Двата живота на Калоян Челото

Двата живота на Калоян Челото

В петъчния ден на 13 юли 2056 г., точно в 13 часа и 13 минути, клошарят Калоян Челото попадна под колелата на лек автомобил.  Това се случи на моста „Захарна фабрика“, докато той пресичаше булевард „Сливница“.  Целта му бе клошарския магазин от другата страна на булеварда.
Долу под моста в къщичката им от пресован картон придремваше Лора Готината, изморена от техния нощен тур по кофите боклук с квартала. Тя очакваше своята клошаронада – горчиво-сладка евтина течност, която Челото всеки момент трябваше да и донесе.
Шофьорът на автомобила, който блъсна клошарят, данъчен инспектор пред пенсия, също спеше на задната седалка на 30-годишния си фолксваген „десетка“.  Събуден от удара той напсува автопилота и сервиза, където явно не си бяха свършили работата. После изтича на платното. Слава богу пешеходецът бе жив и в съзнание. Само с един счупен крак- Макар и да не бе изчислило прецизно  разстоянието до пешеходеца, устройството все пак бе реагирало в последния момент и бе успяло да смекчи удара.   
Разтреперан и изплашен до немай-къде, данъчният инспектор настани пострадалия на задната седалка, а той самият за по-сигурно една пред волана. За някакви си двайсетина минути стигнаха общинската болница. Лекарите се разтичаха веднага, направиха му изследване, гипсираха му крака, настаниха за наблюдение в отделението за клошари. Броени минути след това новината за ПТП-то обходи световните медии. Заради повредата в аутодрайвъра, което през 50-те години се случваше много рядко. Навсякъде се споменаха имената на пострадалия -- Калоян Димитров Денев, както бе написано в личната карта на Челото. Съдбата му даде ясен знак за това му предстои, но пък човек не винаги е грамотен в това отношение.
Вечерта, докато клошарят лежеше с гипсиран крак, приседнала на кушетката до него, Лора изчете подробните кореспонденции в някои от водещите световни медии. Сърцето и се сви. То умееше да чете знаците на съдбата.
Докато си говореха над София  изгря голяма червена луна. Тя напомни на Челото за хубавия стар филм на Ларс фон Триер „Меланхолия“, в който

едноименната далечна планета се бе стоварила върху Земята и бе унищожило човечеството. Той взе патерицата, довлачи се до прозореца и констатира, че нощното светило е на безопасно разстояние от Земята. Сетне се върна на кушетката и заръча на Лора да го наглежда,  Утре, когато преди изгрев слънце тръгне по кофите.  Тя се размя. С нейния си тържествен смях. Смях на капелмайстер на гвардейска духова музика, който внезапно е видял бяло зайче да се вмъква в тромбона на някой от музикантите.
Към този момент на клошарят и през ум не му минаваше, че на фаталния петък бе ударил джакпота. Но съдбата си знаеше работата. Само на някакви си 15 км от него, в Супер Бояна, новият богаташки квартал на София, един човек вече бе задвижил нейният щурвал, огромен и тромав, като на презокеански лайнер. Той седеше в кабинета си в клиниката собственост на известната „Вечна младост“ АД и преглеждаше данните на новопостъпилите пациенти в клошарското отделение на общинската болница. Беше медицинския скаут на компанията и задачата му бе да открие подходящия пациент – надхвърлил онази възраст, която наричат „на попрището жизнено в средата“, беден, болен и изпаднал.  Очите му светнаха, когато започна да преглежда данните на Челото. В този момент скаутът Драгни Драгнев, чийто единствен проблем бе, че не харесваше нито името си нито фамилията, забрави за всичко. Вторачен в снимката, той не не можеше да повярва на късмета си – среден на ръст, олисяла глава, сиви очи, които явно някога са били сини, сбръчкано и посивяло лице,, нищожно количество зъби в устата. По нататък в базата данни пишеше -- разширена аорта на сърцето, един неработещ бъбрек, изнемогващ черен дроб, увеличена простата, неработещ панкреас и.т.н. Беше идеалният за целта клошар, който на 50 години вече се бе превърнал в развалина.
Без да губи време Драгнев веднага изтегли данните с имплантираното в дясната му длан смарт устройство и ги изпрати на шефа на Управителния съвет на „Вечна младост“ АД. Минута по-късно от другия имплант зад ухото му прозвуча неговия стържещ, нетърпящ възражения глас:
–-- Докарай го веднага!
--------------------------------
Никога няма да разберете последвалите събития, които разтърсиха света, ако още сега не дам някои предварителни и крайно необходими разяснения. Сега, докато турбореанимобилът с Челото вътре, още не е спрял пред огромната стъклена административна сграда на „Вечна младост“ АД.  
Преди всичко държа да подчертая, че през петдесетте години на века времената бяха трудни.  Както за света като цяло, така и за нашата мила, родна страна. Последната, хем много приличаше, хем също толкова се различаваше от онази България, която хората на преклонна възраст още помнят.  
През годините страната продължи да се развива по обичайния начин – ниска конкурентноспособност на икономиката, върволици от млади хора с еднопосочен билет по летищата, застаряващо население, нисък стандарт и всички там останали познати от най-новата ни история фактори.
За почуда на Европа, обаче, освен традиционно силния сектор в икономиката – туризма, само за някакви си две десетилетия у нас настъпи бум на медицината и фармацията. Заради ниския стандарт и евтината работна голяма група американски и японски компании инвестираха в строителство на иновациионни центрове, иследователски лаборатории и специализирани клиники. По-младите българи бързо усетиха тази нова ниша, медицинските университети се напълниха студенти, а клиниките със способни местни лекари и изследователи.  В течение на време много българските лекари се сдобиха с акции, станаха съсобственици, а в някои случаи и собственици на водещи клиники. Поради ниския стандарт и застаряващото население на страната те работеха преди всичко с чуждестранни пациенти. Покрай тях се разви медицинския туризъм.  В резултат на всичко това през 50-те години на века, медицината и туризма вече формираха над 90  все така скромния брутен вътрешен продукт на страната. България отново учуди света с факт, който често се цитираше в статистиките – около 600 хиляди заети икономиката, изхранваха останалите около 4,4 милиона. Така на всеки на всеки един работещ се падаха седем човека, които преживяваха покрай неговия труд – заети в бюджетната сфера, деца, безработни, пенсионери и социално слаби. 
Другото пояснение, което съм длъжен да дам отнася тъкмо до социално слабите, по-голямата от които преживяваха от кофите с боклук. Пак към цитираната по-горе година техният брой в големите български градове достигна и надхвърли броят на заетите в икономиката. Серията социологически проучвания – и от местни , и от чуждестранни агенция, разкриха забележителния  факт, че средната възраст на клошарите не надхвърля 45 години. По-нататък изследванията показваха, че 70 процента от тях са с висше образование, а около 5 процента -- доктори на различните науки.
Поради тези свои особени характеристики наред с медицината и туризма, българското клошарство стана световен феномен. Нещо повече, то се превърна в световна мода и едва ли не религия.  Рязко нараснаха клошарските общности в големите градове на развитите западни страни. Не малко учени по света сочеха хората, които обхождаха кофите за боклук като продължители на хипарското движение от 60-те години на миналия век.
Новата демографска ситуация принуди българското правителство, оглавявано от внука на известния в близкото минало Бойко Борисов да полага огромни грижи за тази социална прослойка. Не на последно място и заради това, че те вече бяха и доходоносна атракция, привличайки милиони туристи от Изток и от Запад. Освен стратегията и мерките за опазването на клошарите, които прие кабинетът,  намериха се и сериозни частни инвеститори. Разви се цяла индустрия, свързана с тяхното обслужване. Тя стана известна под името portable home industry  , портативна индустрия за дома. За клошарите се произвеждаха мобилни жилища -- специални малки кубове от пресован картон с вградена вътре стъклена вата, а в началото на есента шивашките предприятия набляха най-вече върху производството на така нареченото клоштермобельо.
По цял свят големите корпорации откликнаха на тази нова модна тенденция. Едни от първите бяха големите производители на смарт комуникатори, които пуснаха на пазара така наречените клошарокоми. Освен комуникационните възможности те имах ред нови функции – затопляха и охлаждаха човешкото тяло, съответно през лятото и през зимата, измерваха кръвното налягане и захарта, отблъскваха улични кучета, защитаваха с електрошок при нападение от човек, търсеха и бързо намираха метални предмети в кофите за боклук и пр. и пр. Естествено, това бързо разрастващо се съсловие не бе платежоспособно. Изделията предназначени за тях най-често се даряваха или се продаваха на безценица. Фирмите, обаче  печелеха от иновациите, които непрекъснато възникваха около това специфично производство. Всички тези новости и изобретения бързо се прехвърляха в нормалното производство и създаваха пазарни ниши за ред други изделия и компоненти, вече насочени към  платежоспособния пазар.  Специално в България ситуацията бе завидна. По причина, че в правителствената стратегия за опазване и развитие на клошарите бяха залегнали субсидии за фирмите и инвеститорите, чието производство бе ориентирано към нуждите на тази общност.
Най-важното в съвременното клошарство, което превърна България във водеща страна бе неговата философия и бягството на знаещи и можещи хора от динамиката на живота. При това не само от него, а  също така и от все повече и повече разширявашата се държава.  
Политиците и правителствата по света бързо усетиха, че това развитие на нещата им носи големи ползи. Клошарството се отличаваше с философията за ненасилие, с отказ от прекалена консумация, задоволяване с малкото и живот, необременен от банкови заеми, грижи за имоти и прочие досадни неща. Много от недоволните, които подкрепяха популистките движения от времето на техния бум през 20-те години, бързо се преориентираха. Големи маси от тях се отляха към клошарските общности. Социалните вълнения, стачките, треволюциите и дори престъпността в много държави по света рязко намаляха. Европейския съюз създаде специален фонд за подпомагане на хората, които препитаваха покрай кофите с боклук.  Повече от половината от парите във фонда него бяха насочени към България.
Нашият герой Калоян Челото, както и Лора Готината се вписваха чудесно в тази нова революционна тенденция. По професия Челото бе бивш философ, доктор на науките и будолог.
По-късно, когато той стана световноизвестен тръгна голям спор между учените за неговия прякор. Дали идва от голямото му хлътнало чело, или пък от миналото причастие в среден род на глагола „чета“. Аз лично смятам, че е второто. Заради това, че той бе вещ познавач на Изтока и заради познанията му в различни области, включително квантовата физика и струнната теория.
За прякора на Лора Готината, разбира се не е имало никакъв дебат между учените. Напълно неизвестна, тя не представляваше интерес за тях. Нито пък за медиите. Беше дребна, слабичка жена на 45, на която лепнаха прякора още, докато беше студентка в НАТФИЗ. Някогашната театроведка бе поела по кофите заедно с Челото, заради съкращенията в театралната академия, в която след дипломирането си тя спечели конкурс за асистентско място.
За съжаление, след краткия бум през 20-те години, театърът в нашата мила родна страна отново западна. Най-вече, заради сериозните демографски промени, застаряващия състав на трупите, и оттеглянето на младата публика към терминалите на Софийското летище.
Лора Готиното и Челото живееха заедно от 12 години. Тя го обичаше. Челото бе всичко за нея. Не би го заменила дори и за хиляди кофи боклук по Коледа от новия богаташки квартал в София – Супер Бояна, израснал над същинската Бояна по склоновете на Витоша.
Не нека спрем до тук с разясненията и да се върнем на нашия герой, който изтегнат в турбореанимобила се носеше към Супер Бояна. По-точно към своя нов и забележителен живот.

-----------------------------
Турбореанимобилът буквално прелетя разстоянието до Супер Бояна. Беше мощен и бърз, от тези, които участваха всяка година на общоевропейските състезания за специализирани спортни автомобили. Сирената му отпращаше къси и отсечени сигнали, които се приемаха за части от секундите и от светофарите и от автомобилите по големия булевард.  И съответно трафикът замираше, докато неговия присветващ повелител не отминеше.
В планината валеше проливен дъжд.  Светкавица след светкавица осветяваха огромната стъклена административна сграда на „Вечна младост“ АД. Управителният съвет вече бе събран по спешност в „басейна“, както наричаха голямата кръгла заседателна зала. Най-вече, заради това, че бе облицована с някогашните фаянсови плочки за баня. Вътре, насядали около кръглата масата чакаха 12 мъже облечени в тъмни официални костюми. Чакаха него, човекът, който само след няколко месеца щеше да присъства неизменно в световните новини.
Той бе истинска находка за компанията.  Вписваше се идеално в проекта и идеята да извадят от дъното беден, нещастен и болен човек и да го превърнат в млад, здрав, красив и богат.  Тъкмо този контраст щеше да осигури пазарния успех на компанията.
Свалиха клошарят от турбореанимобила. Много внимателно, заради гипсирания крак. Сложиха го в инвалидна количка, качиха го в асансьора, а го това го въведоха тържествено в заседателната зала на втория етаж. Лора Готината оставиха да посмърча отвън на дивана пред двойната тапицирана в червена кожа врата. 
Президентът на Управителния съвет, един от 12-те мъже в черни костюми, насядали около кръглата маса, обясни на среднощния гост какво значи присъствието му в тази зала. От думите му Челото разбра, че предстои голяма промяна в неговия живот, ако подпише документите, които му се предлагат. После до него застана висок мъж, пак в черен костюм и плъзна към него дигиталния четец-удостоверител, заедно с текстовете на договорите. Мъжете в черно закимаха одобрително.
Челото разтърка гипса върху крака си, точно там, където отдолу усещаше силен сърбеж. После се зачете. На първото приплъзване на пръстите му по дисплея излязоха две снимки. Една до друга. На първата си беше той самия – с голямо хлътнало чело,  плешиво теме, изпъстрено с червени петна, сбръчканата старческа физиономия, с измършавелите бузи и беззъба уста. На другата той видя млад около 30-годищен човек, който много приличаше на него самия. Младежът бе усмихнат, с блестящи зъби, буйна разрошена коса, къса и гъста черна брада, сини като небето очи и без нито бръчка по лицето. Беше облечен в прекрасен тъмносив костюм и червена папионка. И наистина, колкото много този младеж приличаше на него самя!
-- Това сте вие след половин година --  протегна ръка един от мъжете в черно и посочи снимката на младежа.
Ръката му за миг попадна под насоченото осветление от тавана, пръстенът му с вграден камък изпусна силен лъч и промени света си от син на яркочервен.
Челото го изгледа с нескрито удивление.
От останалите документи той разбра, че му се налага да придобие собственост – малък, но луксозен апартамент в Супер Бояна, спортен автомобил, задвижван с плутоний и неголямата за средата на века сума от 1 млн долара, която обаче бе достатъчна да доживее живота си прилично. С подписа под следващия си документ трябваше да приеме, че 5 години ще бъде на разположение за пътуване по света по програма, която щеше да бъде съгласувана по програма, която щяха да му предоставят след половин година. По-нататък трябваше да декларира, че се отказва от всички рекламни права и приходи от интервюта, лекции и телевизионни участия. Разбира се в полза на „Вечна младост“ АД.  Следваха застраховките „живот“, „злополука“, както и такива, свързани с функционирането на някои вътрешни органи на тялото. . Следващият документ, го задължаваше да се подлага на периодични прегледи в клиниката. И.т.н.
Челото разтърка челото си и отново се опита почеше гипсирания си крак, докато обхождаше с поглед лицата на 12-те мъже, облечени в черно мъже. Бяха като от восък, застинали в напрегнато очакване.
Всичко в някогашния будолог се бунтуваше. Цял живот бе вярвал и твърдял, че животът е е мъка и страдание (дукха). Въпреки това никога не бе изпадал в униние, защото познаваше пътя, по който преодолява може да бъде преодоляно това страдание. Знаеше как човек се освобождава от оковите и непрекъснатия ламтеж (тришна) за живот, за предмети и охолство. Сега тези мъже му предлагаха обратното -- незабавно, пълно и доживотно щастие.
Най-вероятно Челото нямаше да подпише, ако не беше любовта му към Лора Готината, която в този момент подсмърчаше отвън до вратата. Може би тя заслужаваше този живот ? Може би това бе момента, в който можеше да направи онзи голям и красив жест, който все не успяваше да направи през годините.? С изключение на дните, в които обикаляйки сам по кофите бе успявал да открие някой изхвърлен увехнал букет и да и го поднесе.
В прозореца просветна светкавица и оглушителен гръм разтресе големите френски прозорци в „басейна“.  В следващият миг, сякаш наелектризираният въздух в залата сам раздвижи ръката на Челото и той първоначално бавно, а след това по-бързо и уверено, започна да се подписва на дисплея. 12-те мъже в черно чакаха търпеливо и в пълно мълчание. Нотариусът, изправен отстрани, акуратно и бързо полагаше своя подпис след неговия.  За около час Челото подписа 33 документа, без да е успял дори да прочете всичките.
След последния му подпис навън отново просветна, небето се раздра и последва нов оглушителен гръм. Мъжете се надигнаха,. Президентът на борда прибра документите и подкани клошарят да го последва.
--------------------
Нея вечер оставиха Челото в клиниката на последния етаж на в огромната стъклена сграда. Лора Готината се прибра сама в картонената им къща под моста на „Захарна фабрика“. За първи път от 12 години оставаше без него. Нямаше да може да го вижда през следващите шест месеца, докато траеха операциите, на които трябваше да бъде подложен. Дъждът бе слязъл от Витоша и сега барабанеше по покрива на картонената къщичка. Свита на кълбо, отворила четеца, тя буквално поглъщаше една от любимите си пиеси --  „Игра на живот“ от Кнут Хамсун. Не бе загубила навика си да чете текстове, предназначени за театралната сцена, но бе ограничила броя на авторите, които бе подредила в четеца. Там освен Хамсун, бяха френските екзистенциалисти от 40-те и 50-те години на миналия век,  Кобо Абе,  Набоков,  няколко съвременни европейски автори, Йордан Радичков и напълно забравените пиеси в стихове на Радко Радков, пак от миналия век. 
Някъде до три през нощта тя вече бе препрочела за енти път пиесата Хамсун. Можеше да поспи до сутринта, когато трябваше да направи първия обход по кофите с боклук с квартала, но сънят не я ловеше. Навън захладня. Тя пъхна клошарокома под опърпаната си блуза и включи функцията „отопление“. После през главата и мина отново една още по-ужасна мисъл – освен, че нямаше да се вижда с Челото половин година, от там нататък него го чакаше друг живот. Живот, в който тя едва ли имаше място, живот, който нямаше нищо общо с ходенето по кофите. После тя се размечта. Спомни как миналата година при един сутрешен обход по преките между „Дондуков“ и „Московска“  изровиха от кофите сборник с руска поезия, издаден в края на 19 век, след него красив портрет на достолепна възрастна жена. По-нататък откриха истински фрак, макар и малко прояден от молците. Накрая -- семеен албум от средата на миналия век, визитна картичка на Мара Белчева, и писмо на млад подпоручик до неговата любима с марка от 2013 година. Всичко това само за една сутрин и в рамките на около два часа. По-късно, когато свършиха обхода и се прибраха да подремнат в колибата той и  прочете на глас писмото на подпоручика. Тогава тя се разплака. Никога нямаше да разбере дали младежът се е върнал жив от Балканската война.
По време на скитанията  често пъти те намираха и полезни предмети. Веднъж откриха слънчеви очила с вграден в тях слухов апарат – Челото не дочуваше с лявото ухо, имплант за длан, който определяше местоположението и изчисляваше разстоянието между две точки, стар квантов компютър и ред други неща, които след това трупаха усърдно в колибата. 
Тя не можеше да си представи, че всичко това ще свърши. Че нямаше да го види как една ранна утрин се връща щастлив и я прегръща. Точно в този ден тя лежеше с тежка бронхопневмония и, ако не бе намерил масивния златен пръстен сред разписките от сметки в едно изхвърлено чекмедже, щеше да и се наложи да влиза в болница и да са разделени за дълго. Той, обаче бе продал пръстена и беше купил депневмосклерозин, най-доброто и най-скъпото лекарство срещу всякакъв вид заболявания на белите дробове.  След няколко дни тя вече беше на крака и напълно здрава.
Като на филмова лента през главата и минаха щастливите мигове през изминалите 12 години съвместен живот. Седмичните угощения в приюта в Иваняне, където готвеха вкусно с продукти с изтекъл срок на гост. Незабравените вечери в Trash cinema и старите ленти с изтекли авторски права. През последните лета те редовно  се качваха на рециклираните си трашвелосипеди , за да посетят големия музикален фестивал и изминаваха над хиляда км, за да стигнат до Трир, родното място на човекът употребил за пръв път понятието „пауперизация“.  На световно известния фестивал „Trash eruption“  те двамата обикновено вечеряха със своя стар приятел, един от най-известните клошари 83-годищния Енрике Иглесиас. Бяха безкрайно щастливи, когато миналата година той им подари с автограф своята нашумяла книга „На дъното и под него“, както и последната му симфония, озаглавена по същия начин.
Преди да заспи тя си помисли: а кой ще слага ръка на неговия корем и ще го затопля, когато го боли язвата ?
Лора Готината не издържа дълго под моста. Всичко наоколо и напомняше за Челото. Седмица по-късно клошарят от другата страна на моста и помогна с колесаря да пренесе картоненото си жилище. Тя се настани в буренясалия двор на един изоставен парцел в Банишора.
-------------------------------
Преобразяването на Калоян Челото продължи точно 6 месеца. Първо му присадиха нов черен му дроб, след това това замениха неработещия му бъбрек. По-късно той изтърпя и понесе учудващо добре 12-часовата сърдечна операция. Оставиха го да почива около месец и отново продължиха. Този път с външния му вид – присадиха му коса, имплантираха му истински зъби, взети от млад донор, опънаха кожата на лицето му, както и на други места по тялото, които бяха в окаяно състояние. Поставиха му в лявото ухо, чисто ново тъпанче, премахнаха пердето на едно му око, отстраниха тежкия астигматизъм на другото. Последваха ред други по-дребни процедури, които той дори не успяваше да преброи.
През цялото време бе сам в просторната, боядисана в светло синьо стая, но в нея нямаше огледало. Позволиха му да се огледа едва след като всичко приключи. Когато се видя за първи път след близо половин година, Челото буквално онемя. От там го гледаше тъкмо онзи млад човек от снимката, която му показаха на заседанието в „басейна“ и който много приличаше на него. На следващия ден светът около него се завъртя с бясно темпо.
Сутринта огромна лимузина го свали в града. Закараха го в центъра за обучение , собственост на „Вечна младост“ АД.  Премина през няколко бързи урока за това как да се държи пред телевизионните камери и журналистите. Запознаха го кратките биографии на куп знаменитости, с които му предстоеше да се срещне – държавници, политици, философи, писатели, музиканти, хора на изкуството. Запознаха го със сценария на предстоящата пресконференция в Женевския конгресен центъра. В него беше беше отблезяна кратката му вълнуваща реч, която му предстоше да произнесе. Както и отговорите, които трябваше да даде на всички възможни въпроси на журналистите.
Преди да замине с екипа лекари , Челото поиска да се види Лора, но не му позволиха. Успя само да я чуе по телефона. Гласът и бе измъчен. Плачеше. Той не можеше да и обещае, че ще видят скоро. Предстоеше му дълго пътуване по четирите краища на света.
Пресконференцията бе предавана от всички големи световни телевизии и сайтове.  Снимките на стария и на новия Калоян Димитров Денев, предизвикаха фурор на планетата. С преобразяването му „Вечна младост“  АД се бе отворила нова ера в медицината. По точно в радикалната естетическа полиинтервенционна медицина, понятие, под, което стана популярна новата приложна наука.
Буквално на другия ден след пресконференция, заедно с екипа лекари той излетя за голям симпозиум в Ню Йорк, три дни по-късно вече бе в Токио на експресно организиран форум за новата медицинска наука. Последваха Бомбай, Пекин, Париж, Кайро, Йоханесбург, Рио де Жанейро, Буенос Айрес, Сидни, след това отново в Европа --  Лондон, Париж, Рим, Стоклохм…. През цялото това време Челото виждаше своя нов образ на телевизионните екрани, по сайтовете, в супер моловете, на  билбордове по летищата, по жп гарите, в Метрото и на всички останали места, на които обичайно се струпваха или преминаваха много хора. Навсякъде до до новия му образ бе и логото на „Вечна младост“ АД.
Още през първия месец фирмата получи близо половин милион заявки за операция и подмлdдяване. Естествено, тя не можеше да ги изпълни без незабавно да започва да създава свои филиали и клиники по цял свят.
Програмата на някогашния клошар бе повече от претоварена. От сутрин до вечер той даваше интервюто, ходеше по по събития и коктейли, приемаха го държавни глави, търсеха го спортни звезди, музиканти, крупни бизнеси, световноизвестни учени. Още с първите си интервюта той грабна сърцата на хората. И на тези, които наричат обикновени и на другите, които живееха в четвъртото измерение на богатството и известността. Не е му беше трудно да си припомни натрупаните преди много години познания по философия, и квантова физика, както и системните си занимания с индуизъм, будизъм,, даосизъм и шинто . Дори императорът на Япония, който по традиция не се появяваше в медиите и не прави изявления, след разговора си него публично се произнесе ласкаво за него. Същото стори и президентът на Индия след като чу от него, че се прекланя пред Четирите благородни истини на Буда и Осмичния път към просветлението(дхармачакра).
Единственият, който отказа да се срещне с него бе познатият им от фестивала „Trash eruption“ Енрике Иглесиас, най-известният клошар в света. Нещо повече, че той заяви няколко пъти, че Челото е изневерил на на идеите на новата хипария.
Вечер, когато оставаше сам в хотела, Челото звънеше на Лора. Клошкомът и не отговаряше. Накрая той се обърна за помощ към компанията. От там се свързаха с операторите в България. Отговорът им беше, че нямат в базата данни абонат с името Лора Иванова Станоева, както пишеше в личната карта на Лора Готината. Обезсърчен Челото сядаше на  килима и опитваше да медитира да се отдалечи на достастатъчно разстояние от собственото си „аз“. Уви! Беше далеч от докосването да великата пустата или онова, което в будизма наричат шунята. По-късно, под пухените завивки в главата му продължаваше да отеква изтеклия ден – ревът на самолетните двигатели, светлините на огромните градове отдолу, после човешката глъч, речите по коктейлите, отблясъците, отблясъците от обективите на камерите и безкрайно тъпите въпроси на репортерите. Когато все пак успяваше да изчисти всичко това от глава си, се появяваше Лора. С малките точици в кафявите, с липсвашото зъбче в долната редица, но не фронтално, а малко вляво.
-------------------------------------------
Тъкмо огромният успех на Челото по света, многобройните заявки за операция и огромните приходи от реклама бяха  причината от "Вечна младост" АД да му позволят да се прибере в България за няколко дни.  На летището в София го чакаше многохилядна тълпа, но компанията беше взела мерки. Изпратиха хеликоптер, който го взе направо от пистата и кацна на един стар стадион в Борисовата градина. Още щом седна в лимузината той нареди на шофьорът да кара към моста на „Захарна фабрика“. По пътя сърцето му щеше да изхвръкне, но уви, картонената им къщичка не бе на познатото място. Той разпита клошарите наоколо и разбра, че тя се е преместила в Банишора. На тръгване пъхна в ръцете на всеки един от скитниците по една 500-доларова банкнота. После полетя към нея. Намери мястото, вмъкна се в колибката – тя спеше след ранната сутрешна обиколка по кофите. Прегърна я. Все още сънена тя впери в него недоумяващ поглед. Кой беше този млад мъж, сякаш излязъл направо от телевизионния екран!
-- Аз съм, Лора, аз съм Челото – разтърси я той, вгледа се в до болка познати и кафяви очи с малки ситни точици в зениците. Аз съм – повтори той през сълзи, обгърнал раменете, покривайки лицето и с целувки.
Тя продължи да се взира в него, но не вдигна длан, за да го погали. Тъкмо обратното – отблъсна го.
-- Не, не си. Гледах те много пъти по телевизиите. Приличаш малко на него, но не си. Това е някаква измама.
-- Лора, опомни се, виж ме аз съм, не е друг човек. Дошъл съм да те взема и да заживеем друг живот.
Тя отново го отблъсна. Не физически, а по-страшно -- с безучастен поглед.
Челото помръкна, но за кратко. После внезапно широка усмивка разкри искрящо белите му нови зъби. Той незабавно впери поглед в опърпаната и синя блузка, трета употреба, която и беше купил за жълти стотинки. Гледаше точно там, където трябва – малко по-нагоре от кръста и малко по-надолу от гърдите.
-- Виж къде гледам, знаеш какво да направиш, нали – прошепна тайнствено той. И зачака като хлапак в пролетна нощ, който замаян от цъфтежа от уханието на цъфналите дръвчета,  дебне пред дома на любимото момиче.  
Тя го изгледа втренчено. Разбира се, че знаеше. Винаги бе разпознавала безпогрешно това желание  в някогашните му сиви и уморени очи. Беше си тяхна игра от самото начало. Просто тя трябваше да го изпревари, да запретне опърпаната блузка и той да я целуне по коремчето,  някъде около пъпа,
Тя, обаче не го направи. Застанал на колене в картонената им къщурка, в напрегнато очакване, той я чу да казва тихо.:
-- Дори и да си ти, вече не си ти.
Това беше всичко.
Напусти бяха усилията му да я убеди. Каквото и да говореше, тя просто не го слушаше. Преди да изпълзи обратно вън от колибката, той направи последен опит, свали сакото, раздра ризата си, за да видя тя белегът от ръба на кофа, която една сутрин при обхода се бе стоварила върху него.
Не помогна и това.
-----------------------------------
Вечерта в апартаментът си в Супер Бояна той дълго време се въртя в леглото. Слушаше отчетливите стъпки на охраната в коридора и прехвърляше през главата си всичко случило през последните три месеца. Животът бе разтворил широко парадните си врати пред него. Можеше да има, която си жена пожелае.  Можеше да намери красива и добра жена, можеше да се влюби отново. Но той искаше Лора. Лора, без която новия му живот бе една пъстра въртележка. Също като едновремешните панаира по малките градчета. Само, че без маймуна, която люпи семки, без лъв, който лениво се прозява и показва огромните си резци, без човекът в палатката, внезапно изчезва пред смаяните лица на публиката и остава само люлеещия се стол, на който е седял. Тъкмо тя и само тя бе тази, която му липсваше в новия живот.
На други ден той отново в Банишора, но картонената къщичка я нямаше Клошарите наоколо мълчаха мрачно. Един някогашен професор по музика свиреше на простичката си лепена цигулка, намерена по кофите. Той спря за малко, свали лъка и каза:
-- Кой знае къде е забила из големия град. Никой не може да ти каже.
Нея вечер Челото взе решението. На сутринта беше в кабинета на управителя на компанията.
-- Искам си обратно предишния живот –удари с ръка той по бюрото. Искам да ми върнете всичко – и плешивата глава, и счупените зъби, и болния бъбрек. Иначе ще си тегля куршума и край с вас. Ще стане огромен скандал, ще се издъните пред целия свят.
-- Не можеш да го направиш – надигна се заплашително от огромния си стол управителят.
-- Мога и още как. Ако до довечера не получи отговор, утре ме няма. Не тук, в града. Нямаме изобщо от този свят.
Вечерта бордът се събра на извънредно заседание в „басейна“.  Заседаваха дълго. Бяха инвестирали страшно много в проекта и оттеглянето на Челото ознаваше незабавен фалит на „Вечна младост“ АД.. Тогава най-младият в борда, този, който се целеше в мястото на управителя, стана и произнесе кратка реч, която направи силно впечатление на останалите и обърна нещата.
-- Нима не виждате, че Калоян Денев ни дава нов шанс – запита той озадачените мъже в черно. – Нима няма да е огромен успех за новата наука, която родихме, ако успеем да му върнем стария вид. Ако знаем как да излекуваме и да подмладим човек, защото да не можем да направим и обратното – да го състарим и да го обърнем обратно в човешка развалина ? Какво по-убедително доказателство пред света, че ние можем всичко?
-- Ще му върнем старият вид и светът бързо ще го забрави. Каква полза – промърмори мъжът в черно, чийто пръстен смени цвета си заседанието, на което Челото подписа документите.
-- Напротив – разпали се най-младият. – Светът може и да го забрави, но ще помни нас. Ние сме тези, които можем да създадем човека – млад, здрав и богат или пък стар, беден и болен. И този човек, за който всички мечтаят и онзи, чието съществуване никой не може и дори не иска да забележи.
Управителят въздъхна тежко, обърна се към най-младият махна ръка и заръча:
-- Добре. Сядай пиши доклада и плана за новата кампания.
------------------
Този път процедурите минаха по-бързо. Не беше проблем да намерят неработещ бъбрек. Малко по-трудно бе с операцията на сърцето и на черния дроб. Все пак, екипът хирурзи се справи чудесно и даде гаранции, че Челото, макар и с тези увреждания ще живее още поне 10 години.
После за броени дни му извадиха новите зъби, отстраниха присадената коса, тъпанчето, върнаха астигматизма на едното и пердето на друго, око, приложиха една нова технология за набръчкване на лицето,
На третия месец го изписаха. Без чекова книжка, без апартамент, без кола, без гардеробът му със скъпи костюми. С останалите му 2000 долара в портфейла, Челото отиде в най-гледаната телевизия и си заплати за съобщението. Вечерта България видя беззъб,плешив човечец с посивяло и набръчкано лице. Съобщението му бе кратко: „Лора, тук съм отново. Чакам те под моста на Захарна фабрика.“
Вечерта тя дойде под моста. Зад нея двама клошари мъкнеха картонената колиба. Прегърна го,  отпусна глава на хлътналите му гърди и се разплака. Той повдигна лицето и. Видя и нейните сълзи, и нейната предишна усмивка. С липсваше зъбче долу, малко вляво. Точно такава, каквато я обичаше.
По-късно в прозореца на картонената им  къща се показа огромна червена луна. Челото надзърна навън, посочи светилото с пръст и с престорена тревога попита:
-- Кой ще пази тази вечер тя да не се изтъркули – ти или аз?
Лора се разсмя. Със своя тържествен смях, изненадващо силен за дребната и фигурка, наподобяваща древна китайска танцьорка от порцелан. 
После погледаха телевизия на клошарокомите си. Отново показваха двете снимки. Този път в обратен ред – първо тази на новия Калоян Денев, после другата -- на стария Калоян Денев.
Челото бе станал отново известен. Този път с истинския си образ.
Преди да заспи, с ръка върху косата на Лора и вече унесен, той промълви:
-- Колко е хубаво да си известен и никой да не се интересува от тебе.
Знаеше, че от утре ще бъде така.

Снимки: личен блог на Стефан Василев
vassilev12.blogspot.com