Дописки, приписки, разкази за хора, случки и събития

Преди утрешния ден

Няколко думи за дните, непосредствено преди 10 ноември

Ха-ха, сещам се как изглеждах на днешния ден преди 24 години – с черна брада, дълга коса, сплетена отзад  на плитка и черен шлифер под коленете.  Кажи речи професионален революционер. С огън в очите, с вдъхновено слово и вяра в това, че ако не ни преследват и не ни бият,ако можем да свободно да говорим , да пишем и да се събираме на публични места,  всичко ще е различно.  Разбира се, не става дума за мене. Българската лява (в некомунистическия смисъл на понятието) интелигенция тръгваше целокупно по дългия път, преди всеки да свърне в избраната посока.  Ако днес някои ви каже, че по онова време е бил с десни убеждения, не му вярвайте. В най-добрия случай става дума за изповядване на „разширен  и малко обновен либерализъм“ , както се бъзика британският политолог Кенет Миног.
Та така, навличайки пуловер и шлифер отгоре, аз се простих с моя  летен костюм в сигнално-пепитено. С него, като човек с добро сърце, улеснявах максимално изгарящите от любопитство хора на Митьо Гестапото. Различаваха ме отдалеч. Особено там, където имаше навалица – по гари, автогари или пък по просто по главната улица, примерно на Пловдив.
 Освен това към днешния ден, вече се  бях изнесъл от квартирата  на Деян Кюранов и Лиляна Александриева.Там беше щумно и весело. Оцелявахме  покрай един „москвич“, идващ от казанлъшките села, който периодично стоварваше пълен багажник с компоти и туршии.  Помощта бе от българските турци, които полагаха трогателни грижи за компанията, заета със свалянето на властта.

Суматоха в тихия апартамент на един учен

Нещастието да ме приюти се стовари върху главата на нищо неподозиращия Иван Пунчев (бог да го прости!), чийто апартамент бе на "Фритьоф Нансен"  точно до някогашното култово заведение „Кравая". Иван беше  университетски преподавател и когато нямаше лекции прекарваше цялия  ден в кабинета си,  зает с научна фантастика, математическо моделиране и теория на изкуствения интелект.  Беше висок, с тъмно изпито лице с брадичка, подрязана като на Циолковски. Изглежда работата му е била доста сериозна, защото след смъртта му с неговия архив се зае Йордан Янков, човек с интереси в тази сфера. И дано някой ден, трудът на Иван Пунчев види бял свят.
Броени дни след пристигането ми, домашният телефон на моя любезен  домакин вече звънеше на поразия. От другата на страна на слушалката бе цялата разбунена по онова време София. Иван скачаше като ужилен, прекосяваше хола и пряко сили, с ужасѐн поглед  ми подаваше апарата с отворената слушалка.  Когато ме нямаше, той  грижливо записваше обажданията и заръките.   
Представям си как се е чувствал, сновейки от отрупаното си с книги бюро до хола, откъдето кънтеше неспирно озверелия телефон.
Докато моя благодетел преживяваше бедствието, аз размишлявах върху своята драма.
В дните след 4 ноември, когато приключи Екофорума и чуждестранните делегации си събраха куфарите, пощръклялото и обикалящо около НДК дисидентство се почувства, оставено на вълците.  Докато бях у Деян и Лили, като по чудо  бях успял да се сдобия с временна адресна регистрация в милиционерското управление в градинката на ул. „Развигор“.  И така при една ранна сутрешна акция на органите из София, отървах кожата. Докато светиня му Христофор, Любо Собаджиев, Босия, Стефан Комитов и още няколко разпищолили се поборници, бяха изпратени по етапен ред ред по родните им места.
Но това с регистрацията бе слабо утешение.

 

Защо понякога е добре човек да е в неведение

Години след това, от един списък, представен в кабинета на правешкия сатрап, разбрах, че лошите ми предчувствия са били напълно оправдани. На 4 ноември 1989 г., сред  десетината справки на неговото бюро е било и моето досие. Изработено от хората на :Митьо Гестапото по искане на отдел „Социална и нацинална сигурност“ на ЦК на БКП. 
От днешна гледка точка си мисля – по-добре, че съм бил в неведение за тези обстоятелства. Иначе, току-виж  бих хукнал като Андрей Луканов в навечерието на партийния преврат да се прощавам със семейството и да изпращам писма с изрази от рода на „Мила ми, Венето…“
Добре е също така, че не съм знаел как ще се развият събитията след преврата.  Ако някой ме бе светнал тогава, може би щях  да се прибера у дома и днес, нямаше да бъда стара муцуна, а направо чисто ново лице в политиката. Но пък щях да изпусна страшно.  Нямаше да видя улицата. Онази прекрасна българска улица, която изригна неподправено. А това си беше късмет, който идва веднъж в живота. В случай, че си се родил навреме.
Но днешните ми терзания са едни, а някогашните – съвсем други. Няма да ми повярвате, но имах лоши предчувствия и в една друга посока. Ще вземе властта да се гътне, докато ние все още сме в насипно състояние; 200-300 човека интелектуалци и прирозащитници в София, една част, които видни членове на БПК,.Плюс няколко десетки, презряни от тях подкрепаджии и тук-таме по по страната крехки групи от така наречените неформали. Това беше положението към знаковия 10 ноември.
Малко по-добре стоеше профсъюза „Подкрепа“.  Не само заради първата сериозна и разгърната програма, измежду останалите сдружения, за което ей сега, в момента се пръскам от гордост като неин автор. Профсъюзът вече имаше две учредени организации – в София и Велико Търново. Учредени, както си му  реда – с протоколите, с избраното ръководство и с план с действие. Въпрос  на дни бяха учредяванията в Пловдив, в Кърджали и разбира се в Стара Загора, откъдето тръгна инициативата покрай Константин Тренчев, Николай Колев -- Босия и Тодор Гагалов.

Получавам призовка без да знам, че ако се явя ще ме изгонят

На 9 ноември в ранния следобед си помислих, че нещата тръгват към лошия добър край. На адреса на Деян и Лили получих  призовка от милицията да явя на другия ден.  Какво може да си каже човек в такива случаи, освен едно -- хайде, каквито си ги дробил, такива ще си ги сърбаш. Така, че извадих от джоба на шлифера купищата заявления за членство в „Подкрепа“ и за всеки случай  напъхах на тяхно място четка за зъби, чифт чорапи и книжка от тогавашната малоформатна библиотека „Панорама“.  Въпреки това,  не възнамерявах да се явявам пред органите. Бях им много сърдит. Заради това, че съм следствен не за  противодържавна дейност, а аа „неправомерно“ получени хонорари като ръководител на ученически кръжок за млади журналисти в Кърджали.
И наистина на другия сутринта не се явих в милиционерското. И да бях го направил, сигурно щяха да ме изгонят, защото едва ли им е било до мен. В късния следобед София вече отчетливо жужеше, а привечер вече бе ясно, че работата е дебела.
В късната вечер бях пред телевизора и наблягах на водката. Мога да се обзаложа, че ако сте превалил 50-те и при вас е било същото.  Радваме се всички. В моя случай, обаче радостта имаше доста изразен егоистичен привкус.  Един вид – край на скиторенето, на страха, на арестите, на висящото никакво положение – без работа, без местожителство, с  деца и семейство, които си вкарал в бъркотията. С дванайсетгодишен син, на които трябваше да обяснявам, защо в училище вече не е отряден председател и защо учителката му е свалила пред строя червената връзка. И прочие там  подробности.
Ето какво нещо е човешката природа. Колко бързо, ние човеците  забравяме. Само преди ден вървях срещу себе си и си мислех – нека почнат с арестите, нека обърнат дебелия край на тоягата, нека влезем по затворите, нека се превърнем в пример за сънародниците, нека в крайна сметка си минем през стъргата. Като онези, в  другите източноевропейски страни.

Какво предоврати партийния преврат

Е, не ! Другарите си направиха преврата точно навреме. И така  предовратиха неизбежното--  естествения процес на разрастване на  съпротивата,  на възникването на нови движения и на структурирането на съществуващите.  Прекъснаха естествения кипеж и опознаването между самите нас, появяващи се от като от нищото по градове и паланки.
Когато все пак дойде времето да се организираме…, ха-ха, смешно е, но ще го кажа – някои от нас изпаднаха в ролята на омразния Тодор Живков, който на 9-ти септември се запознава с партизаните.  В края на ноември и мен ме заболяха пръстите от ръкостискания и нови познанства.  Те продължиха дори и по време на създаването  на самата опозиция. В същия ден, на 6 декември, на учредяването на СДС в Института по социология,  Любо Собаджиев ми представи  члена на току-що формирания Национален координационен съвет -- професорът от Йейлския университет Жорж  Ганчев.
Днес, когато след толкова години, на свой ред  опознавам себе си, се сещам за един израз, който моят приятел Иван Груйкин, обича употребява – прагматичен идеализъм. За идеализма – вече ясно. Прагматичното бе в стремежът на някои от нас по онова време да надмогнем закъснялото дисидентство и да следваме  онова, което хората в другите източноевропейски страни правеха отдавна – градеж отдолу и организации, които утре ще са в основата на новата опозиция.
Е, не остана време. Стана като в рефрена на онази песен на „Шурците“: „Дали аз закъснях или времето бързаше…“

Кое от двете ? Отговора оставям на вас.
----------------------------------------------

Снимката най-отгоре е от блога на Иво Ников

 

 

Категории: