Дописки, приписки, разкази за хора, случки и събития

Сюжет за малък коледен разказ

С Иван Художника се запознахме във влака

за София. Беше два пъти по възрастен от мен и нямаше вид на интелектуалец. С грубо изсечено лице. От тези, които вдъхват доверие от пръв поглед. Във вътрешния джоб носеше малка и плоска бутилка. Но не с уиски, а с домашна сливова. Пийнахме и докато стигнем до столицата, той ми разказа колко сложно е живота. И как само изкуството може да ни накара да го проумеем.
Преди да се разделим той махна с ръка и каза, че ако намина някой ден към Пазарджик, да питам за Иван Художника. През идната година не само наминах, но дори се застоях там, ожених се, роди ми се син и откарах цели седем години. Щом се озовах в Пазарджик се заех да го издиря. Имаше няколко ивановци- художници. И всеки от тях повдигаше рамене озадачено като чуеше за друг Иван- художник. В крайна сметка се озовах в ателието му. Не ми трябваше много време, за да осъзная, че момичето на едно от разхвърлените в ателието платна, си бе съвсем истинско. Толкова, колкото би било на снимка. Но по онова време още не знаех, че нещата в изкуството не трябва да толкова истински. Малко по-късно, точно на Бъдни вечер, се озовах с него в местната легендарна кръчма „Тракийския хан”. Там той имаше много приятели – свини и пияници, както би казал Вутимски,* но приятели. Към полунощ вече бяха останали сами на масата, когато той попита:
-- Знаеш ли какво ще се случи след малко?

 

После чух от него, колко прекрасна е тази вечер за човечеството и какъв велик празник Коледа. -- Бог се роди момче – каза той по някое време след полунощ и вдигна чашата си с червено вино.—За ужас на тези идиоти – сочейки някъде в неопределена посока. Но аз бях достатъчно голям и знаех за какво говори. Оставих го там. Макар и здраво наквасен, отказа да си тръгне. Прибрах се, клатушкайки и с размътена глава. На другия ден го потърсих в ателието – нямаше го. Ден по-късно цъфна в Клуба на културните дейци. Умислен и тъжен, а беше съвсем трезвен. По-късно, може би след третата водка с доматен сок, той проговори. Онази вечер бе видял жената на своя живот. Най-прекрасната. Жената, за която един мъж би отишъл на другия край на света. Чудех се как и къде е успял да я види посред нощ в заспалия град. И защо не е весел, а тъжен ? Малко по-късно той уточни, че дори и името и не успял да разбере. Просто седяла пред него и кимала, загърната с разкошното си светло сиво астраганено палто, под която била с искряща червена рокля и червени обувки. Била с огърлица от малки сини камъчета, продължи той. И колкото повече ми я описваше, толкова повече си мислех, че такава жена сигурно човек може да види само на истински виенски бал. А по онова време, такива балове у нас нямаше. Имаше банкета и потни другарски вечеринки. -- Всичко е ерзац в този наш свят, момче, да знаеш. Истината е само тя. И само изкуството е истинско и ни надживява. Vita brevis, ars longа – завърши той и нетърпеливо отпи от водката. Нея вечер Иван Художника се отцепи беззаветно. Накрая само седеше, приведен, стиснал чашата с две ръце. И мърдаше устни. Знаех, че говореше за нея, за жената на своите мечти, но чувах нищо. Ден по-късно сложиха елхата в центъра на града, появи се и новогодишната украса. По обяд се засякохме в аперитива на хотел „Тракия”. Иван бе все така мрачен. На второто питие, той внезапно се разсмя, но така че от околните маси се обърнаха. После почти докосна с пръст големия френски прозорец. Сочеше по диагонала, там където някога беше модната къща „Валентина” в града.
-- Там е, момче, тя е там. Видях я най-сетне – каза той и ме изгледа с тъжно-веселите си сиви очи. И забелязъл, че недоумявам, подхвърли:
-- Ха-ха, яко съм се отрязъл онази вечер и кой знае колко съм стърчал пред нея. Мини после от там и ще я видиш ти.
Минах, разбира се. Тя наистина бе там. На витрината. Висока, стройна, със светлосиво астраганено палто, с искрящата червена рокля, със светлосините камъчета около врата, с червената дамска чантичка в ръка, с червените обувки. Същата, каквато ми я бе описал Иван. И дори дългите и клепки отвреме-навреме се вдигаха и спускаха. Само че бе от пластмаса.
Сетих за Иван Художника години по-късно. Когато една зимна вечер на 1991-ва, по-точно нощ, се разхождах по Шан-з-елизе, а по тротоарите, бавно и напук на студа, вървяха точно такива жени. С кавалерите под ръка. Бяха истински. Съвсем истински. А пък вие сигурно сте се сетили за „Жените на Варшава” на Георги Марков, нали ? И за онзи овчар, предпочел въжето на врата, вместо мъката по тази прекрасна страна от живота. Нали ? Знам ви аз вас!
Е, весела Коледа! Някой ден ще седна и ще напиша този разказ. Може би в този, може би в следващия живот.

 

* Александър Вутимски. От едно ненаименовано стихотворение, което започва така: $Вие, мои, приятели, вие, мои свини и пияници, къде сте сега, мои мили, в механата да седнете всичките, да разрежете бутове печени, да заръчвате пак, да не плащате, да сте силни от виното и с юмрук да строшите главите си....