Срам наш, насущний

Вчера бе убит млад бежанец пресякъл незаконно границата ни. Невъоръжен. Вероятно влязъл в страната заедно с група бежанци, за да търси по-добър живот у нас  друга страна от ЕС. Изпитах дълбок срам, заради истерията и масовото одобрение на действията на граничните полицаи, която се развихри в медиите и социалните мрежи. И заради това, че мнозина провидяха в убийството национален героизъм, проявен от полицая Вълкан Хамбарлиев.

Но това, че ме е срам, не ме прави по-малко българин от вас, уважаеми мои сънародници.
Срамът понякога е сложно чувство. Той е неизменна част от същността ни на човеците и от чувството за принадлежност към към определена народност, култура и националност. Не вярвате ли ? Отворете едно известно есе на големия европейски писател Томас Ман „Германия и германците“ и четете. Само един германец, дълбоко осъзнал величието на германския дух, култура и и послание към света, може да изпита такъв дълбок срам от кафявата чума, поразила собствения му народ и донесла и предизвикала една от най-големите трагедии на 20-ти век.
Ето защо аз съм потресен от патриотарския възторг на моите сънародници, докато в някоя морга на юг, или пък тук, в София, изстива трупът на чужденеца, докато чакаме задължителните в такъв случаи процедури и издирването на неговите близки и роднини в една не чак толкова далечна нам страна. Казвам не толкова далечна, защото тъкмо в Афганистан в момента изпълняват своя дълг 110 български военнослужещи, част от мисията на НАТО „Решителна подкрепа“. – и към Родината и към свободния свят около стотина българи, част от миротворческите контигенти.

Потресен съм, защото патриотизмът не е безметежно и възторжено чувство, не е просто гордост, заради това, че в жилите ни тече кръв, която ни сродява със знайни и незнайни герои на една от най-старите държави и култури в Европа. Не е гордост за това, че сме независима и суверенна държава. Тя е гордост заради посоката, която сме поели. Гордост, заради това, че днес на това парчe земя индивида, човешките права и законът стоят над всичко. Дори и над суверенитета. Не вярвате ли? Отворете Закона за националната сигурност на Република Литва и ще видите, че в градацията на целите на държавата и това, че защитата на правата на гражданите предхожда защитата на суверенитета . За какво му е на един народ суверенитет, за какво са му граници,  ако всичко това е само предтекст за бъдат обсебени от правата на гражданите и да бъде прилагано не правото, а законът на силните на деня ?
Признавам, че този необуздан възторг и патриотарство развихрило се след убийството на границата ме плашат. Страхувам се.  И то повече, отколкото съм се страхувал преди повече от четвърт век, когато всичко бе откровено и ясно и безмилостната тоталитарна машина мачкаше наред. Защото сега става дума за доброволно безумие, за колективен порив към... дъното, за избиването на дълбок комплекс от нашенската действителност, бедност и неспособност да си решим проблемите.

Това вече съм го виждал. Да кажем през януари на далечната 1990 г., когато подбудена от комунистическата партия, сред иначе кротъкия и и минаващ за толерантен български народ изведнъж избликна неистова омраза към нашите съграждани от турски произход. Страшно е да почувстваш самотен. Дори и сред съмишленици от тогавашната разколебана политическа опозиция, дори и приятелите от „Подкрепа“. Няма нищо по-доброволно и по-страшно от инстинкта за самосъхрание. Но не този инстинкт, които ти диктува, че трябва да се вземаш в ръце и да опазиш себе си, своите близки и дори своите съграждани. А онзи, другият, който е насочен към чуждите. И, който ти сочи, че твоят път напред и твоето оцеляване е пряко свързано с отричането на чуждият. Независимо дали той е твой съсед, твои съгражданин или пък живее през девет земи в десета.

За мен постъпката на Вълкан Хамбарлиев не е героизъм. Не казвам, че е злодеяние, защото убийството може по непредпазливост или в някаква степен да е било продиктувано от стрес и липса на психическа устойчивост. Но несъмнено това е убийство на мирен, невъоръжен чужденец. Първото в Европа, откакто започна бежанската криза. Каквито и да си били обстоятелствата и мотивите за стрелбата от страна нашия граничен полицаи, той трябва да понесе своята отговорност. И това трябваше да го чуем ясно от българските политици и държавници. Уви! Не се случи.

Президентът Плевнелиев намери за по-разумно да изрази съжаление, заради инцидентът и да обвърже случая с колективаната способност на българската полиция да защити границите ни. Вместо да назове нещата нещата в прав текст и да да определи случилото  като недопустимо, той предпочете витиевата реч. А изричното осъждане на деянието щеше да посочи изключението. Изключението, което само може да потвърди правилата, закоността и хуманосттта, с която страната ни се отнася към всички онези, които по една или друга причина търсят от страната ни убежище, статут на бежанец, хуманитарен статут, временна закрила или просто по-добър живот. Той беше задължен да го направи, заради изреченото от нашите възрожденци и записано в Търновската конституция : „....Всекой робъ отъ какъвто полъ, вера и народность да бъде, свободенъ става, щомъ стъпи на Българска территория.“

Министърът на вътрешните работи Румяна Бъчварова подкрепи безусловно действията на подчинената и полиция преди още да е приключило разследването и наблягайки върху това, че става дума за незаконно преминаване на българската граница.
Народният представител Валери Симеонов, съпредседател на политическия съюз, който е част от управляващото мнозиннство, пък призова цинично и без никакви уговорки българската полиция край границата да „стреля на месо“ срещу бежанци и мигранти.
Друг високопоставен партиец – Румен Петков, пак от партия, която е част от управляващото мнозинство провидя в действията на полицаите опит да бъде спряна добре организирана от подготвени от добре подготвени и физически здрави младежи, която едва ли не е нахлула през границата.

Да, незаконнното преминаване на българските граници е нарушение. В някои случаи дори престъпление. Независимо дали става дума за тяхното пресичане навън или навътре, независимо от това дали става дума за български гражданин или чужденец. В най-тежките случаи за това се полагат от 3 до 15 години, когато целта е пренасяне на висорискови наркотични вещества, от 2 до 8 при пренасяне на фалшиви парични знаци, до 6 години за изнасяне на недекларирани скъпоценности и парични средства, от 3 до 12 за каналджийство,. Съгласно чл. 279 от НК „Който влезе или излезе през границата на страната без разрешение на надлежните органи на властта .... се наказва с лишаване от свобода до пет години и с глоба от сто до триста лева. Което и от тези престъпления да е извършил младият чужденец, дори да беше най-тежкото от тях, той щеше да прекара десетина години в български затвор, но нямаше да загуби най-ценното – живота си. (Да не говорим за това, че търсещите убежище в страната ни не подлежат на наказателна отговорност. ).Но пък ние добре знаем, че единственото, което е направил чужденецът е, че е преминал през границата незаконно.. Може би от страх да не бъде върнат, да не му бъдат взети пръстови отпечатъци, да не бъде възпрепястван по пътя му към обетованата земя – Европа. Нещо, което вече вършат десетки хиляди бежанци и мигранти в Гърция, Италия и на други места в Европа. И, разбира се, никой не ги вкарва в затвора. Не само бежанците, но дори и мигрантите.

Бежанската криза в Европа е наистина голямо бедствие. Разбира се, че България, най-бедната държава в ЕС, е на топа на устата, поради географското си разположение. Но нима това отменя задълженията, които сме поели с международните конвенции, които сме ратифицирали и правилата, които сме доуредели в нашето законодателство ? Нима няма начин да пазим границите, си да участваме и да търсим решение заедно с другите страни от ЕС, спазвайки принципите и хуманността, заложено в международното право ? Без да убиваме или пък да малтретираме бежанци и мигранти ?

Накрая ще кажа, че срамът, който изпитвам е два пъти голям, когато става дума за хора, които са мои съмишленици. Хора, които изповядват ценностите на десницата. Хора, които също като мен съзнават, че Европа се ислямизира, че безконтролната миграция и неспособността на заселниците да се интегрират заплашва да подрони вековните ценности, около които се е градила цивилизацията. И тук на континента, и в Северна Америка.

В случая, обаче става дума за два много различни дебата.

Опасността за Европа идва не от бежанците и мюсюлманите. Тя идва от самите нас, от избуяващия все по-силно „етноцентричен сепаратизъм“, както Артър Шлезинджър определя поведението на мултикултуралистите –либерали и левичари. От хора, които фриволно отместват секуларизацията от нейните правни и традиционни рамки и търсят брод не къде да е, а направо през фундамента -- ценностите, на които се крепи цивилизацията ни. Онези исконни християнска ценности, без чията спойка епохалните открития на Просвещението, на философията на човешките права, на договорното право ще бъдат бавно и безвъзвратно умъртвени. При това хуманно, под наркозата на мултикултурализма.

Що се отнася до хуманизма, обаче дебат не може да има. Издигайки човешкия живот като върховна ценност и прогласявайки естествените права като неотменими нито великите английски мислите от 17 век, нито пък следовниците им отвъд океана не са указали – за чий живот става дума, не са направили, каквато и да уговорка. Те са имали предвид ЧОВЕКА като такъв. Без разлика на раса, народност или цвят на кожата. И тъкмо в това е техният огромен принос към човечеството.

Смесването на двата дебата може да се превърне в катастрофа. И човешка, и политическа и ценностна. А у нас това вече е факт. Социалните мрежи ясно показаха как на една линия, зад барикадата, залегнаха заедно и левичари ,и консерватори, и крайно десни. Плюс някой и друг агент на ДС за цвят. Има ли нужда да споменавам имена ? Срам нащ насущний! Това мога да кажа. Това ни трябва. С хляба все някак си ще се оправим.