Дописки, приписки, разкази за хора, случки и събития

Каквото и да означава това


Поетът не беше много стар. Нито пък много млад. Седеше в любимото си кафене до Градската градина. Все още махмурлия от предната вечер. На представянето на първата му книга имаше десетина човека. Осем от тях бяха негови познати и приятели -- поети. Другите двама бяхя седемдесетгодишен художник с 40 години по-младата си любовница.
Поетът въздъхна тъжно. Навън дърветата цъфтяха. Жените - също. Но нито една не го поглеждаше, заради неугледния му вид --дребен, с лице на кълвач, рядка руса брадичка и криви крака, подчертани от тесните дънки.
Изведнъж я видя да влиза в кафето. С венец на главата (беше Връбница), с дълга разпусната коса и прекрасни сини очи. Не беше виждал по-красива жена в живота си. Тя преплува бавно няколкото метра до неговата маса, седна дори без да попита дали е свободно, поздрави го свойски.
Поетът онемя.
-- Аз съм твоята муза -- каза му тя и синьото на очите и изчисти всяка всяка тленна мисъл от главата му.
После жената си поръча амброзия, не се учуди на отрицателния отговор на сервитьорката и я смени с нектар.
-- Не e това, което си мислиш -- продължи тя. -- Аз наистина съм твоята муза. Ето, виж -- тя вдигна ръка и щракн с изящните пръсти на пианистка. -- А сега погледни наоколо -- подкани го тя.
Той се извърна и видя, че жената на съседната маса бе неподвижна и приведана с цигара в устата. Мъжът срещу нея също бе неподвижен с протегната запалка. Навън, през големия френски прозорец автомобилите по оживената улица бяха като заковани. Хората по тротоара бяха изваяни в цял ръст и и индивидуално и в най-невероятни групови композиции.
Поетът бе слисан. За момент притвори очи и си каза, че единствения възможен изход, единственото средство, за да не полудее е да повярва в тази вечна и неподвижна красота. И повярва.
Тогава той чу Музата да казва:
-- За последно живях в един португалски поет. Фернандо Песоа се казва. Чел си го, нали ?
-- Да, имам две негови книги --отвърна той и се зарадва, че все още може да говори.
-- Беше ми трудно с него. Той беше библиотекар, живееше сред книги и около него нищо не се случваше. Освен поезията му.
Поетът замълча. Така беше.
-- Сега живея в теб -- продължи тя и след кратка пауза добави: -- Но няма да е вечно. Време ти е да решиш -- или поезията или живота.
Поетът се замисли. За неизразимо кратко време видя целия си досегашен живот -- самотните нощи над белия лист, несподелените любови, споделените раздели, безпаричието, , безкрайните четения о градчета и паланки като снощното,  разпивките след това, непознатата местна начинаеща поетеса, до която се събуждаше в хотела,пустите плажове, женския смях, който все идваше някъде от далече в нощите с пълна луна...
-- Не мога да реша, не мога -- отвърна той съкрушен.
-- Добре -- каза музата и щракна отново с пръсти.
Светът оживя отново.
Той е изпрати с поглед, докато плуваше между масите обратно към изхода.
Година по-късно излезе втората му книга. За не повече от седмица тя буквално изчезна от лавицита на книжарниците. Разграбиха я. Разкъсаха и поета. Всеки божи ден той буквално сновеше по телевизионни и радио студиа. Безброй бяха интервютата, които той даваше по сайтове и вестници. Вече не ставаше дума само за поезията му. Питаха го за всичко -- за култура, за политика, за футбол, за за филми и за какво ли не. За броени месеци поетът се превърна в класик и авторитет едва ли не във всички области. Шевствайки из медиите, той сякаш се промени и физически. Вече нямаше предишния неугледен вид. Той сякаш наедря, птичето му лице не изглеждаше толкова остро, носеше червено копринено шалче под яката на ризата, му погледът му обгръщаще събеседниците  по-особен начин -- едновременно топъл и пронизващ. Жестовете му бяха небрежно-елегантна , но ефектна поанта в края на всяко съждение, което изричаше.
На следващата Връбница Поетът се озова отново в любимото си кафе, в което не бе  сядал от миналата година. Музата бе там. На същата маса. Най-близката до входа, до огромния френски прозорец.
-- Ето ме и мен отново -- каза той свойски и седна на стола срещу нея.
-- О, да ! Познавам Ви -- усмихна се тя и синевата от очите и буквално го обгърна. -- Тази сутрин ви гледах в една от телевизиите.
-- Но защо ми говориш на Вие -- попита Поетът и мимоходом забеляза, че в този момент, също като миналата година на този ден кафето прилича на музей  с восъчни фигури, а отвън всичко е замряло -- и автомобилите, и хората.
"Този път тя спря времето без да щрака с пръсти -- помисли си той."
-- А как иначе -- каза тя с леко смущение. Все пак, Вие сте.... -- чу той името си, но му прозвуча като името на непознат.
-- Та ти живееш от толкова време в мен! Тук --той сложи ръката си отляво.
Жената се изчерви и замълча.
Поетът я помоли:
-- Можеш ли да щракнеш и да пуснеш времето да върви отново?
Тя се засмя , вдигна ръка и щракна с изящните си пръсти на пианистка и пусна времето.
Погледът му потъна в сгъвката на нейния оголен лакът, а устните му бяха готови да го последват.
-- Ето на -- разпери ръце той. -- Светът оживя, дори и слънцето се показа. Заради тебе.
Навън автомобилите се разбързаха, а до тях вече долитаха откъслечни реплики от съседните маси.
Тръгнаха си заедно.  И не се разделиха повече.
Музата престана да го спохожда. Поетът изчезна от публичното пространство. Макар че за двете му книги продължаваше да се говори. Сред приятелите му се заговори, че живее с нея някъде по Троянския балкан.
Един ден срещнах наш общ приятел, който бе успял да го намери. Заинтересувах се какво прави Поетът и с какво се занимава.
-- Пише романа на своя живот -- отговори ми той.
И след кратко мълчание добави:
-- Каквото и да означава това.
--------------------------
Илюстрация: Давид Бурлюк, Поет и муза​

image_attache: