Как да се отнасяме с Русия

или защо русите наистина разбират (само) от сила

Тези дни моят приятел, преводачът Огнян Дъскарев, писа на стената си във Фейсбук за политическата коректност. По-конкретно за твърде актуалната напоследък разделителна линия, прокарвана от западни политици и публицисти що се отнася до Путин и до руския народ.
Мисля, че той напълно прав. Погрешно е да разсъждаме за Путин, за неговото обкръжение и авторитарното му управление, без да си даваме сметка за това, че огромната част от руснаците го подкрепят. И него, и този тип управление. При това твърде категорично (81 процента по данни от 30.12.2014 г.).

Впрочем това не бива да ни учудва. Но и не би трябвало да ни води към крайни изводи. Просто отвреме-навреме се случва народите на континента (а и не само на него )да ги обхваща масово безумие. Справка: Германия по времето на Хитлер и национал-социализма.

При всички случаи трябва да гледаме на това безумие трезво. Също като роденият в Германия, но прокуден от Родината си немски евреин Томас Ман. Ако не вярвате отворете неговото прословуто есе „Германия и германците“ *. Само германец, и то велик германец, може да толкова хладнокръвно да потърси корените и културните първопричини, довели собствения му народ до унизителното състояние да се прекланя пред силата и да загърби свободния дух. Само германец, и то велик германец, може да съчетае това хладнокръвие и дълбочина на анализа със собствената си болка и с надеждата, че има и друго бъдеще за неговата Родина.
Е, днес това бъдеще е факт.

Ако става дума за Русия и за особеностите на руската душа, на руската традиция и култура, и на противоречивостта заложена в тях, най-доброто обяснение, за което се сещам сега се съдържа в главата „Великия инквизитор“ ** в романа „Братя Карамазови“ на великия русин Фьодор Михайлович Достоевски. Ужасяващият извод, който можем да направим в нея (не само за Русия, но най-вече за нея) е безумния опит да бъде съчетан светлия идеал на народа-богоносец за Царството небесно с убедеността, че тук на земята, в името на целесъобразността имаме право на свой ред, различен от този идеал. Ред, в който изборът на човека трябва да бъде ограничен и волята му да бъде стъпкана. Защото едно е Царството небесно, съвсем друго пък земното царство. Тази своеобразна раздяла между ценности и практика, между народ и вяра и в крайна сметка между народ и власт е факт в ограмната страна на изток от нас.
Впрочем сещам се и за епистоларната книга на един французин Астолф дьо Кюстин „Русия и русите“ (издадена в средата 19 век). Неговите писма са поглед отвън и тъкмо заради това са проникновен анализ на руската душа, на руския бит и традиция, на руския характер, на руското управление. В своя есенциален вид разсъжденията на автора се съдържат в една констатация, направена в главата „Писмо седмо“: "Русия е страна, където се творят най-велики дела в името на най-жалките резултатите." Такъв резултат, например можем да наречем величавите усилия на народите от бившия СССР, спомогнали за освобождение на човечеството от кафявата чума и по-сетнешното им завръщане  към един подтиснически е нечовешки режим – тоталитарния комунизъм.
Същото би могло да се каже за руския порив и загърбването на комунистическия режим в края на 80-те и началото на 90-те, чийто краен резултат за съжаление е днешна Русия на Путин.
Разликата между временното безумие на германския народ и това на руския е, че първото продължи малко повече от десетилетие, докато второто се измерва с цяло столетие.
Как тогава да се отнасяме към това, която днес се случва в Русия ? И към нейните опити да прекрои международния ред, възстановявайки някогашното raison d'etat.
Мисля, че в това отношение трябва да следваме три прости правила.
 

Първото е, че не бива да мразим руснаците.

Тук е мястото да спомена едно прословуто есе на Елинор Рузвелт „Трябва ли да мразим, за да се бием“ ***,  прочетено по една от радиостанциите в САЩ в навечерието на десанта в Нормандия през юни 1944. Нейният съвет към американските момчета, които отиват да се бият срещу своите германски връстници е, че не бива да бъдат водени от омразата, защото ще заприличат на тях. Т.е. те трябва да бъдат водени единствено от омраза към системата, която превръща тези техни връстници в роботи, в хора без собствена воля и в крайна сметка в машини за убиване.
Колко ли повече този величав и изстрадан съвет, отправен във време във война е валиден днес, когато в мирно време трябва да определим своето отношение към Русия и русите !
 

Европейските ценности, в чиято основа е християнството, не заплашват самобитността, на който и да е народ и не го обезличават.
 

Дори една нехристиянска Япония, с вековни традиции и коренно различна култура тръгна по този път. При това без да загуби нищо от своята самобитност, култура и особен мироглед към човека и негова свят. С още по-голяма сила това се отнася до християнска Русия.
 

Европа трябва да се изправи на крака и да бъде силна, включително и във военно отношение.
 

Парадоксално е, но само една Европа,  която е достатъчно силна във военно отношение и успява да сдържа имперските амбиция на Русия, може в най-голяма степен да повлияе на руските народи да направят своя мирен избор. Очевидно в техните очи свободата и икономическия просперитет на европейските народи не са достатъчно убедително предимство. Нещо повече, за тях ЕС и европейските демокрации изглеждат хлабави, противоречиви, бавни във вземането на решения и съответно в придвижването напред. Но Русия и русите трябва да разберат, че въпреки тази своя хлабавост и тромавост (от тяхна гледна точка) демокрацията не е беззащитна. Освен всичко друго, тя значи и сигурност. И съответно способност да бъде опазено, постигнатото от европейските народи, както и ценностите, по които живеят обществата в Европа и Северна Америка.
Казват, че руснаците разбират само от сила. На някои тази фраза може и да не звучи добре, но пък тя е вярна в една друга своя същност и трактовка. И тя е, че руснаците, понесли много жертви в касапниците през миналия век, наистина разбират от сила. И неизбежно я калкулират като важна съставна компонента, необходима за съхраняване на ценности, култура и визия за обществото. Каквото и да е то – демократични или пък недемократично.
Ако това е така, то нека им демонстрираме и това предимство на демокрацията. Може пък така да улесним техния избор.
И за наше, и за тяхно добро.