Президентът и Конституцията – три хипотези

Хипотеза първа. Президентът на регионите

От четвърт век насам правото на българския президент да предлага промени в Конституцията прашясва в килера, както спокойно можем да нейната глава девета. На това право и на процедурата за промени в Основния закон са посветени само три члена, а в останалите 8 се шири добре познатата ни вехтория – Велико народно събрание. Нещо като москвич – не, а като локомобил от по-миналия век. Макар да е напълно непотребно и да няма никаква стойност, то е един вид ипотека, чрез която мафията може да държи непроменени най-важните условия по договора. Онзи същият договор, по който тя периодично получава от населението крупни безлихвени кредити под формата на бюлетини. Обект на по-нататъшното ни изследване ще бъде не правото на президента да поиска москвича най-сетне да бъде изкаран от килера и да бъде отнесен на бунището на историята. Ще се спрем по скоро и по-обстойно на възможността държавният глава да задейства предложения за промени в Конституция, които са изцяло в правомощиятана обикновеното народно събрание.

Едно необходимо предварително допускане

За целта първо да си представим, че имаме избран държавен глава, който е почтен, компетентен, убеден в това, че мястото на България е в ЕС и НАТО, има визия за бъдещето на страната и притежава кураж да я защити с действия. Освен това нека допуснем също, че той достатъчно прозорлив и е наясно още от първия ден, че тъкмо, заради ценностите, в които е убеден неизбежно ще се кофронтира със статуквото. * По тази причина, наместо да чака под прозорците си да се извървят комунисти, воленисти, популисти и русофили, той е напълно готов сам да предизвика статуквото. Ако допуснем, че са налице всички тези обстоятелства, има вероятност четвъртвековната българска драма най-сетне да тръгне към развръзка. И да я докараме до действието в драмата, в което пушката, окачена на стената най-сетне да гръмне. Но нека проверим всичко това с нашата

Хипотеза първа

Минала е година, откакто президентът е встъпил в длъжност и той придобил необходимото самочувствие и умения. Екипът му е назначен и сработен. Той самият е наясно с политическата и икономическата ситуация, има поглед върху действията на правителството, а така също и върху съотношението на силите на парламента. И ето, че един хубав ден държавния глава изрича на глас добре познатото: "Така повече не може". И съответно стига до заключението на един свой предходник, което гласи следното: „....... ­­­­­Държавата към момента е свръхцентрализирана. България е останала последна такава държава в Европа, в която 15 министерства и 15 министри имат огромен концентриран ресурс. Най-важното е, че липсва второ ниво на управление, което е принцип и признак за недемократичност в страната. Дванадесет години е отлагана тази реформа. Според посланиците на Европа в България и според Европейската комисия тази реформа е по-важна и от магистралите." (Росен Плевнелиев, министър на регионалното развитие и благоустройството, пред „Неделя 150“, 24 януари 2010 г.)
Скоро след това неговият екип е готов с двете странички. На едната е краткия законопроект за изменение и допълнение на Конституцията. В нея се предлага промяна в чл. 142, в който да бъде записано, че освен административно-териториална единица, областта е място, в което се осъществява и регионалното самоуправление. И още – че гражданите участват в управлението на областта чрез избраните от тях представители на областното самоуправление. На другата страничка са мотивите. Те са от ясни по-ясни. В нея са цитирани, както мониторинговите доклади на Съвета на Европа за състоянието на местната и регионалната демокрация, както безбройните програми за децентрализация на сума ти бълагрски правителства, практиките в ЕС и дори традициите в Следосвобожденска България. По-нататък екипът му отнася законопроектът в Народното събрание и същата вечер президентът на Република България използва правото си на изявление пред своите съграждани. В него той кротко и внимателно обяснява, че не можем повече да оставяме „правителството да прави сичкото“ (по един известен израз на Константин Стоилов в Учредителното събрание от 1879), че не може повече периферията на България да опустява, докато столицата цъфти, че една силно централизирана държава е рай за корупцията и че в крайна сметка е дошло време да върнем властта на гражданите. Като за начало – по места. По-конкретно за коварния план на президента Мафията, разбира се никак не е доволна от предложението за демонтаж на един от важните механизми на премиерската република. Децентрализация и областно самоуправление ще рече огромно прехвърляна на власт, правомощия и пари от центъра към общините и регионите. Казано съвсем конкретно това значи, например:
-- Министърът на земеделието и горите да сe прости с повече от половината от горския фонд плюс милиони декари селскостопанска земя;
-- Министърът на здравеопазването да няма възможност да полага трогателни грижи за регионалните обществени болници;
-- Държавната агенция „Пътна инфраструктура“ да остане само с около 2-3 хил. км магистрали и първокласни пътища – магистралите, а с останалите 23-24 000 да отидат разпореждане на регионалните власти и на общините;
-- Министерството на образованието да се лиши от няколкостотин професионални училища с регионално значение, да бъдат поставени под съмнение му компетенциите му да управлява пряко образователния процес и качеството му на работодател на хиляди директори на училища в страната;
-- Министерството на културата да продължи да обгрижва само с музеите и паметниците с национално значение, а директорите на театрите да спрат да се молят на министъра като на Господ; -- Депутатите да свият обема на своето творчество, в което описват в нормативи, категории и зони, всичко онова, което е специфично за един регион на страната, но не е приложимо в друг;
-- 50-хилядното МВР да загуби своя монопол върху опазването на обществения ред и съответно да изтърве от ръцете си дистанционното, с което определя къде и колко полицаи ще застанат по четири краища, за да пазят селца и паланки от набези на крадци;
-- Министърът на финансите да се изправи очи в очи с най-страшното – бюджетната реформа. С неизбежните последици – преотстъпване на данъци и съответно стъпване на правилото, че предаваш ли правомощия надолу, щеш не щеш ще сдаваш и финансов ресурс.
Най-накрая ще се наложи целокупното правителство и всички министри да режат живо месо от централната администрация. Щото, ако си сдал вече горите на местните и на тези в региона, все някой ще пита – ти като нямаш вече гора, защо държиш хиляди надзиратели с луксозни джипове ? Да не говорим пък, че във всеобщата суматохата е напълно възможно да попадне камък и в блатото с крокодили. Така че от там да се разхвърчат кал и тиня, заради размествания или пък редуциране на броя на окръжните съдилища, например.

За възможните два сценария, за жартиерите и за дискретния чар на статуквото в сутрешните блокове

Конституцията е категорична – внесъл ли е президентът законопроекта, той трябва да бъде разгледан от депутатите в срок не по-рано от един и не по-късно от 3 месеца.
От тук нататък има три сценария: 1) в пленарната зала да бъдат събрани необходимите 180 гласа и да се тръгне към следващото гласуване 2) за законопроекта да гласуват малко от 160 гласа и статуквото да покаже на президента кой командва парада 3) предложението да събере 2/3, т.е. 160 гласа, при което да се влезе в другата процедура – ново гласуване в срок от най-рано два, но не по-късно от пет месеца.
Вие какво мислите – кое от трите ще се случи ?
Ако сте заложили на втория вариант, значите грешите. И съответно подценявате статуквото. Най-вече една способност на политическата класа, усъвършенствана през годините на прехода – вечер да туря жартиерите и да проституира по кьошетата, а сутрин – в опрятен и делови ред да разяснява българското и международното положение. Ето защо, макар че този законопроект, както се казва дърпа черджето изпод краката на мафията, тя няма да тръгне с рогата напред. Справка – сагата около конституционната реформа в съдебната власт и последващите развитие около Закона за съдебната власт.
По-вероятно е да ни заговорят благо от сутрешните блокове и да кажат, че идеята на президента е добра. И веднага след това да ни да ни обяснят, че все пак има редица проблеми. Примерно, че:
-- местните все още нямат достатъчен капацитет и кадри, за да изпълняват правомощията, предвидени в предложението на президента; -- ще възникне опасност от сепаратистки тенденции, примерно в по Кърджалийско и Родопите (аргумент още от далечната 1991 г.)
-- ще увеличим ненужно броя на чиновниците;
-- щe съсипем добре смазаната машина на администрацията;
-- ще закъсаме с усвояването на еврофондовете;
-- ще товарим периодично бюджета с разходи за още едни избори – тези за регионални съветници;
-- ще отворим нови възможности за местните политически кооперативи и кметовете- феодали да крадат безнаказано и да дерибействат. И прочие, и прочие….
И все пак. Доколкото президентът вече е пуснал духа от бутилката, дебатът ще тръгне. И съответно ще се намерят достатъчно хора, измежду дори специалисти и кметове, което ще излязат публично с обратните аргументи. Примерно с това, че у нас има 51 висши учебни заведения и в провинцията яйце да хвърлиш ще падне я на главата на бакалавър, я на магистър, я на доктор, макар и в по-редки случаи. Други пък ще кажат, че тъкмо, заради сегашния модел кметовете крадат и дерибействат и се наслаждават на това, че властта е чак в София, а не съвсем наблизо – в областния център. Трети пък ще посочат така нареченото преразпределение през бюджета, т.е. наместо общините да си вземат полагаемото посредство местните данъци, то отива директно в София, където във висша степен справедливо проценят колко им трябва, примерно на Неделино, Алфатар или Две могили. След туй – трансфер под формата субсидия – и обратно там, откъдето е дошло. Не изключено по паланки и градчето да припламне все още сухия барут на локалния патриотизъм и по кръчмите да вземат да удрят по масите – не стига, че да крадат, не стига, че нямаме работа, не стига, че пътищата ни са разбити, ами не искат да ни оставят сами да си решим проблемите.

Един възможен финал, при който ако не друго, то поне президентът ще може да каже, че вече е забил ръждясалия ятаган в снагата на султана

С една дума – влезе ли се в този дебат, връщане вече няма да има. Не за друго, а защото в този момент в тази държава няма нищо по страшно за мафията от дебата, тази бавнодействаща, но смъртоносна за нея отрова. Ето защо тя ще се постарае да вземе нещата в свои ръце и да направлява процеса. Така, както направи и със съдебната реформа. И дето се вика, ако нещо в суматоха недогледа, ще си го навакса после през законите, които са ръцете на мнозинството – било то Изборния кодекс, било данъчните и бюджетните закони или пък нормативните актове, които регламентират местното и регионалното самоуправление.
Но тъй като още в самото начало заложихме на президент, които притежава и прозорливост и кураж, най-вероятно тъкмо в този момент, той отново няма да чака да викат под прозорците му „предател“, а ще си каже: така повече не може. И съответно ще внесе нови две странички в Народното събрание --- законопроект за изменение на Основния закон и мотиви към него. На първата ще пише що е то о р г а н и ч е с к и  закон и какви са процедурите са неговото гласуване. На втората ще бъдат описани практиките в редица западно и източноевропейски демокрации, където отдавна са наясно, че стане ли дума за най-важните права на човека и гражданина, те не бива да бъдат оставяни в мнозинството в парламента. Чието и да е то.
Същия ден президентът отново ще се възползва от правото си на изявление, за да обясни своята нова инициатива. Вследствие на това вечерта по селските кръчми, мнозина ще се плеснат по челото: верно бе, като как така Изборният закон и Законът за виното ще се гласуват по една съща процедура и с едно и също мнозинство – обикновено, та най-обикновено !

Тук, обаче навлизаме в хипотеза втора, която ще оставя за следващия пост.

---------------------------
* Съвсем точно твърдение на Иван Бедров в неговия коментар  „Три въпроса, г-н Трайков“