Дописки, приписки, разкази за хора, случки и събития

Новият комунизъм

Четири белега, по които ще го познаете

........
Тихо е. Няма никой! Нито един българин. Само комунисти.
Значи е спокойно!!!

„ Тихо е” , Белчо Белчев

Наистина е тихо. Толкова е тихо, че чуваме скърцането на стълбата на властта, по която се катерят децата им. Сънят на българите е жизненоважен. Като сънят на мечките. Анабиозата забавя жизнените процеси,съхранява гените и жизнеността. Не за днешното, а за бъдещото поколение. Българинът винаги е оцелявал. Това е неговата уникална способност. Понякога за добро, друг път за лошо.
Каквото е имало да се случи се е случило. Но най-лошото е, че случката не е естествена. И сънят -- също. Естествени са кръговрата и сезоните. Но вечната зима - не. Днес, променяйки малко фразата на онази луда глава, можем да запитаме: дали се зора зазори или се две зими смесиха.
Знам, че има хора, които се радват на всеки слънчев ден през зимата. Но това е защитна реакция. Отказ да се приеме катастрофалната климатична промяна. Както и катастрофалните причини за нея. Тъкмо към този тип хора ми е думата. Защото честна казано, все повече ми досаждат със скудоумието си.


Какво се случи ли?

Случи се това, че някога комунистите у нас се отказаха от две неща. Само от две. Нито повече, нито по-малко. Първото бе монопола върху властта на Българската комунистическа партия. Още в късната есен на 1989 и през зимата, когато бе приет и Закона за политическите партии, политическия плурализъм бе инсталиран. Във вида, в който си го представяха комунистите. Но все пак, плурализъм. От него (а не от естественото право) произтече свободата на словото и на събранията.
Другият голям отказ бе свързан с монополното право на държавата върху частната собственост. Тук процеса бе дълъг и мъчителен. И заедно с това наситен със събития. Стотици и хиляди микросъбития (криминални, разбира се) в държавната икономика, които по-късно нарекохме източване. И това бяха първите седем години на българския преход. В рамките на тях се случи не само натрупването, но и формирането изобщо на отношението към частната собственост. Какво е то, днес знаем добре.
Но сами по себе си тези две отстъпки не биха имали своето решаващо значение, за да бъде легитимирано всичко останало. Т.е. най-същностното на новия комунизъм. Я виж ти! Може ли да има определение пред понятието комунизъм, ше попитате може би вие? Да може. Както може да има пред понятието демокрация, примерно либерална или мажоритарна. Както може да има определение пред понятието либерализъм – консервативен, социален и пр. Както някогаше имаше еврокомунизъм, социализъм с човешко лице, пазарен социализъм и пр.
Тъкмо сега, насред тишината, е най-доброто време да огледаме новия комунизъм, да вникнем в същината му, да го отличим от познатия ни от преди време. Защото чрез отличаването и дори най-вече чрез него, човек научава и приликите между нещата от живота.


Как бе доразвита идеята за държава и общество


Първата
и основна отличителна черта на новия комунизъм е континюитета в идеята за държава и общество, актуална в годините на комунизма. Днес тя е въплътена във визията за единосъщност, единство и единодействие на властите – законодателна, изпълнителна и съдебна. Както някога, така и сега формалното им разделение по Конституция е налице. В неформален порядък, обаче единството на трите власти е гарантирано. Разликата е само в това, че монопола не е запазен единствено за комунистическата партия. Той вече може да бъде притежание на всяка партия сдобила се, и то по демократичен път, с парламентарно мнозинство.
Липсата на разделение на властите, разбира се, и при стария и при новия комунизъм е юмрук в лицето на гражданина. Както е известно разделените власти могат да бъдат цакани от него една по една. Но когато те са събрани в юмрук, остава да се надяваш, че ръкавицата, надяната върху него е натъпкано повече кадифе.
Най-важният резултат от липсата на разделение на властите е отнемането на фундаменталното качество на гражданина в условията на либерална демокрация –равенството пред закона. Последствията от това положение на нещата са неизброим. Доказателство за това, е че днес често използваме нарицателните „мафия”, „недосегаеми”, „мутризация” и пр. Затова в България бизнеса е скъп, конкуренцията най-често нелоялна, монопола, сдружен със властта – всесилен. Ако разширим нещата до понятието правова държава, лесно ще забележим, че в условията новия комунизъм санкцията има подавляващ превес над поощрението, бюрокрацията над смисъла и крайната цел на услугата, стремежът за лично обогатяване над служенето, лицемерието над порядъчността.
В крайна сметка, „откритието” на комунистите в това отношение неутрализира „отстъпката” и разрешението за частна собственост. Не за друго, а защото отказа от правосъдие означава меко казано недостатъчно защитени индивидуални права на собственост. Със всичките последици от това в условията на все пак някаква пазарна икономика.

Формулата на новия комунизъм

Втората отличителен белег на новия комунизъм е приемствеността в идеята за управление и администриране. След като вече сме наясно с първата особеност, ако трябва да изразим в най-чист вид формулата на новия комунизъм, може би е най-добре да перифразираме прословутата фраза на В.И.Ленин „Съветска власт плюс електрификация”. В нашия случай то би изглеждало така: „Дирижирано правосъдие плюс централизация”.
Макар една от главните препоръки към новите демокрация в Източна Европа да бе децентрализацията, тук комунистите не направиха никаква отстъпка. Тъкмо обратното.. Преминаха в настъпление. И с приемането на новата Конституция за пръв път Следоосвобожденската история на България, страната остана без второ ниво на местно самоуправление. * Всичко, което някога бе регионално и формално стопанисвано от окръзите, премина на централно разпореждане. И властта на правителството се разпростря по четирите краища на страната. Така бе отнета още една опция пред гражданина, правото му да се самоуправлява. Не само на регионално, но и на общинско ниво. А какво значи една община нейде по периферията на страната, ако не е вписана в регионалното, ако не може да споделя всичко, което не е по силите и със съседните общини. Защото, както знаем с правителството не се споделя. Няма как.
На тази база още в зората на прехода се възстановиха суперминистерствата – като например това на икономиката и онова на вътрешните работи. Роди се идеята за суперрегламентиране, за повсеместно уреждане обществените и стопанските работи в различните краища на страната. Законите ни станаха по-дълги от обикновено, тъй като трябваше да уреждат детайли, които в други страни, обикновено за предмет на регионалните и местни власти. Възстановено бе централното планиране. Можете да го видите в плановете на социално и икономическо развитие на регионите, изработвани не от тях, а от министерствата.
Може би най-красноречив израз за доразвиване на социалистическата идея за управление е Министерството на вътрешните работи. Което днес всички наричаме силово. Не за друго, а защото визията за вътрешен през годините остана преди всичко полицейска и силова. И по никакъв начин не бе свързана с администрирането. Администрирането, като процес, съдърщащ в себе си охраната на обществения ред. ** Тъкмо заради тази идея, днес българските данъкоплатци хранят трийсетина хиляди охранителни полицаи и пожарникари, чиито функиции за свързани преди всичко осигуряването на обществения ред в конкретни населени места, но са на централно подчинение.
Именно с компактността на ведомството, в рамките на новия комунизъм бе функционално закрепена и някогашната визия за вътрешните работи единствено като прилагане на сила. Днес двамата полицаи – премиер и вицепремиер са красноречива еманация на тази идея.
От горния отличителен белег произтича и успешната реализация на идеите на новия комунизъм в отделните секторни политики – образование, здравеопазване, осигуряване.
Някогашната социалистическа държава е от жива по-жива в тези системи. Както преди, така и днес образованието е приоритет преди всичко и най-вече на министерството и на държавата на като цяло. А не на местните общности и най-заинтересованите от образователния процес – родителите. Здравеопазването и пенсионната политика също продължават да бъдат преди всичко функция на държавата и нормативи, установени от нея, а не на личен избор и на личен принос.
Наличието на джипи-то не е нищо друго освен малък реверанс на системата, озаптило донякъде това съсловие, изявило се твърде буйно в зората на онова, което наричаме демокрация.


Първо си член на общността, после човек и гражданин

Третия ключов признак на новия комунизъм не е толкова конкретен. Това е духа на колективизма, вграден изначално в Конституцията, преминал в законодателството и просмукал в крайна сметка обществото ни като. а да стане ясно какво е съдържанието на тези правила в новия комунизъм, ще трябва да си припомним отношението на Карл Маркс към тази съществена част от живота на съвременния човек. В неговото есе „По Еврейският въпрос”, автора отбелязва следното: „Така наречените права на човека, droit de l'homme, за разлика от droit du citoyen, не са нищо друго освен права на члена на гражданското общество, тоест на егоистичния човек, на откъснатия от самия себе си и от колектива човек.”
Именно в този дух, дух на омраза към индивида, новият комунизъм е доразвил човешките и гражданските права у нас, част от които формално съществуваха и до 10 ноември 1989 година. Лесно можете да съзрете презумпцията на предпоставеност на общността пред индвивида и на държавата пред гражданите в ключовите текстове на българската Конституция. В случай, че сте изкушени от материята, пък още по-лесно ще установите, хитроумната комбинация - едни права да бъдат пропуснати, други да бъдат омаловажени, трети пък да бъдат предварително изпразнени от съдържание (така наречените позитивни права, справка – безплатното здравеопазване). Не бих искал да ви развеждам из текстовете на Основния закон, нито пък да задавам риторични въпроси. От рода на това защо липсва текст, който да регламентира възможност за законодателна инициатива на гражданите, както е в повечето европейски страни. Или пък защо президента, чиито конституционни права (включително граждански и човешки) е най-малко вероятно да бъдат нарушени може да се обръща към Конституционния съд. А вие, обикновения гражданин, не можете. Няма да се спирам и на болния въпрос за етносите, по уредбата, на които се различаваме коренно от другите източноевропейски страни. Ще отбележа само, че тук правилото на Маркс, което цитирах по-горе е приложено в пълна мяра. Ако трябва все пак да посоча един текст, в който е видно изначалното разделение на власт и граждани и шизофренното състояние на нещата у нас, това е чл. 117 от Конституцията, където се мъдри уникалната постановка, че „Съдебната власт защитава законните интереси на гражданите, на юридическите лица и държавата”. На пръв поглед този текст е напълно безмислен доколкото Иван или Драган се явява и в трите определения – и като съдружник в юридическо лице, и като гражданин и като суверен. Логиката тази постановка трябва да търсим във времето, когато юридическо лице бе държавното предприятие. Останалото е ясно: за комуниста държавата и гражданина винаги са били две различни неща и той никога не е признавал понятието гражданска държава.


Неръкотворни и ръкотворни паметници

И най-накрая, но не на последно място е четвъртата особеност на новия комунизъм. А тя е в приемствеността на социалистическата култура, казано най-общо. Тази приемственост, разбира се е обвързана с предходните отличителни белези. Няма как да бъде другояче. Та нима, ако ако съдебната власт бе независима, тя нямаше да разследва престъпленията на комунистическия режим и техните извършители? Нима, ако имаше регионални власти, някое регионално събрание нямаше да изпревари парламента с декларация за етническото прочистване, извършено от комунистическата партия през 70-те и 809-те години? Нима щяха да бъдат възможни учебници в училищата, които ако и да не възхваляват комунизма, поддържат неутрално отношение към него ? Ако не и повече. Нима щяха да оцелее онова, което философите (Дъглас Норт, Питър Бъргър) наричат посредници между индивидите и мегаструктурите на обществото. Най-вече традиционните неформални институции на социализма – комунистическите кланове, казионните съюзи, кооперативите, общността на ДС и пр. и пр. По тази причина стърчат паметници на диктатори и окупатори, висят имената на комунистически величия в Министерския съвет, в министерствата, които са оглававяли, в Столичната община, която са ръководили.
Днес, тези устойчивостта на тези традиционни институтиции се подхранва от повсеместната корупция. Най-често схемите имат ясен идеологически образ. А случайните в тях само потвърждават правилото.


Една безумна идея

И знаете ли каква е най-накрая безумната цел на всичко това? И каква е идеята за мирна победа на новия комунизъм ? Да бъде постигнат морален и политически консенсус по идеята за модернизация чрез колективно усилие.*** Модернизация основана на имагинерно целокупно освобождаване на енергия в някакво далечно и задължително изстрадано бъдеще. А не на свободата, волята на индивида, личното му добруване, просперитет и усилия. Модернизация, чийто двигател да е опропастеното ни и изкривено от комунистическите ни идеолози славно минало, а не настоящето. Но България не е Япония, не сме 19 век и епохата не е Мейджи. Нито пък у българина, индивидуалист по характер, дреме наборът от практики, подобни на Шинто. Тъкмо заради това и по причина, че сме в Европа, този консенсус никога няма да бъде постигнат. И новият комунизъм е обречен. Обречен, защото светът не може да го разбере, а защото е против естеството на нашия сънародник. И, когато чувам тук-таме попържни по негов адрес, ругатни за търпениято, за това, че скланя глава, аз обикновено питам: кажете ми народ, който да е подлаган на такава гигантска манипулация? Народ, срещу който да е осъществяван такъв мащабен заговор. И то с помощта на „своите”. С решаващото съдействие на някогашната опозиция, обявила рано-рано края на прехода. И оповестила някога най-тържествено, че живеем в страната на победилия антикомунизъм.


И все пак – по-тихо!

Напоследък все по-често чувам от приятели и познати констатацията, че полека-лека се връщаме в 90-те. Не като ентусиазъм, а като усещане за регрес и затъване. И обикновеното политическо противопоставяне, вече не върши работа. Както писа покойния Вацлав Хавел в „Силата на безсилните”посттоталитарната система не е някаква конкретна линия на някаква конкретна власт, в основата си е нещо друго.” Е, хайде да не наричаме сегашното посттоталитаризъм, но пък няма как да не приемем казаното от Хавел пак под същото заглавие: „Залогът в тази борба не е едно или друго политическо решение, каквито и да са неговите достойнства, а шансът за истинско човешко съществуване….”.
Ерго, усилието за промяна ще бъде гигантско усилие. И съвсем няма да прилича на дежурната смяна на караула във властта.
И сега, кажете ми моля ви, едно, едно едничко предимства на системата, за която до скоро твърдяхме, че сме я сменили. Само да не е свободата на словото, защото такава има и в страната на Уго Чавес. Можете? Невероятно. Но, моля ви, по-тихо. Възможно най-тихо. За да не ни чуят комунистите.
-----------

* Последиците от това действиe бяха в много посоки. Една от тях бе грабежа в началото на 90-те, а в някаква степен и приватизацията. Отстраняването на регионалния фактор прехвърли изцяло регионалната икономика към министерствата, централизира процеса допълнително и в крайна сметка улесни задачката на групите по интереси.

* * Френското вътрешно министерство, например е едновременно и министерство на администрацията и на териалното развитие.

** Първата цел, разбира се бе заемането на властово-икономически позиции. Но колко чиният тези позиции, ако няма социален мир и ако народа не припознае новата система като своя.


В този блог не се използва пълния член. Изключение са единствено заглавията, заради това, че се цитират и често пъти служат за отправка към текста.
Автора не накърнява никому правата.
Напротив. Той е радетел за въвеждането на дублетната форма.