Денят на убийците *

(за съдбата на едно мое есе и за още нещо ** )

Покрай неотдавнашните спорове около учебниците по история, никой не се сети, че сме го закъсали здраво не само с по-далечното, но и със съвсем близкото минало. Любопитен съм един ден някой историк, или по-добре писател, да направи сравнение между България през 60-те години на 18 век и същия период сто години-късно. Бедна ви е фантазията колко български вестници и списания*** са излизали в Цариград и са се разпространявали по Дунавския вилает, в Тракия и Македония. Да не говорим за периодиката в съседните страни – Букурещ, Белград и дори в Германия – Лайпциг. В случая, отново ще видим съществена разлика – българина е търгувал свободно в границите на империята. Дори извън нея. Освен това и тогава, както и днес той е пращал децата си да учат в странство – в Германия, във Франция, в Русия. На всичкото отгоре, дори ако се е гърчеел или турчеел, българина го е правел по своя воля, т..е никой не го е заставял със сила да променя име, вяра и народност.
Но аз се отплеснах. Думата ми бе за друго.

За това, че ако днес сте докторант с тема нейде из Възраждането, нямате проблем. Отивате в Народната библиотека и започвате да четете обширната периодика. Не стоят така нещата, обаче в онова мрачно време, в което доскоро живяхме. Тук несъмнено ще срещнете трудности. И заради унищожени архиви, и заради все още засекретени масиви с информация на тайните служби на комунистическия режим, и заради грижливо игнорирани свидетелства за факти и събития от съпротивата срещу режима. Горянското движение, например.
Ако сте млад човек и искате да научите малко повече за периода от 50-те до 70-години на миналия век, непременно трябва да отворите задочните репортажи на писателя Георги Марков.
Не са чак толкова много българските интелектуалци разсъждавали, и то в реално време, върху онова не чак толкова далечно и все още забулено в мрак минало. Ако сте по-любознателен можете да хвърлите едно око и на раздела, назован „Срещи с Тодор Живков” в обем около 40 страници. Като знаете, че на днешния ден преди 34 години тогавашния генсек е получил малко необичаен подарък – главата на писателя-емигрант, сигурно доста ще с учудите. Нищо особено няма в портрета на диктатора. Освен добре известните факти, че е бил особено раболепен пред московските си началници, че е дърпал конците на така наречената интелигенция, че е поразявал околните с дебелашкия си хумор. Това е. Ако прокараме аналогия с днешното време, ще рече човек, че неговият бодигард, озовал се по ирония на съдбата министър-председател, всеки ден трябва да разстрелва по един интелектуалец . Я заради журналистически материал, я за карикатура или пък за неприлично изявление.
Но понякога, тъкмо по причина, че миналото е забулено в мрак, настоящето крещи. Не заради потуленото дело и срамната история около разследването на убийството на писателя. А най-вече заради това, че убийците са добре пласирани в днешната ни държава.
Някога, някъде в средата на 90-те ми се случи нещо, което трудно се забравя. Дни пред днешната дата занесох в редакцията на „Демокрация” есе, озаглавено „Денят на убийците”.
На 7-ми отговорих броя, нямаше нищо. На следващата година ми хрумна отново да го отнеса. Пак получих уверение, че ще излезе, но нищо. За сметка на това пък съвсем наскоро излезе досието на заместник-главния редактор, който бе отговорен за придвижването на материала за печат.
В края на есето имаше списък от имена. Като започнете от Тодор Живков, поръчителят на убийството, минете през Васил Коцев, тогавашния шеф на Първо главно на ДС, продължите през един виден дипломат в посолството ни в Лондон и свършите с черноработника – генерал Барбалов. Т.е. шефа на 4-то управление на ДС, в чията лаборатория е конструирана съчмата (рицина и изстрелващия механизъм са подарък от КГБ). Знаете ли къде са днес техните деца и внуци?
Единият доскоро ни представляваше в ЕС, а сега е посланик в Москва. Другият все още е главен прокурор на Република България. Следващият пък е заместник-председател по финансите на Столичната община.
И знаете ли какво си мисля днес за децата им? Че са некадърни и страхливи. Че никой от тях нема да куража да направи партия и да поиска властта. Дето се вика веднъж завинаги.
А се скриха зад гърба на бодигарда.
Е, за днес до тук. Светла му памет на писателя Георги Марков!
---------
* На 7 септември 1978 година, на моста "Ватерлоо" в Лондон е извършено покушението срещу Георги Марков
** Тезата е есето бе, че ако други народи имат, примерно Ден на благодарността и разни други светли празници, у нас непременно трябва да има Ден на убийците. Поне, докато те не бъдат разкрити и не получат възмездие.
***”България” на Драган Цанков, „Български книжици”, пак на него, „Век” на Марко Балабанов, „Гайда” на П.Р. Славейков, „Ден” на С.С. Бобчев, „Източно време” – на английски и на френски език, „Македония” на Каръъгдъ, „Напрекъд” и”Право” на В. Найденов, „Съветник” на Тодор Бурмов, „Цариградски вестник” на Иванчо Андреов (Богоров), „Читалише” на Марко Балабанов и Петко Р. Славейков и.т.н.