Дописки, приписки, разкази за хора, случки и събития

Нека го измолим от Господ!

Бегъл спомен за патриаршеското було от едни далечни години

В деня, в които се помина Негово светейшество патриарх Максим , написах във фейсбук профила си: „Милостта на Бог няма граници. Тя ще стигне дори и за великия грешник патриарх Максим, избран за предстоятел на БПЦ по волята на Политбюро на БКП и с разрешението на Москва.”
Така ми дойде, така го написах. Не е от лощо чувство. А с надежда. Та нали, ако сме добри християни, трябва да се молим за всеки. И за праведника, и за грешника.
Някога в далечната 1989 година, не вярвах особено много в църквата. (Не в Бог, а в църквата). И с месеци, щъкайки насам-натам из страната, носех винаги с мен няколко листа – проектозакон за вероизповеданията, за обновяване на Църквата и за нов черковно-народен събор. Мисля, че това бе първият и единствен законопроект от онова време. Беше дело на Христофор Събев и на покойният отец Иван Бонев. Посъбрах, колкото можах подписи под него, но събитията се завъртяха бързо и докато се усетя се озовах в НДК.

 

Там се говореше много. Речите от двата края на Кръглата маса бяха дълги и изтощителни. Нашите нестройни редици бяха разколебани. И в началото на всяко от словата на новата опозиция се чуваше ту познатото „другарю” (Желю Желев), ту вече влязлото в употреба „господине” (Янко Янков, Тренчев, Собаджиев). Законопроектът все още бе актуален. И на едно от заседанието Тони Радков от Комитетът на Христофор попита следното: „Редно ли беше, когато целият народ е подтискан, когато има организирано и доказано преследване на религиозните хора в България от всички вероизповедания, той, монахът, който е дал обет за скромност /истинската дума е "нистежание"/, да живее в разкоша, подарен му от управление "Безопасност и охрана", да се вози на два автомобила - една прогресивна "Чайка" и един много хубав "Мерцедес", полуброниран?”.
Изтощителните заседания често бяха прекъсвани от половинчасови почивки във фоайето пред залата. Човек нямаше как да не забележи човекът с патриаршеското було. Изправен в ъгъла. Понякога сам, понякога с някой от митрополитите. Вече не си спомням кой дойде да ми каже, че Негово светешейство иска да ме види. Въобще не ми беше до него. Разговарях и пушех като бесен, за да си наваксам. По някой време видях, патриаршеското було пред себе си. Бяха ми довели. На крака. Сигурно, за да види, какви са тия брадатите. Дали са чеда на Светата църква или пък на дявола. Както е да е, преглътнах целунах ръка на светейшеството. Така да се каже, показах се като добър християнин. Разменихме няколко думи. Казах му и за законопроекта. Патриарх Максим бе отзивчив и каза, че църквата трябва да бъде обновена и въпросът ще бъде обсъден с другарите от ЦеКа. И това беше. На следващото заседание, патриаршеското було се мярна още веднъж. На почивката Негово Светешейство бе все така самвотен. И според мен напълно излишен. Но само според мен.
Макар да бе включен в програмата на СДС, след време въпросът за обновлението на БПЦ престана да бъде актуален. За известно време, йеромонах Христофор и членовете на Комитета Му ги отвяха други, по-важни политически дела. И въпросът за новия закон за вероизповеданията и за Българската православна църква престана да бъде актуален.
Поне за някоя друга година и до времето, когато отново се появи, но вече в уродлив и непонятен за миряните вид.
По всички тези причини, духовната алтернатива, така и не появи. Нито в идеен и, разбира се каноничен вид. Нито пък я разпознахме в някого персонално.
Тъкмо поради тази огромна празнина, о бозе почившия патриарх Максим остана на трона си. Натоварен с трудното минало и още по-трудното настояще. И ето го, днес в последния път му, най-вероятно, взел последно причастие от своя свещенослужител, но не опрощение от българския народ.
Опрощение заради съучастието на църквата в преследванията срещу миряните, заради вярата им.
Опрощение, заради позорния благослов, който Църквата даде на така наречения възродителен процес.
Опрощение, заради това, че приживе на каза една дума за възхвала на чедата на Светата църква, пострадали от репресиите на комунистическия режим.
Опрощение, дори заради мълчанието в началото на 50-те години, когато бе протосингел на Доростоло-Червенската епархия, в чиито граници бе лагера в Белене.
Патриах Максим избра да бъде водач само на живите. Той поиска да бъде духовен водач единствено на живите. И отдели църквата от близкото минало. Остави мъртвите и страдащите на грижата на техните близки. Няма и не може да има на света такъв йерарх, който да отдели страданието на живите от паметта за мъртвите.
Сега на живите, на онези, които наистина вярват в Света църква, им се пада тежката задача да го измолят от Господ. Нека Бог чуе молитвите ни и му прости.
Само той може да го направи.