За вярата, за името, за песните

40 години от събитията в село Корница, Гоцеделчевско

Сърница – прекрасно място, високо в Западните райони. Не съм ходил там от 1986 година, когато бяхме с колегата Валентин Танев в командировка в този район. Вечерта се отцепихме в кръчмата на центъра. На другия ден поехме за Доспат с джип на горското – по стария път, покрай левия бряг на язовира. Когато стигнахме махалата „Бардуче”, шофьорът спря, слезе и издърпа ръчно скования плосък вратник в живея плет, който ограждаше селцето. Същото се повтори на излизане. С тази разлика, че затворихме след нас вратника. Малко по-късно Вальо го арестува милиционерски патрул. Оказа се, че сме навлезли в гранична зона. Аз имах открит лист, а той – не. Ставаха в онези години такива неща.

Планинците от махалата „Бардуче” видях 12 години преди тази случка, в далечната 1974 година. На събора, който ставаше всяко лято на поляните, близо до десния бряг на язовира. Те седяха с лули в устата. Мълчаливи, без да подканят купувачите. Пред тях имаше разстлани шарени черги. Върху чергите – ножове, брадви, градинарски ножици, подкови и ред други важни за тогавашния бит неща. До тях, източили шии, пасяха дребните им планински кончета. Край кончетата пък подтичваха дребни кучета с остри уши. Така за първи път видях опитомени чакали. Как е сега, не знам. Не съм стъпвал в този край много години.

Броени дни след събора, току-що сдобил се с диплома за средно образование, се озовах нередовен* начален учител в Сърница. Половината от петдесетте ми колеги в голямото бяло училище на края на селото бяха като мен – или наскоро напуснали училищния чин, или пък студенти-задочни. Нищо не липсваше за пълното ми щастие в тази долина, обградена отвсякъде с величествени борови гори. С изключение на едно. Виждах чуждото нещастие. И не само го виждах, но и по задължение допринасях за него.

Беше минала малко повече от година от насилственото преименуване на тукашните българомохадамедани. Местните ми колеги имаха странни имена – Ваклин, Сергей, Велизар и т.н. Четвъртокласниците, на които преподавах – също. Заедно с останалите учители имах всекидневни задължения. Първото беше да следя децата в класа ми да се обръщат едно към друго с правилните имена. Те трудно успяваха. Момичетата бяха ту Айше, ту Ани, момчетата – ту Ибрям, ту Игнат. След училище, в късния следобед, заедно с някой от моите колеги, слагахме червените ленти на ръкавите и тръгвахме по дългата улица от училището до другия край на селото. Задачата на патрула беше да спира жени със забрадки или шалвари, както и прави забележки, ако местните си говорят на старите имена. Жени по улиците, обаче, почти нямаше. Мъжете, щом ни забележеха, хлътваха в някоя странична уличка. Вечерта, обаче, сядахме с тях в кръчмата на площада. И приказката вървеше. Не бяха злобливи.

По онова време нищо не знаехме за Корница. Научих за събитията от Ибрям Рунтов и от неговия баща Рамадан Рунтов. Но чак петнадесет години по-късно, през 1989-та. Бай Радаман бе човекът, организирал няколкомесечната съпротива в Корница. Няколко месеца, през които мъжете в селото са бдели покрай запаления огън на мегдана. През 1973 година, на днешния ден, 600 милиционери и служители на ДС, плюс пожарникари и армейски части с бронирани машини обкръжават селото. Калашниците са били безпощадни. На място са разстреляни Хюсеин Караалилов, Мохарем Барганов, Салих Амидеин и Тефик Хаджиев. Десетки са с огнестрелни рани от безогледната стрелба срещу множеството, събрало се в центъра на селото.

Бях подготвен за драмата, която ми разказа Ибрям. Вече бях живял и работил в един обграден от контролно-пропусквателни пунктове град – Кърджали. Бях видял мъртвилото по селата вечер след полицейски час, както и патрулиращите цивилни с автомати между махалите.

Но режимът е направил непростима грешка с бащата на Ибрям. През пролетта на 1989 година, тъкмо бай Рамадан създаде Стачния комитет на турци и българомохамедани и подпали стачките в Лудогорието. Те, а не крехкото българско дисидентство, бяха най-тежкият и довършващ удар върху комунистическия режим.

През лятото на 1989 година се озовавах във Велинград, в дома на майка ми. На 48 км от Сърница. Но така и не успях да стигна до селото. Арестуваха ме на път за автогарата. Няколко дни след това, пак отидох на автогарата. За да получа от шофьора на автобуса плик. В плика беше есето „Името” на Блага Димитрова, светла й памет. Същата вечер изчетох по телефона есето на Румяна Узунова в Радио „Свободна Европа”. То започваше така:

„Име собствено, бащино, фамилно. Тези три имена си длъжен да впишеш във всеки документ за самоличност. Без тях ти си никой.

Собственото име не ти си избираш, но сам си го създаваш през целия живот – от първите съзнателни стъпки до последните.

Градиш го ден по ден, усилие по усилие. Готов си на лишения и страдания, за да го опазиш чисто. Дори по неведоми вътрешни закони неволно заприличваш на името си. Сраснал си се с него, както с кожата си – още от майчиното люлеене в скута, от родителското повикване на прага, от призивите на връстниците под прозореца, от всички любими или враждебни гласове.”

А по-нататък Блага, както я наричаха всички по онова време, пишеше: „Трябва да се разкрият и порицаят пред целия народ виновниците, шепа безотговорни функционери.”

Уви, това не се случи! Знаят го и хората в Корница, които днес, организирани от ДПС, ще отбележат събитията от преди 40 години. Ето защо под статията за годишнина в Инфомедия, един от тях е коментирал с автентичния тамошен изговор: „Местан и Доганя са ги топили кои да ги извозят към Туркия, а 40 г. по-късно същите ченгета ги посрещат като месии?!?!? Странни работи се случват, странни.... питайте ги тия мазните политици колко човека са издали на ДС, и колко зараду тях са лежали по затворите?”

На събитието в Корница няма да има български държавници. Няма да има и представител на правителството. Както нямаше никой и на погребението на Мустафа Кьосев, убит миналата година при атентата в Сарафово. А защо? Все някой ден трябва да си отговорим на този въпрос.

Що се отнася до мен, надявам се някой ден пак да отида в Сърница. Засега само чета новините по вестниците. Но не вярвам, че това място е сполетяно от радикалния ислям.

И знаете ли защо? Защото се сещам за „Оти ми плачеш, бубайко” и за „Аман ми рекох, майчинко”, които пееха родителите на моите някогашни ученици. И знам, че като отида, че ги чуя. Защото молитвата е веднъж в седмицата в джамията, но песента е всяка вечер по къщите.

А докато вяра и песен вървят ръка за ръка, няма повод за притеснение.

- - - - - - - - - - - - - - - - - - -

* В онези години беше възможно да си учител със средно образование в погранични райони, където не достигаха преподаватели в селските училища.