Непоносимата лекота на едно предизвикателство

(публикувано в dnes-bg.org)

Тази сутрин гледах Огнян Минчев в БНТ. Темата бе национализма и политологът имаше прекрасната възможност да доразвие идеите от скорошната дискусия с либералите, който гледат към Родопите от високата на софийската „Раковска”. Но не го направи. Или поне не толкова отчетливо, колкото очаквах.
Бързам да кажа, че в никакъв случай не иронизирам госта в студиото. Напротив. Темата за българския национализъм в добрия смисъл думата, т.е. идеята как и с какви ценности да живеем, обособени на парче земя тук, на Балканите, е истинско предизвикателство. Прав е Огнян Минчев, че националната идея, култивирана от ценностите на западната либерална демокрация у нас е нещо непознато. Непознато като дебат, следователно и като практика. Прав и е в това, че това, което виждаме в политиката е нейното пълно отрицание.
Но дори и да предположим, че през годините бившата комунистическа партия не бе наложила своята линия на анти-етническото и проруското, нещата пак нямаше да бъдат лесни.
Преди години, когато България все още не бе член на ЕС, за около година без да искам нагазих в тема. Първо написах една статия в тогавашния „Литературен форум”, а година преди новото хилядолетие залегнах над един проект за партийна програма с многозначителното заглавие „Промените – европейски по форма и български по характер”. За целта, разбира се, падна голямо четене – от Русо до Гелнер и Бжежински, въобще, каквото можах и каквото сварих. И не успях да реша проблема. Не успях в начинанието си да покажа като как идеята за либерална демокрация и за гражданска (политическа) нация ще се съвместят с идеята за национална държава. Т.е. не успях да докажа, че експериментът отвъд океана е възможен и тук, на Стария континент.Но, както и да е, все пак написах програмата. И по ирония на случая, приключението му завърши злощастно: партията, за която е написах след две години стана мандатоносител на правителството на Симеон Кобургготски. Без програмата, разбира се. Но това е друга бира.
Връщам се на казаното тази сутрин от Огнян Минчев. И на трите фактора, които определят днешния проблем на Европа – неспособността да интегрира прииждащите носители на друг тип вяра и култура, мултикултуралистическата доктрина и икономическата криза. Очевидно първия фактор у нас липсва. Българските турци са коренно население и най-вероятно ще останат такова. За мултикултуразъм изобщо не може да говорим, тъй като бившата комунистическата партия се погрижи за етническия модел още в началото на 90-те. Най-вече спестявайки да разпише в законодателството принципни положения, които може да намерите нв почти всички нови източноевропейски демокрации. Третият фактор само притуря към и без това сложната картина на междуетническата картина у нас.
Към всичко това трябва да добавим наличието на националисти в кавички, които после Русия, обичат най-много Отечеството. За което гостът в студиото не пропусна да спомене.
Не знам как ще завърши идеята, която е подхванал Огнян Минчев, но определено тя отваря врата. Врата към размисъл за това, че не можем да се обособим като национална държава без да да сме наясно с общовалидните ценности, които влагаме в нея. И от друга - очевидно не можем да възприемем тези ценности без да преоткрием себе си. В това отношение покойният Тончо Жечев го е изразил прекрасно: „…който обича родното, на него душата му е плодородна, тя се ще се открие и за други светове. Във всеки случай ще се открие пълна и плодоносна, а не като оскъдната душа на някой празноглавец, който си въобразява, че направо е залюбил човечеството и света.” („Българският Одисей).
С една дума имаме нужда от нова визия за себе и за българския патриотизъм. Различен, от този, който наложиха комунистите. Бивши и настоящи.
Най-накрая не мога да не изразя съжаление, че Огнян Минчев е самотен. И от към поддръжници и от към опоненти.
Дали пък всички ние не се страхуваме да се изправим пред предизвикателството? Особено в наболелия наш контекст, а и на фона на онова, което се случва в Близкия Изток и Северна Африка?
Във всеки случай, за разлика от Западна Европа у нас въпросът е решим. Най-добре е да дойде десния радикализъм, да се счепка с левите проруски радикали, та белким се сепнем и разберем за какво става дума.
Шегувам се, разбира се.