Дописки, приписки, разкази за хора, случки и събития

Мамка му, все за едно и също нещо става дума

От нощта на 26 август 1990-та ми е останала в главата следната сцена: младо семейство с две невръстни дечица по чиито щастливи лица играят отблясъците на пожара. Мъжът пие бира с ръка върху рамото на жена си. Хлапетата (днес сигурно около 30-те) ръкопляскат възбудени. Все едно бяха на първия ред, на куклено представление. Жалко, че в този момент нямах фотоапарат. За куриоз, някъде около полунощ, пак на фона на разгорелия се пожар видях Мария и 12-годишния ми син Иво. Току-що бяха пристигнали с влака от Кърджали. По пътя чули за пожара и жена ми с практичното си чувство правилно решила, че ще бъда там.

Много преди това, някъде от седем вечерта, се щурах като всички наоколо и се чудех какво има да става. В градинката Пламен Станчев стърчеше прав, облечен във войнишки шинел, напоен с керосин. И миришеше страшно. (Ха-ха, на едно място прочетох, че Дърева, която още е жива, стояла до него и пушела). До Пламен -- Ани Зографова, която правеше знаци да стоим по-далеч. До нея отец Амбарев. Отзад – още две-три момичета от Инициатива гражданско неподчинение. И те полети с керосин. Помня, че след опожаряването на павилиона отвън се озовах пред масивната врата, пред която вече се бе струпало множеството. Там беше и вицепрезидентът Атанас Семерджиев. Около него ни охрана, ни дявол. Отнякъде изникна Димитър Луджев. И също застана до нас. Генералът размахваше ръце и крещеше истерично, а това действаше предизвикателно на множеството. Чудех се какво му става на генерала. Аз специално, по онова време вярвах в неприкосвеността на моето депутатско тяло. Но изглежда вицепрезидентът не мислеше същото.Месеци по-късно, когато генералът рече в заседание на ВНС, предавано на живо, че ще се самоубива, разбрах, че може да е комунист, ама не е желязо. Но, както и да е, помня, че тогава генералът изостави левия фланг и работата се разсъхна.

Малко след това видях Бойко Станкушев с оператор от телевизията. Сега не мога да кажа точния час, но във всеки случай било е малко след 21 часа, непосредствено преди група младежи да разбият вратата. Тогава с Бойко се вторачихме в най-горния, таванския етаж. Второто прозорче отдясно наляво бълваше синкав-жълт дим. Операторът вдигна веднага камерата и го засне. После влязохме след другите, завихме надясно, минахме през компютърната залата, опитахме да продължим, но видяхме баретите, скупчени в тъмното.. Входът към стълбите от дясната страна беше отцепен. Така разбрахме, че всъщност едно от гнездата на пожара е добре охранявано. И, че най-вероятно горе някой червен Херострат обикаля с с туба бензин по своите херостратовски дела. В края на другата седмица в „Панорама“ показаха кадрите с горящия тавански етаж. Камерата отчиташе времето – буквално минути след нахлуването. Така че бе изключено простосмъртен да е смазал от бой баретите и да се е изкатерил до таванския етаж.

Иначе бях там, далеч преди да лумне пожара. Нея нощ имах много работа. Най-важната бе да убедя моя някогашен съратник Констатин Тренчев, че не е необходимо военно положение. Кънчо (д-р Кръстьо Кръстев) също опита. Но и двамата не успяхме да излезем на глава със спешно произведения му нощен съветник проф. Димитър Сепетлиев. По някое време всеки хукна по задачите си. След няколко дни Семерджиев разказа пред медиите, че Тренчев искал военно положение.
Децата не си спомням, но бяха много – десетина. Повечето тинейджъри. Някой каза, че са ги откарали в близкото районно. Тогава то беше съвсем близо до Партийния дом – по едни стълбички надолу, към „Дондуков“. Стана много лесно. Представих се на началника и попитах за какво са задържани децата. И дали у някое от тях са намерили туби с бензин. Началникът измърмори нещо, но аз продължих да питам за тубите. А той, вече ошашавен от суматохата, взе правилното решение – да послуша депутата. И децата нея вечер си спаха по къщите. Някъде след полунощ около Партийния дом вече гъмжеше от депутати. От едната страна, качен на пожарникарска кола, д-р Петър Дертлиев държеше реч. И твърдеше съвсем правилно, че това е провокация и че комунистите сами са запалили дома. Това, обаче не му попречи година по-късно да тури подписа си под новата Конституция, редом с подпалвачите. Откъм градинката пък държа реч покойният Стефан Савов. Тренчев беше зачезнал някъде. Пожарникарите вече бяха в действие. А към сутринта – и на жандармерията, която бастиса Градът на истината. Това, обаче не го видях. Защото вече вървях със семейството си и питах Мария къде отиваме. А тя -- при Валя и Иван отиваме. Много симпатично младо семейство. С палавник, малко по-малък от Иво. Милите те. Обадили се на „Раковска“ и казали, че има излишни стаи и могат да приютят бездомни седесари. Останахме у тях чак до октомври.
Е, запознахме се нея вечер. И те се бяха върнали от пожара. Осъмнахме, разбира се. По темата Валя и Иван бяха убедени, че пожарът е дело на червената мафия. Днес рядко употребяваме това прилагателно. Казваме си направо – мафия. А Валя и Иван отдавна са в Австрия. Това казах и аз, когато следователят по дело № 53 ме попита кой е подпалил Партийния дом. Мафията, разбира се, отвърнах му. И дори добавих, че Тренчев е невинен и никога не е призовавал за щурм. Което си беше лъжесвидетелство отвсякъде.
Миналия месец се видяхме на протеста с Малина Петрова. Може и да сте гледали нейният филм за пожара в Партийния дом – „Приключено по давност“. Тя ми даде на диск новия си филм – „Заличаване“. Още не съм го гледал, но знам за какво става дума. За същото, разбира се.
Мамка му, през всичките тези 23 години все за едно и също нещо става дума.

Категории: 
image_attache: