Дописки, приписки, разкази за хора, случки и събития

Защо този път пътят на десните към властта неизбежно минава през нейното сдаване

Размишления около една дискусия в Троян

Като гледам колко хора се косят за дясното, направо им се чудя. Както младите са на път на овладеят новата тактика на протеста – по трийсетина души на разни места из София, но пък по-често и с конкретен прицел, така и десните се преориентират. Някога, ако си спомняте, бе на мода те да си говорят на групи от по хиляда човека и нагоре. Най-вече в зали, украсена със знамена с цел укрепване на единството. Днес тенденцията е в обратната посока. Десните се роят, за да поговорят насаме по ъглите за нещата, пропуснати през годините. И след туй, може би  отново да се съберат. Няма лошо. И така става.
Ей такова подозрение ме споходи в троянския хотел „Шато Монтан” на работната среща за децентрализацията, организирана от „Демократично действие –Д2”. И то не само заради, че сред шейсетте човека имаше достатъчно стари седесари, видяли две и двеста.

 

Не само заради това, че един от лекторите бе Прошко Прошков, сиреч представител на още едно от крилата, появило се напоследък. Дори не и затова, че тук бяха и стари бойци като Нелсън Ненов  и Цоню Ботев *, и по-млади като Стефан Иванов ,и такива като Милена Стефанова, която не можеш да определиш точно като седесарка, но пък няма как дясното да мине без нейната експертиза по темата.
Причината, за да подозирам, че има нова стратегия и нови планове в дясното бе дискусията точно по темата, захвърлена на бунището още в началото на 90-те. При това не просто темата за децентрализацията и местното самоуправление, а тази за властта. Защото какво е властта, ако не съотношение на отговорност, правомощие и енергия. И правото на всеки да възможно най-близо до нея. А когато това не е възможно и тя не е по силите му, да е отстъпва на друга власт, излъчена пак от него или в краен случай на правителството.
В този разговор не бе най-важгното това, че лекторите – Цоню Ботев и Иван Сотиров направиха на пух и прах и Конституцията, Закона за местното самоуправление и местната администрация и въобще цялото нормотворчетво по темата. Нито пък изложението на Прошко Прошков , в което той настоя за радикална промяна на статуквото. Нито пък споделеният опит Румен Димитров в сложните избори в Кърджали през 1999 година. Най-важното бе, че група десни, голяма част от които минали през властта – и местна, и изпълнителна и законодателна, разговаряха за това как тя трябва да бъде сдадена обратно към хората. Единственият възможен път към доброто управление.
Замислих и аз: какво наистина се случи през годините, та я докарахме до тук. Част от размишленията си споделих по време на дискусията, част вече съм изразявал тук-таме в този блог. Ето как изглеждат нещата след повече от две десетилетия.
Имало едно време една група граждани, която за броени месеци станала голяма и извела хората на улицата. Целта била разделението на властите и правовата държавата, политическият плурализъм, свободния пазар, демилитаризацията и децентрализацията, особено на регионално и местно ниво. ** От всички тези задачи, групата изпълнила три. Политически плурализъм и многопартийна система били въдедени. Приватизацията криво-ляво се състояла. Свободния пазар- също. Макар че днес, за да се съгласим с последното, непременно трябва да зажумим с едното окопо за надарени с бизнес способности калинки и за за цели отрасли, примерно енергетиката. За демилитаризацията да ви кажа не съм сигурен. Най-вече, заради заради 60-хилядното подразделение на офицера Цветанов, наследство от комунизма, военните магистрати и други неща. Що се отнася до върховенството на закона и правовата държава, тя така и не се счулила  Също така и децентрализацията. Т.е., темата, върху която бе докладите и дискусията в Троян.
Позволих си да кажа пред пред участниците, че проблемът на дясното понастоящем не са вътрешните противоречия, боричканията, разправиите и роенето. А най-вече глупостта през годините. И липсата на разговор не за това в какво състояние е партията, а какъв е контекстът и правилата на играта, в които тя неизбежно пребивава.
Ако някой ден, като в някой кафкианския кошмар се събудите не насекомо, а овластено чудовище и искате дясното да не ви се пречка в краката, направете две неща. Първо, поставете под контрол правосъдието, щото да го насочвате към правилните решения. След това концентрирайте власт и ресурси в центъра, така че всичко що е надолу по градове, села и паланки да не е претоварено с местните дела. И да научава от вестниците как тези дела са решени в столицата. С първото поставяте под контрола морала, с второто инициативата. Резултатът от тези две действия е, че затягате кранчето и ограничавате притока към дясното. Дясното, което напусто търси своята извадка. Сиреч онези, които партийните платформите призовават, определяйки ги като хора, взели в ръце собствената си съдба.
А лявото, може би ще попитате, какво става с лявото ? Лявото по природа е достатъчно обтекаемо и приспособимо. В пъти повече от дясното. Както знаем то, лявото, има способността да призовава смазани и обезнадеждени граждани. А след това да им разказва играта.
Ето защо аз приветствам новата стратегия в дясно – разговорите на малки групи. И прилагането на древното правило – първо да се разделим, за да видим по-ясно това, което би ни обединило отново.
И тъй като наближават избори, този път ще трябва сериозно да се напънем, за да разпознаем дясното.
Децентрализацията е един от сигурните начини. Както и на миналите избори, така и догодина, ментете със сигурност ще представи своите секторни реформи. Даже някои от тях ще причилат на десни.  Но намеренията му ще лъснат веднага, ако го запитате: а кой ще реши съдбата на болницата в Девин или тази на професионалното училище в Дебелец ? Кой ще обявява търговете за регионалните пътища и кой ще разплаща с тях ? Кой ще управлява еврофондовете с регионално предназначение ? Кой ще отговаря за обществения ред в Оряхово или Неделино ? Колко от бюджетните средства ще се харчат по волята на правителството и колко с решения на регионалните и местни власти.?
Истинското дясно пък ще разпознаете по това, че то ще подплати секторните политики с административна и местна реформа. За да въвлече хората в амбициозните си начинания, дори с цената, че това нерядко ще влиза в конфликт с местните интереси. Но ще го направи в името на това да не се разхождат неговите по Кърджали и Девин , да не подписват споразумения с европейски региони от името на българските, да не си запълва дневния ред на кабинета с местни въпроси, с прехвърляне на имоти и сумата и други неща, каквито можем да видим днес в стенограмите на българското правителство.
Може и да ви парадоксално, но такова е днес положението. Ако дясното иска да спечели властта, първом трябва да има план, как когато дойде моментът по-възможно най-бързия и радикален начин да я сдаде на своите съграждани. И съответно да разчита на попълнения и нова енергия.
И ето ви още един парадокс. Преди две десетилетия недодяланият либерализъм на опозицията бе важен не толкова за самата нея, колкото за за демократичния процес в страната. Днес пък е обратното – от това дали този процес ще бъде продължен и дали реформите ще бъдат довършени вече зависи самото съществуване на дясното.

Троян, 17-18 ноември
--------
* Народни представители в 37 и 38-то Народно събрание
** Горе-долу основните препоръките за разрушаване на наследството на бившите комунистически тоталитарни системи, направени Резолюция 1096 на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа