Стратегия с часовников механизъм

Или за това как можем да го отнесем, ако не чуем навреме цъкането от пакета с предложенията за съдебна реформа

Тъкмо се зарадвахме, че Стратегията за съдебната реформа бе подкрепена в парламента с не какво да е, а с конституционно мнозинство и ето, че изборът на председател на Касационния съд, ни върна отново на земята. Мафията отвърна на удара като доизгради вътрешната цитадела в крепостта в лицето на „тримата големи“ – главният прокурор и председателите на върховните съдилища. Властовият ресурс, съсредоточен в техните ръце разширява сериозно възможностите на „охранните сили“ за съпротива срещу реформите. Ето защо не можем да бъдем оптимисти, че структурната реформа (най вече разделянето на ВСС на съсловни колегии и децентрализацията на прокуратурата) ще бъде осъществена още през тази година. И дори до лятото, срокът, който вече заяви правосъдния министър Христо Иванов.
Освен съпротивата отвътре, обаче има други фактори, които в перспектива биха могли да компроментират усилията на управляващото мнозинство.

Какво не достига във визията за съдебна реформа

Лично аз нямам съмнение, че за първи път от много години насам, сред управляващите има политическа воля за радикални промени в съдебната власт.

Не случайно министър на правосъдието е тъкмо Христо Иванов, за който реформата освен всичко друго е и лична кауза.
Другият благоприятен фактор е, че бе възприета визията на Реформаторския блок в тази тъй важна област. Видно е и съзрявянето на ГЕРБ в това отношение, което личи, както от изявленията на лидера на партията и премиер Бойко Борисов, така и от политическото говорене от страна на ръководството на нейната парламентарна група.
Що се отнася до БСП, може да се каже, че нейният комфорт през годините приключи. Беше времето, когато Синята коалиция заявяldше  публично своите намерения за радикална конституционна съдебна реформа, но пък на нейните лидери и през ум не им минаваше да преговарят за конституционно мнозинство БСП, ДПС и другите парламентарни групи. Както знаем на „Позитано“ 20 изобщо не се сърдеха. Напротив. Радваха се, че няма да преговарят за собствените си поразии от преди години и съответно да отговарят на неудобно въпроси пред обществото. Днес те вече са притиснати до стената. Имам предвид това, че мнозинството не само има ясна стратегия и радикален подход, но на практика вече е в преговори с тях. И за подкрепа на реформата, и за конституционно мнозинство.
Въпреки тези благоприятни условия, перспективата за развитие на реформата от тук нататък не е особено добра. Макар че младите и некорумпирани магистрати вътре в системата (най-вече съдиите) вече надигат глава, би могло да са каже, че балансът на силите между привържениците на реформата и „охранните сили“ към момента е изравнен.
Причините за това състояния на нещата са две.
Първата е така да се каже от системен характер и е свързана с погрешен разчет, що се отнася до стратегическата цел № 1 на Стратегията – гарантирането на независимостта на съда и на другите органи на съдебната власт.
Втората можем да отнесем към сферата на морала. Своеобразната „политическа коректност“ в езика и визията на реформаторите е съществена пречка за осигуряването на широка и информирана гражданска подкрепа в процеса на осъществяване на реформата.
Нека спрем поотделно и върху двата фактора.

Кое реформираме – системата или властта ?

На една от гражданските дискусия, проведени във Военния клуб преди две години от президента Плевнелиев бе опънат транспарант с призив за реформа в съдебната система.
Спомням си, че в своето изказване пред форума,  моят приятел адвокатът Иван Груйкин правилно отправи бележка към организаторите, а именно – че става дума за реформа във властта, а не в системата. Организаторите приеха забележката. Но пък, както се казва в такива случаи грешката се оказа вярна. При това устойчива през годините..
Доказателство за това е гласуваната в парламента Стратегия за съдебна реформа. Независимо от това, че в стратегическа цел № 1, както и в специфичните подцели към нея е употребено понятието „съдебна власт“ и с просто око се вижда, че водещото в случая е системата, а не властта.

Към днешна дата е ясно, че Стратегията за съдебна реформа следва идеята за съжителство под един покрив на различни видове магистрати, заложена още през 1991 г.  Следователно сравнението и съпоставката подобни модели в други европейски страни е задължително.
Ето как изглеждат нещата в трите от тях, за които съществува обосновано предположение, че сме черпили опит създаването на българския модел.

Република Франция (полупрезидентска република). Президента е върховен гарант за независимостта на съдебната власт и по право е председател на Висшия съвет на магистратурата (съответно чл. 64 и чл. 65 от Конституцията на страната). Министърът на правосъдието също по право е заместник-председател на Висшия съвет на магистратурата.
Устройството на Съвета е близко до идеята, заложена в нашата стратегия. Този висш орган на съдебната власт е разделен на две отделения – в едното заседават 6 съдии плюс един прокурор, в другото – 6 прокурори плюс един съдия. Президенът и министъра на правосъдието участват с право на глас и в двете отделения.
 

Република Италия. Председател на Висшия съвет на магистратурата е държавният глава (чл. 87 и чл. 104 от Конституцията на страната). Важна особеност, че в италианския модел правосъдния министър, може да повдига обвинение и съответно да изпълнява функциите на прокурор.
 

Кралство Испания (парламентарна монария). Съдебната власт произтича от народа и се осъществява от името на краля чрез съдии и магистрати, представляващи съдебната власт. (чл. 117,т.1 от Конституцията на страната). Председателят на Върховния съд, предложен от Генералния съвет на съдебната власт се назначава от краля и е по право председател на този съвет чл. 123, т. 2). 12 от членовете на Генералния съвет на съдебната власт се назначават от краля, а останалите по равно по предложения на всяка от двете камари в парламента. (чл. 122, т. 2) Главният прокурор се назначава от краля по предложение на правителството и при отчитане на мнението на Генералния съвет на съдебната власт (чл 124, т.4).
 

Изводите

Освен своите ограничени функции и почти декоративна роля, българският президент е грижливо изолиран от съдебната власт (като изключим формалната му роля при назначението на главния прокурор и председателите на върховните съдилища). Също тата едва ли можем да го наречем арбитър във взаимоотношенията между изпълнителната и законодателната власт, тъй като и в тази си роля той е само регистратор на събитията. Като изключим, разбира се хипотезата служебно правителство и особената му роля в този случай.

В по-широк план, що отнася до разделението на властите, преди години червеното мнозинство във ВНС ни предложи нов прочит на някогашния чл. 1, който прогласяваше ръководната роля на комунистическата партия. Днес вече имаме привилегията да се радваме на ръководната роля на всяка партия, която сама или или в съдружие с други,  успее да се сдобие с мнозинство в българският парламент.
Другата добре замаскирана идея на опръсканите с червена вар „строители“ от началото на 90-те е визията за закона като еманация на държавата, а не на обществото. И свързаната с нея представа за съда и прокуратурата като част от държавния апарат.
По всички тези причини, ще бъде много наивно да смятаме, че ремонтът на съдебната власт е възможен без да отчитаме отчитаме цялостно разделението на властите и съответно баланса между тях. С други думи, полека-лека навлизаме във властовото поле, грижливо минирано от червената партия още в първите години на прехода.
Не случайно, миналата и по-миналата година, по време на протестите, по свой си начин Васко Кръпката ни предупреждаваше с известната малка, но мъдра песничка:
„Когато па, когато па, когато падне БКП,
не искам аз да съм отдолу,
за да не падне върху мен.“
Е, за жалост все още не е паднала, но пък се е килнала сериозно и съответно трябва да внимаваме. Най-вече с наследството.
Що се до другия голям препъни камък в съдебната реформа – моралният въпрос и съответно обществената подкрепа, ще се спра на него в продължението на този пост.
 

(Следва продължение )