желание -- да не създаваме напрежение в страната. " Вие, какво, въстание ли вдигате !?" -- още чувам гръмовния глас на Георги Спасов, бог да го прости.  Както и подмятането на Дертлиев, внезапно загубил благия си образ: 
„Къде сте тръгнали бе, момчета! Накъдето сте тръгнали, аз от там идвам." Най-сеттне и гласът на отчаяние и изпаднал в паника председател на СДС -- ама не можели ли да стачката да се проведе само в София.На изпроводяк помня бай Димитър Баталов за всеки случай ни връчи официална декларация срещу стачката от страна земеделците и репресираните в СДС.  С две думи, бяхме непреклонни и гостите си тръгваха посърнали.
​Ние, обаче останахме непреклонно нежни и гостите обикновено си тръгваха посърнали.

На 27 декември, броени часове преди началото на ефективните стачни действия, прекъснахме заседание на Стачния комитет, за да се отзовем на поканата за извънреден координационен съвет на СДС в Института по социология. Там ни чакаха приятни във всяко отношение новини. Лично другарите Петър Младенов и Добри Джуров бяха уверили Петър Берон, че преговори ще има. Вестник и сграда — също. Насреща другарите имаха само две желания. Само две.
Първото бе една "незначителна", даже направо редакционна поправка в третата точка от искането на СДС за вестник, сграда и преговори с правителството. Т.е. наместо правителство да изпишем понятието "официалните власти".  И тъй като последва недоумение от наша страна,  вътрешните ни другари поясниха своевременно --, външните висопоставени другари от Политбюро, няма да могат да участват в диалога. По причина, че някои от тях (например Ал. Лилов) не са членове на правителството.

В онези дни нямахме кой знае какъв опит, но виж да сме били пълни глупаци – не помня такова нещо. На мен специално ми бе напълно достатъчна интуицията, за ми присветне, че тук има нещо нередно. И, естествено скочих като опарен. Не само скочих, но се запънах здраво. И започна тежък спор, в който останалите изчакваха, за да чуят аргументите и на двете страни. Седнал до мен Тренчев мълчеше. В знак на съгласие, както си мислех тогава. Сюблимният момент настъпи, когато с подхода на вещ апаратчик, Петко Сименов, вперил поглед към нас двамата, зададе следния натоварен с много подтекст въпрос: А кой все пак е председател на НФТ „Подкрепа”, Даракчиев или Тренчев?”  Тогава докторът проговори. На другия си език. На този, с който днес благо-благо обяснява, че всъщност винаги си е бил социалдемократ по душа
И това беше краят. Бяхме двамата с Коцето, но гласът в Координационен съвет бе един. И му принадлежеше по право. Малко по-късно той вдигна ръка, каза кратко, че „Подкрепа” е „за” промяната във формулировката. И нещата приключиха.
Сетне ни бе съобщено второто желание да другарите -- да прекратим бденията и да отменим стачката, тъй като въпросът преговорите вече е решен.  Завърза се лют спор. Нещо от рода на да вярваме ли на Политбюро и на думата на другаря Джуров или не.  Тук, обаче нещата бяха по-различни. Имах железен аргумент - такова решение може да вземе само и единствено Стачния комитет на "Подкрепа".  От немай-къде моят приятел от Стара Загора мълчание. Дето се вика от уважение към демократичната процедура. Тръгнахме си с него и по пътя до апартамента на “Бузлуджа”  вече мълчахе и двамата. На заседанието на Стачния комитет изразихме различни позиции. Гласуването бе драматично. Първият път предложението на СДС за отмяна на стачката бе отхвърлено с 8 на 6 глака.  Тренчев почервеня, зачезна някъде и по стаите, но след малко се появи с аргумента, че процедурата е опорочена и решението трябва да се прегласува. Да не влизам, обаче в подробности -- последва новото гласуване и резултатът се обърна -- 8 на 6 в полза на онези, които смятаха, че на другарите трябва да се повярва. след второ гласуване, проведено по настояване на Тренчев, предложението на ръководството на СДС бе прието. Един глас не достигна. Гласът, който обърна резултатът бе на Любо Пъпката. Човекът, с който малко преди това Тренчев се бе усамотил в съседната стая.
Но денят не бе свършил. И омерзението -също. Стачният комитет гласува да оповестя решението в качеството си на негов председател.
И така отново с лента на ръкава се появих отново в ефира /заедно с Любомир Павлов/. Съобщих за п р е д с р о ч н а т а п о б е д а, прочетох решението на Стачния комитет и свалих синята лента от ръкава. Същата вечер площадът пред храма опустя. Последен, и май разплакан, остана да вдига такъмите по и около естрадата комендантът на бденията Дончо Иванов. Прибрах се в квартирата, естествено замислен. Дали пък в някои случаите мнозинството не е много по-жестоко от познатото ми преди пълно единодушие. Днес вече знам. Не може да има мнозинство в кошарата, когато вълкът вече е вътре.

А най-новата ни история продължи. Още на другия ден. Една спокойна и омиротворена София научи за поредния пленум Партията, за нейния предстоящ конгрес, на който ще се приема нова програма и ново име и пр. подробности. Също така те научаха за това, Политбюро е решило да разговаря на кръгла маса учтиво с всички обществено-политически организации в страната (по подразбиране и новоучредения СДС). На следсващия ден, пък нова приятна изнедана -- ДС (Държавният съвет )подарява обратно имената на българските турци. Разбира се само на тези, които бъдат така добри да подадат индивидуално молба в съда, да платят съответните такси и да проявят търпение за да изчакат неговото решение. Ден по-късно изникна Комитетът за защита на националните интереси, един от чиито учредители днес е държавният глава Георги Първанов. Малко след Нова година на фона на смълчаната опозиция започна контраатаката — вълна от митинги на платените патриоти от цялата страна. И задуха попътен вятър за кораба на БКП. Както го харесват моряците — нито много силен, нито пък много лек. Достатъчен, обаче, да го докарат до конгрес, до новото име и до новия курс към демократически социализъм. А преговори с правителството, както заяви опозицията в своята декларация, така и не състояха.
Наместо тях -- Кръгла маса. Барабар с мюфтията, патриарха, с ОФ, с ДКМС, с комунистическите профсъюзи, с другарките от женския съюз на Масларова, с кооперативните съюзи, с научно-техническите съюзи и пр. и пр.
А защо ? Това е вече друга история.